Дом – пари – път – памет

“Житие и страдания грешнаго Софрония” е творба, която поставя сложни задачи пред изследователите си. Тя все още продължава да се определя и интерпретира като автобиография, макар и при съвсем бегъл прочит да се вижда, че сюжетът не е изграден върху основните и типични моменти за всеки жизнен път (раждане, детство, учение, брак, постижения, загуби и т. н.) и не се вписва в хронотопа не само на някой от видовете биографии, но дори и в т. нар. “биографичен роман”. Свързаните повече с дома моменти целенасочено биват премълчавани, забулвани, те не се смятат за паметни и остават само назовани, неразгърнати, потенциално сюжетни, но предадени обзорно. Сюжетно разгръщане в “сцени” получават само изключителните събития и ситуации в живота на героя, каквито изобщо липсват или са редки в обичайния жизнен път на биографичния, жизнено въплътен човек. Основният сюжетно-смислов и композиционно-организиращ център е премеждието и свързаното с него изпитание на героя – случката в Цариград, епизодите с Бекир паша, Мехмет Сербезооглу, Ахмед Герай, епископските приключения и пленничеството във Видин. Действието започва след първото нарушение на нормалния “биографичен” живот, след първото напускане на дома (пътуването в Цариград) и завършва, когато животът отново навлиза в нормалното си русло, когато след бягства и укривания в пещери героят отново намира дом (в Букурещ).
Тези признаци насочват анализа към хронотопа на авантюрния роман на изпитанието, но с редица свои черти “Житие и страдания...” излиза и извън него, особено в неговия античен гръцки вариант. Припомням, че в него авантюрните моменти са разположени в точките на нарушаване на нормалния жизнен път, когато в образуваните “процепи” или “пробойни” нахлуват злите сили – завистливи или обидени божества, демони, съдбата или земни злодеи. Инициативата изцяло принадлежи на тези сили, докато героите са напълно лишени от нея – те могат само да се защищават, да търсят начини за спасение. На пръв поглед и в “Житие и страдания...” доминира тази инициативна случайност – след като Софроний е достигнал определена социална позиция, която му осигурява известна житейска стабилност (“поминувах добре”1) се появява врагът човешки – дяволът и чрез своите козни разрушава неговото “благоговейное живение”. След това героят отново постига относително благополучие, но се появяват злодеите Сербезоглу и Герай, които го разрушават.
Но макар Софроний да се представя съобразно жанровите правила като съвсем пасивен, връхлитан от нещастия скромен служител на църквата, той не успява да прикрие своята активна роля в събитията. В този аспект “Житие и страдания...” е донякъде типологически сходно с по-късния, бароков и просвещенски жанров вариант на романа, когато злите сили като двигатели на действието са заменени от човешки грешки, заблуди, престъпления. Страданията на Софроний започват с негова грешка – да стане епитроп на иконома на гръцкия владика. Тази постъпка е представена като съгрешение, подбудено от дявола, но станало възможно поради негови лични слабости (“що бях ся разгордил зарад това епитропство”). Но сходството с просвещенския роман е ограничено дотук, защото грешката получава агиографско тълкувание и е оценена от християнски позиции като грях, който е последван от божие наказание (“Подаде ми бог наказание заради безумная лудост моя”).
Именно този грях стои в началото на първата част от сюжетната събитийна верига. Божието наказание го води до тежка болест, а тя на свой ред го кара да прибегне до помощта на баячки. За това му е наложено съответното църковно наказание (тригодишна епитимия), поради което не може да получава нормалния за своето социално положение доход (“не даваха ми достойная част”). Така натрупва дългове, които заедно със загубите на сина му, го подбуждат да участва в аферата с овцете, която пък го сблъсква със Сербезоглу и т. н. Втората част на сюжетната верига (епископският период) започва с нова грешка – героят се оставя да бъде излъган, заблуден (“како ме изгабосаха”) от гръцките архиереи (поне като излъган се представя, макар в крайна сметка те да остават излъгани). Така за разлика от ранния просвещенски роман, чийто герой участва в многобройни, но несвързани помежду си приключения, премеждията в “Житие и страдания ...” са до голяма степен взаимообвързани.
