Творчеството на Антон Павлович Чехов е последният ,завършващ етап от бляскавия ХІХ век на руската класическа литература, когато тя достига най-високите си върхове и своята световна слава и признание.Творческият път на Чехов продължава по-малко дори от четвърт век –от 1880 г до средата на 1904 год.,когато в малкото австрийско градче Баденвайлер идва краят на живота му. За пръв път в 1880 год в седмичника “Осколски” под литературната пародия “Писмо до учения съсед” се появява едно ново име –Альоша Чехонте,дадено му още в гимназията от учителя по литература Покровски. И д о днес тази пародия в стила на невежествената претенциозност събужда смях с остроумието си ,с вникването в психологията на начетената глупост. След нея идват пародии на литературните баналности и пошлости,на романтичната патетика и детективските съчинения,които разкриват своеобразна реакция срещу пошлия еснафски вкус,срещу масовото оглупяващо изкуство.Чехов преобразява късия хумористичен разказ,влагайки в него широко социално съдържание и остри сатирични мотиви.Разкази като “Смъртта на чиновника” или “Хамелеон” не са безобиден,развлекателен хумор,от тях подава страшната си физиономия обезличеното рабско същество,бездънната хамелеонщина. В тях се появяват характерната Чехова тъга,тъжната усмивка. Автора осмива обществените недъзи,създава психологически типове с голямо обобщение,какъвто е унтерофицерът Пришибеев-въплъщение на деспотизъм и произвол,на целия тогавашен ред,изграден върху безправие и подтисничество. В разказите “Беда”,”Мъка”,”Ванка” се вмества социално и психологическо съдържание,което разкрива цели човешки съдби.Първият сборник разкази на младия А.П.Чехов е озаглавен “Пъстри разкази”.Това съвпада с времето на получаваното от Чехов писмо от стария писател Дмитрий Григорович,съвременник на Белински и Тергунев.Въпросното писмо има знаков символ –изпълнено е с топли ободряващи думи ,даващи увереност на младия писател.То е причината Чехов да продължи пътя си на писател с по-мащабни произведения ,доказвощи неговия талант.Изчезнал от литературния хоризонт на периодичния печат в Русия не след дълго А.П.Чехов написвайки повеста “Степ” се утвърждава като писател от висока класа в измеренията на руската литература.В тази повест възкръсва Гоголевото епично начало,Гоголевите видения за птицата тройка и за богатирския размах иширота,усещането за необятния простор на Русия, за безкрайните пътища,които сами предизвикват приказни видения,сякаш сами създадени от великаните на юнашкия епос. Тези видения контрастират със сънния застоъ в степта,със сегашните и стопани,които кражат като ястре*и над нея. Степта тъгува за щастие ,за нов стопанин,достоен за нейния простор.През 90-те години Чехов създава своите шедьоври,които го нареждат сред най-великите писатели на Русия. В разказите му се появява грой ,който гръмко протестира и открито заклеймява несправедливостта и насилието. Страшното и трагичното е в това,че насилието и произволът са станали нещо всекидневно и безнаказано,умният човек е беззащитен и всеки момент може да се окаже зад решетките на палата №6 ,сред лудите/”Палата №6”/. И въпреки всичко един от героите в разказа ,Громов ,вярва в тържеството на правдата и завършва с монолога:”Напред!Бог да ви помага,приятели!”.Новите интонации,новото настроения в разказите от това време свидетелстват за идейната зрелост на писателя. Все по-често се появяват герои ,които бягат от сладкия живот и тихото семейно щастие,търсят друго поприще,на което да се отдадат до самозабрава. Те намират сили да скъсат с пошлостта на скучните и нищожни хора, за да започнат нов, съзнателен живот. Такива са художникът от разказа “Дом с мецанин”,ветеринарният лекар Иван Иванович от разказа “Френско грозде” и особено девойката Надя от последния разказ на Чехов “Годеницата”.Тя открива изхода:главното е да се преобрази животът ,а всичко останало е ненужно.