Ивайло Петров - ,,Преди да се родя”. Патриархалния свят в криво огледало

В повестта ,,Преди да се родя” централно място заема родовият патриархален свят на самия разказвач. Ценностите на човека и света, в който живее, иронично са преобърнати и подложени на присмех от съвременна гледна точка. Събитията и героите, които участват в тях, са разпънати между ,,преди” и ,,сега”. Това са родителите и роднините на повествователя, на които той се присмива, но без злоба и укор. Напротив – усеща се неговата обич и привързаност към тях. Това са най-близките му хора и макар да са наивни и необразовани, той ги обича. Патриархалният свят, в който живеят, за него е мил и смешен от позицията ,,сега”. Той се е родил, живял е в този свят, бил е част от него, но вече не е. Затова, дистанцирайки се от него, му се надсмива.
Ивайло Петров създава един образ на българското патриархално село, който е доста по-различен от класическия. Връзката с родовия свят при Ивайло Петров е разрушена, защото той живее в по-друго време, в което на преден план излизат други ценности. Патриархалния живот на село вече затихва, къщите запустяват, младите хора отиват да живеят в града и променят своя светоглед. Мерилото на хората към живота става друго. От гледна точка на съвремения живот много неща от миналото и от селския живот тогава, когато са били напълно естествени и нормални, сега изглеждат смешни. А причината за това е светът, който се развива, а оттам - и се променя.
Когато човек, станал свидетел на тези промени, се обърне назад, той не може да не види разликата между ,,преди” и ,,сега”. Особено важно е какво ще бъде неговото отношение и как ще приеме всички тези промени: дали ще се срамува или добродушно ще се усмихне, ще прости всичко и на всички. През погледа на писателя и най-сериозните неща стават комични, виждаме ги по един начин, който ни развеселява, и по лесно ги възприемаме. Силата на внушението при Ивайло Петров е в умението му да пише свежо и забавно. В повестта ,,Преди да се родя” самият, разказвач е герой от творбата, който активно участва в събитията, коментира, дава оценки, макар че действието се развива още преди родителите му да са се познавали.
Героите в повестта са невежи, необразовани, лукави, пресметливи, а нерядко и нечистоплътни. В изграждането на образите им няма и следа от идеализация. И понеже става дума за собствените му родители, на пръв поглед авторовото отношение от патриархална гледна точка е обидно и непочтително: ,, Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шеснадесет години и два месеца”. Като се има предвид, че става дума за сватба, довела до раждането на самия разказвач, отношението наистина би могло да се приеме като неуважително. Повествователя поставя и самия себе си под съмнение, заявявайки, че постъпката, довела до раждането му е глупава. С други думи, най-важният елемент от родовите цености – появата на живот, е поставен под съмнение. В патриархалния свят сватбатата е от жизненоважно значение за продължаването на рода, но идването на булката в семейството означава още един човек повече за работа вкъщи и на полето: ,,Баба и дядо решиха... да се сдобият с още две работни ръце”. Изборът за женитба е право само на родителите. Такъв е патриархалнияр закон. Бъдещият съпруг и баща може само да се срамува, че го очаква сватба, но няма право да избира невестата си.
Щом се мисли за сватба,трябва да има и сватовници – това повеляват родовите традиции.
Авторът въвежда два колоритни образа в произведението – Гочо Патладжана и Каракачанката. Самите им имена звучат смешно, а действията и речта им още повече допринасят за комизма на образите им. И двамата обичат да лъжат, а надлъгването им се смята за нещо нормално и в реда на нещата. Не е осъдено и отношението на самия автор към надлъгването между двамата.
В повестта са проследени перипетиите около събирането на бъдещите родители – проучване и избор на булката, пазарене за откуп и зестра, сватба и първа брачна нощ. Всичко това е съобразено с патриархалните изисквания и се движи стриктно по сценария на установените от векове норми. Тук се явява сериозната намеса на разказвача, представена от съвременна гледна точка. През неговия поглед историята около сватосването и женитбата изглежда смешна и забавна. Той използва иронията, за да разкраси повествованието и за това, вместо суха регистрация на фактите, четем разказ който истински разсмива.
Героите на повестта в този патриархален свят не живеят с мисълта, че вършат нещо нередно и осъдително от гледна точка на идните поколения. Всеки възприема нещата така, както ги разбира – според опита, интелекта и мирогледа си. Например бащата не оценява бъдещата си съпруга според физическата или интелектуалната и красота, а в зависимост от годността и за работа на полето: ,, Бе доста едричка и корава ръка само за сърп и мотика и той си каза наум: ,,Бива си я”! В този детайл авторовото отношение личи ясно – избран е такъв момент от сватосването, който да покаже ограничеността на патриархалния свят. Бъдещата майка не жали за прострадалия си годеник, дори когато разбира, че е починал. За нея е по-важно, че е привлякла вниманието на останалите ергени. А когато разбира,че е жив, е неприятно изненадана: ,, Възкресенито на баща ми бе нейното първо разочарование от бъдещия съпруг”.
В същото време изграждането на образа на майката не е само в иронично смешни щрихи. Тя е труолюбива и грижовна, нежна и красива: ,,Майка ми се бе разхубавила за две жени”.
Оставаме с усещането, че иронията и насмешката са отправени не толкова към най-близките колкото към света, в който живеят, към неговите норми и порядки! Авторът говори за него с най-добри чувства, но не го приема, защото този свят е ограничен и изостанал. В позициите му личи самосъзнанието на личност, кояо възприема света реалистично, със собствено право на мение и отношение.
В повестта ,,Преи да се родя” авторът не росто описва патриархалния сят, но го и преобръща към опоетизирания патриархален свят с неговите нравствени цености, със средствата на иронията и пародията. Отношението му към изобразяването е добронамерено и незлобливо, от което става ясно, че у Ивайло Петров патриархалността си остава нравствено начало, принцип за естетична взискателност към хоараа и света.