При все че постъпките на героя се тълкуват житийно, то прозиращите реални мотиви за неговите действия са доста далеч от агиографските норми и го сближават по-скоро с героите на английския роман от ХVІІІ в. Софроний действа като характерен романов герой – частен изолиран човек във враждебния свят, без дом, без подкрепа от семейството си или от хората, сред които живее (роднините му крадат вещите, докато той е в Цариград; старейшините на Котел го предават на бостанджибашията; никой от жътварите не му помага при сблъсъка с Герай, а спътникът му Милош побягва; никаква подкрепа не усеща той от паството си като епископ, поради което е принуден да се предрешва и крие в турски харем и т. н.). По-интересни в случая обаче са мотивите му да напусне дома, защитеното място и да се озове на пътя – това не е жаждата за приключения, търсенето на слава или още по-малко на любимата, от която съдбата временно го е разлъчила (както е в античния роман). Но не е и желанието да извършва подвизи и дела, свързани с християнската вяра. Мотивите му са колкото прозаични, толкова и специфични за формиращия се в епохата на ранния капитализъм нов тип човек, съответно и литературен герой.
Софроний напуска дома само с една цел – да подобри своето материално положение. Винаги когато неговият материален статус и социална позиция са нарушени и са незадоволителни за него, той предприема енергични действия, за да промени статуквото. Първоначално е принуден да отиде в Цариград, за да събира пари по дълговете на стрико си. Неизплатеният дълг рязко влошава материалното му положение (“каква сиромашия потеглих, нужда, тесное и прискорбное живение”). А междувременно роднините са го “понудили” да се ожени. Съчетането на два неблагоприятни фактора – от една страна “липса на пари”, а от друга – “наличие на жена” (на всичкото отгоре и “мало горделива”) прави пребиваването му в дома невъзможно (“намислих да оставя и дом и жену, да поиду долу по селата да работя да се кевернисам”) и буквално го изтиква на пътя. Но липсата на средства се дължи не само на злощастно стечение на обстоятелствата (смъртта на стрико и стрина му, съответно оженването му), а и на негова лична икономическа инициатива – да закупи приживе къщата на стрико си с малкото свои спестени пари. Пак невъзможността да печели достатъчно в родното си село и укорите на останалите свещеници, че го хранят като слепец, са причина да отиде в Анхиалска епархия, където отново се сблъсква със Сербезоглу, а много скоро след това и с Герай. Причината да изостави спокойния живот в Карабунар (“тамо мирно проминах”) е пак желанието му да заеме нова социална позиция – да стане епископ. И в първичния му грях са замесени икономически мотиви (“Станах судиа, ала повече за пари, ала не за мене, ами да угодя на архиерея”).
Прави впечатление, че емоционалните връзки и личните взаимоотношения играят много малка роля в света на Житието (което го сродява с ранния английски реалистичен роман), с изключение на случаите, когато са свързани с материални проблеми: “И после поидох на Свещов, найдох децата голи да седят на рогозина, и аз пари не имах да им купя дрехи. Скорб голям!”. Читателите на “Житие и страдание..” не научават почти нищо за семейството на героя, дори и името на жена му, която е споменавана само във връзка с пари и разходи – първия път, когато го укорява за “тесное и прискорбное живение”, а втория път, когато болестта и смъртта й предизвикват материални разходи: “След някой дене разболе ся и попадиа, леже болна шест месеца и престави ся. Нападни ни и другий харч.” По същия начин в ранния английски роман, както отбелязва Йън Уот, “жените играят само една важна роля и тя е икономическа”2.