Чехов твори в една от най-мрачните епохи на руската история,когато започва реакционния поход срещу всичко прогресивно и либерално.Разгрома над революционните организации на народниците е последван от време на всеобщо доносничество и хамелеонство,отказ от граждански прояви и сгушване в мрачните хралупи на дребните еснафски интереси.Това е времето на Беликовци ат разказа на Чехов “Човекът в калъф”.Този разказ е част от трилогия,която излиза в 1898 година и включва още разказите “Френско грозде” и “За любовта”. Обединяващото начало в тях е общия замисъл двама от героите разказвачи-ветеринарния лекар Иван Иванич иучителят Буркин. Някои изследователи смята ,че трите разказа са написани на принципа на държавата-“Човекът в калъф” ;собствеността е”Френско грозде” ;”За любовта”-семейството.Учителят по старогръцки език Беликов е гротексна фигура,образ, в който се крие мащабно социално –историчеко обобщение. У него всичко е в калъф,всичко е бягство от живота,от свежия полъх на нормалното всекидневие и поведение. Самата му специалност –стапогръцки език ,е своеобразен калъф,той емного далече от днешния ден. Целият му облик, репликите,разсажденията му пред неговти колеги,всичките му жизнени функции са заключени в щампи. Постоянните галоши и лете, и зиме,чадърът,всичките му предмети са в калъф,тъмните очила,памукът в ушите и накрая дори комчегът на мъртвия Беликов е калъф,но последния калъф е идеалния-в него той се скрива завинаги. Гротеската придава на образа преувеличен ,почти символичен смисъл.”Калъфът-пише Георгий Бяли- е външна обвивка,която защитава човека от външните влияния,ограничава го от тях,позволява му да се скрие от действителния живот”.Древните езици също са убежище,което го отделят от съвременния живот,привързаността на Беликов към реда и ясните и точни забрани са също метафора на ограниченост на мисълта му. Срещу всички нови или битови идеи той има едно непоклатимо възражение:”да не би да стане нещо”. Всичко живо и нормално е угаснало в него, човешкото съзнание,човешката душевност са се деформирали до такава степен ,че той се е превърнал в символ на мъртвило.Беликов е олицетворение на консервативна,охранителна сила,той не е безобиден,от калъфите страда не само той, а и околните,защото неговия девиз е:”Вие сте длъжни да се отнасяте с уважение към властите”. Самият той се превръща във власт,в плашило,опасно за колегите му. Който не желае сам да мисли ,той смята за нужно да докладва за мислите на другите на директора,а това е вече реална заплаха за порядъчните хора.Сам посебе си Беликов е болезнено слаб ,самотен и плах и живее в постоянна тревога и патологичен страхи се бои от своя слуга Афанасий. Но тук действа принципът на внушението на самохипнозата. Хората се подчиняват не на силата, а на слабостта ,т.е на призрачната сила. Достатъчно е да се намери един свободен и смел човек,който блъска Беликов на стълбата, и той се прибира в къщи и умира. С жестока откровенност разказвачът завършва историята на нещастния Беликов:”Признавам си голямо удоволствие е да погребваш такива хора като Беликов.”Разказвачът си спомня за едно време,когато децата са тичали час-два в градината и са се наслаждавали на пълна свобода и възкликва:”Ах,свободата,свободата! Дори намекът ,дори слабата надежда,че е възможна,окриля душата ,нали?”.Беликов е погре*ан ,“но колко още такива хора в калъф останаха,колко още има да се родят”-възкликва разказвачът.Беликов е обществена патология. Болно е самото общество,в него най-трудно живеят честните и свободните хора,а мракобесието,тържествуващата реакция пораждат демони като героя на разказа. Извънредно знаменателен е финалът ,крайният извод на един от главните герои:”Не, така повече не може да се живее!”А.П.Чехов е на страната на честните и свободни хора,заклеймявайки в своето творчество лъжата и подтисничеството.Създадените безсмъртни негови творби са безсмъртен защитник на човешкото достоинство.