Едва ли има житие в цялата християнска литература, в което да се говори повече за сделки и пари (и да се използват толкова много финансови термини), отколкото в “Житие и страдания грешнаго Софрония”, при това с много точни числа: дългове (“остана стрий мой должен гроша 400”), подкупи (“и подадоха му седемдесят гроша”, “почто други подаде сто и петдесят гроша”, “и они пойдоха и дадоха йоще тридесят гроша”), заеми, главници и лихви (“заради свои пари файда, а не глави гроша 84”), капитали (“аз не имах ни една пара готова сирмя”), данъци (“фарлиха на село нашей десят кесии”), глоби (“и отдадохме глуба хиляда и петстотин гроша”), покупко-продажби (“почто ония овце аз нито продадух, нито ги купих, токмо ся продадоха и купиха в моята хижа”), загуби (“по някоя причина стори зарар 1400 гроша”, “откъса ся тварнику кон наш у тая нощ и липса ми за двеста гроша нящо”) и т. н.
Светът на “Житие и страдания...” се основава вече не само и не толкова на неписаните, традиционни за колектива отношения, колкото върху индивидуални договорни взаимоотношения. Шестнадесетгодишният Стойко, осиновен от чичо си и единствен негов наследник, купува приживе къщата му (остава неясно какво го е подтикнало към това). И това е първата от поредицата негови икономически инициативи. От какво са подтиквани те? Дали само от укоряванията на горделивата му жена? Впрочем той не казва в какво точно се изразявала тази горделивост. Едва ли тя е имала чак претенции към него, че не я кара да се чувства “единствена и неповторима”. Най-вероятно е било свързано с невъзможността да се понагизди пред другите жени, да си купи някое фермене, джубе или да добави още жълтици, рубета и пр. към характерните тогавашни накити3. Описаните реалистични семейни отношения от този период коригират представата, която етнографи и народоведи създават с техните идеализирани описания – например според Д. Маринов “мъжът в семейството е “кютук на къщата”, “връжи глава на жената” и във всичко се слуша неговата дума”4. Отношенията между хората също не са толкова идилични (роднините разграбват вещите му, селският кнез само наблюдава процеса) и явно не се развалят чак след Освобождението, както се опитват да ни убедят Д. Маринов, Георги Г. Димитров и др.
Този факт е само малък щрих от картината на новите икономически отношения в българските земи през тази епоха, които “Житие и страдания...” разкрива много по-добре от всякакви документи. Свързаният с тези отношения, стандартно означавани като буржоазни или капиталистически, икономически индивидуализъм е основният фактор за повишената подвижност на отделния човек. Именно тази подвижност е и в основата на бедите на Софроний, тя е неговият грях, “дяволът”, който разрушава неговото “благоговейное живение”. Капиталистическата система на обществени отношения внася нова динамика в живота на обикновения човек, преди корпоративно закрепостен и социално обездвижен. Новата система предлага богат набор от възможности (в диапазона от преуспяване до пълен фалит) и формира нова ментална нагласа – цел на човека е вече не да поддържа статуквото, да се помирява с отредената му по рождение участ, а да се стреми непрекъснато да го трансформира, да подобри участта си. Движен от този мотив индивидът не се колебае да напусне дома си и да се впусне във всякакви авантюри, които вече са с твърде различни подбуди от тези в античния роман.
Напускането на дома може да се разглежда като икономическа и социална метафора на “безпокойството” (“uneasiness”), което Джон Лок поставя в центъра на своята система от мотиви. Блез Паскал го оценява по съвсем противоположен начин: “Цялото нещастие на хората се дължи на единствения факт, че не са способни да останат спокойно в стаята си.”5 Дали Софроний е познавал, пряко или опосредено, философията на Паскал, е трудно да се каже, но по някакъв начин и той стига до същия извод относно причината за неволите си: “По това после не седях мирен, ами купих две хижи близо до церквата и направих ги изново, и що имах пари, все ги разнесох”. Защото след като “толкова пари разнесох, задолжнях немало”, на сцената се появяват кредиторите (“должници мя не оставяха, искаха си парите, хочаша да мя затворят”) и поп Стойко, макар да твърди, че би невинен, се оказва замесен в аферата с овцете, с всички произтичащи от това злини.
Колкото е злощастно това безпокойство за живота на човека, толкова то е благоприятно за появата на новия тип роман. То е неговата благодатна почва, защото само икономическият индивидуализъм може да осигури достатъчно разнообразие от вярвания, убеждения и действия сред обикновените хора, тъй че тяхното изобразяване да стане достатъчно интересно за други хора – читателите на романи. Едва тогава всекидневният живот на обикновения човек става подходяща тема вече не за ниски, пародийни или травестирани жанрове, както през античността, а за т. нар. висока или сериозна литература. При житийния вариант на романа този процес е улеснен от обстоятелството, че в християнската литература по начало липсва характерната за античната литература “сегрегация на стиловете” (термин на Е. Ауербах), съобразно статута на героя.
Повишената подвижност на героя, представяна като принудена, но всъщност следствие на неговата икономическа инициативност, определя и огромната роля, която играят в “Житие и страдания...” характерните за авантюрния роман хронотопични мотиви на пътя и срещата, както и свързания с тях мотив “опознаване – неразпознаване”. Макар да действа като авантюрен герой, Софроний представя тази авантюрност като нежелана и принудена, натрапена – той иска да се освободи от нея и да се утвърди биографично, да заеме стабилна социална позиция. Историческите обстоятелства обаче не му позволяват да я постигне (поне за достатъчно дълъг период) и го поставят в ситуации на изпитание, в които той действа не като жизнено въплътен (свещеник, владика), а като типичен авантюрен герой – да припомним само ситуацията “християнски епископ в турски харем”, типичните за жанра преобличания, маскирания и действия под чужд облик (сценките “Софроний-доктор”, “Софроний-пощенски куриер”, “Софроний-язаджия”, в които той се появява ту с зелена чалма на правоверен мюсюлманин, тус влашки островърх калпак, ту с увита в шал глава и камшик в ръката като татарин).
В живота на Софроний е имало доста продължителни спокойни периоди, но така както е изобразен чрез сюжетния монтаж в “Житие и страдания...”, той е представен като живот-на-пътя. Разгръщането на сюжетната събитийна верига започва, както вече споменах, когато героят е принуден да напусне дома, мястото, подредения и познат свят на родното село и да излезе на пътя, да се озове в чужд и непознат свят (случката в Цариград). Почти всички изобразени, а не обзорно съобщени събития, са свързани със срещи на пътя или покрай него. Не случайно най-употребяваните глаголи са “востанах” и “поидох”, които на езиково равнище разкриват липсата или снижения статут на мястото в живота през тази епоха. Градовете и селата, в които протичат събитията, са изгубили традиционния си статут на място и са се превърнали в път. Особено остро се усеща това в родното село на героя Котел, което от място се е превърнало в точка на пътя, по който непрестанно се движат редовни войски, башибозуци, дезертьори. Връзката на “а нашей село като е на четири путя” с “колико мя крати фатиха и биха, и главо мя пробиша и хочаша да мя убият” разкрива осъзнаването на този процес. Плевен и Враца по време на епископския период също са се превърнали в път – те са арена на междуособици, в пресечни точки на потоци от султански войски, арнаути, “пазвански хайдути”. Мястото се е свило до микроточки – един хан в Плевен, пещерата край Черепишкия манастир (защото “и на тоя манастир не можихме да седим”) – или изобщо е изчезнало (“пойдохме вечер късно на едно село, а то ся разбягало, не има ни един человек, не има хляб, не има древа...”). Относително нормалният живот започва да се измерва с дни: “И на Враца седях колко десят дни мирно. После приидоха десят байраци арнаути”; “пойдохме на Карлюкувскиа монастир. Тамо седях пет-шест дни.. И тамо наченаха да прихождат турци от войската” и т. н.)
Именно хронотопът на пътя, а не някакво желание за принос към историческата памет, обуславя включването на описания за военни действия и действащите лица в тях. Намирането на защитено място става предмет на сложни тактически разчети, които за нас изпълняват ролята на паметка: “...ала ми не прииде на ум како е на Враца Исуф паша, а на Лом Гюрджи паша, а на Влашко насрещо Лом силихтар Хюсеин паша, що са най-лоши зулумджии. Ами ако поминат на Плевен, како аз да бягам?”. Дори и “влашка земля гола” не е сигурно прибежище, и там “не познава ся ни пут, ни място”. Едва в Букурещ Софроний намира убежище и щом постига така желаната от него stabilitas loci, разказът свършва.
Мотивът за пътя има особено място и интересно развитие в християнската книжовна традиция. В нея пътят има висок статут, дори е сакрализиран, доколкото е “конструктивният символ на евангелската история. Главните събития в нея се случват по пътя – бягството в Eгипет, странстването по Галилея, връщането в Йерусалим, пътят към Голгота. Сам Христос заявява “Аз съм път” и насърчава апостолите да се отправят на път с думите: “Вървете по света”6. Но щом християнството заема върха в идеологическата йерархия на средновековното общество и се институционализира като държавна религия, тоналността на изказванията за пътя коренно се променя. Като всяко затворено общество, и средновековното е загрижено преди всичко за своята стабилност и неизменност, възхвалява статичността и повторяемостта и ненавижда движението, което винаги съдържа възможности за някаква промяна. При корпоративната организация на обществения живот личният живот на отделния човек е свързан със заемането на някаква строго определена точка в координатната система на социалното пространство. По хоризонтала той обитава определено физическо пространство, а по вертикала заема фиксирана социална позиция. Всеки е закрепостен към отреденото му място (т. е. към участта си по рождение) и не трябва да го напуска: “Рицарят трябва да бъде в своя замък, селянинът – в поземления участък, свещеникът – в енорията си, монахът – в своя манастир”. Напускането на мястото или загубата на социалната позиция означава отпадане от обществото и принуда за излизане на пътя.
Житието на Софроний е прекрасна илюстрация на този процес. На пътя обаче се оказват не само отхвърлените от обществото, загубилите социалната позиция, “аутсайдерите” – просяци, еретици, разбойници и т. н., но и “светците, които са “не от мира сего” и затова нямат установено място в светската социална йерархия”. Именно затова се оказва възможна странната наглед симбиоза между житийност и авантюрна романност и Софроний не е затруднен да впише своите премеждия в житийния сюжетен модел.
Случващото се в дома (мястото) се оказва недостойно за запаметяване, независимо дали е белязано от липсата на пари или от наличието им. В него тези пари могат да бъдат съхранявани, да приемат статичната форма на имане, съкровище, но не и да бъдат раздвижвани като “сермя” (капитал), умножавани или губени. Като достойно за изобразяване и запаметяване се преценява само свързаното с пътя, а на него се излиза, защото там могат да се придобият и загубят пари, човек може със своите индивидуални инициативи и усилия да промени статуса и съдбата си.

1 Всички цитати са по изданието: Софроний Врачански. Житие и страдания грешнаго Софрония. Представено от Николай Дилевски. С., “Наука и изкуство”, 1989. Тъй като текстът е кратък, страници няма да бъдат посочвани.
2 Watt, Ian. The Rise of the Novel. London, Penguin Books, 1977, p. 75.
3 “Техните накити се състоят от висока тиара от муселин, украсена с дълги нанизи от пари, пиастри и други монети, а вратовете, ръцете и ушите им са отрупани с гердани, гривни и обици от злато и сребро с примитивна форма и изработка.” (Нийл, А. Пътепис. – В: Английски пътеписи за Балканите. С., “Наука и изкуство”, 1987, с. 455.
4 Маринов, Д. Българско обичайно право. С., АИ “Марин Дринов”, 1995, с. 105.
5 Паскал, Блез. Мисли. С., “Наука и изкуство”, 1987, с. 98 (№139).
6 Бояджиев, Ц. Студии върху средновековния хуманизъм. С., 1988, с. 43.