Мисионерското съзнание на Иван Вазов

Всичко, което е създал Иван Вазов, ни убеждава, че той вярва в своята величествена мисия на духовен водач на нацията, на народен трибун, вдъхновител и пророк. Наистина, такъв е бил в своето време. Днес го възприемаме като великан на възрожденската и следосвобожденската епохи, които е претворил в огромното си летописно-художествено дело. Той ни е завещал най-много познание в художествени образи за българската история и народопсихология от онова време на величие и падение, за богатствата на родния ни език, за красотите и разнообразието на българската природа, за мечтите и възторзите, за страданията и униженията на своите съвременници. Всичко ни е казал Иван Вазов за тогавашната България, което сме длъжни да знаем, като се определяме като българи-партиоти. Но далеч не всичко в неговото художествено дело днес буди интерес в младите поколения. За тях повечето Вазови творби звучат наивно, героите му са или положителни, или отрицателни и не преживяват вътрешни разтърсващи драми, а лирическите му изповеди са лишени от интимни разкрития, от вътрешни раздвоения, от универсални обобщения за Битието и за човешката съдба.
Но никой в наши дни не може да отрече значителната роля на Вазов в живота на нацията ни преди и след Освобождението. Духовната енергия, която излъчват най-сполучливите му стихове, разкази, повести, пътеписи, очерци, статии, драми, комедии, проектирана в неговото динамично и драматично време, ни вълнува главно с патриотичната си същност; вълнува ни като илюстрация на историята, на националните ни преживелици в миналото.
В основата на Вазовото творчество присъства историческото като конструиращо начало в образа на света, който творецът изгражда като величав и трагичен, като благороден и комичен, като героичен и робски. На прага на третото хилядолетие ние днес търсим друг тип духовни водачи: универсални умове, европейски мислители с мощна духовна сила, с познания върху сложния съвременен свят на компютри и Интернет.
В нашето време на тотална субкултура и на непоносимост към патетиката творчеството на Иван Вазов ни впечатлява именно с патетично изразеното си преклонение към светините на България. Защото Вазовият патос е възрожденски, искрен, породен от “пиянството на един народ” през величава и далечна епоха.
Вазовото творчество в безспорните си художествени постижения в “Епопея на забравените”, в “Немили недраги” и в “Чичовци”, в разказите за Васил Левски и в романа “Под игото”, в песните за България, в стихотворенията за българската история и българския език е много повече от художествено дело.
Вазовите творби отдавна са станали част от нашата българска същност. С тях израстваме от деца, с тях илюстрираме миналото и настоящето си на нация със славна древна история и вечно драматично настояще. Те не се нуждаят от осъвременяване, от специален нов прочит и нови тълкувания. Вазовото творчество е ценно такова, каквото е в своя автентизъм, в своята летописност. Възрожденският му дух не може да се преобръща в съвременен, както не може Вазовата историческа епоха днес да се възприема осъвременена.
Величието на Вазов е в неговото време: възрожденската епоха го вдъхновява с подвига на Апостолите на свободата, а следосвобожденската го потиска и натъжава с меркантилизма си и с трагичната си безпаметност и неблагодарност към загиналите за независимостта на Родината. Но на фона на двете епохи – предосвобожденската и следосвобожденската – той изпъква с цялото си величие. Тогава неговото умилително-възторжено отношение към България е завладявало душите на сънародниците му, за които той е великан, патриарх, народен будител, културен герой.
Вазовата всеотдайност и безкористна служба на Родината се осъществява в словото. Той не е борец-революционер, не е човек на делото. Словото му е отглас на чуждите подвизи, то добива възвишеност и плътност, когато възпява героизма на Левски и Вазовата всеотдайност и безкористна служба на Родината се осъществява в словото. Той не е борец-революционер, не е човек на делото. Словото му е отглас на чуждите подвизи, добива възвишеност и плътност, когато възпява героизма на Левски, Раковски и Ботев, на Опълченците на Шипка, на Бенковски и Каблешков... и когато изразява народната скръб по загиналите в борбата за свобода. Между най-значителните творби на Вазов са одите от “Епопея на забравените” /1884/. Конкретен повод да ги сътвори му дава Захари Стоянов, който посочва имената на героите, загинали във въстанията и призовава българите никога да не забравят техния подвиг и техните завети. Героите от този пантеон на безсмъртните в българската история живеят в националното съзнание такива, каквито Вазов ги е сътворил: Раковски е ”мечтател безумен”, а Левски “ със сърце порасло и за кръст готово”, априлската епопея е “движенье славно” и “мрачно движенье”, а Христо Ботев отсъства от цикъла, защото никога не е бил забравян.
Вазовото слово е духовно, емоционално съдържателно и напрегнато и невинаги е страстно ангажирано с националните преживелици. Поетът е ехо на народната съвест още в първата си стихосбирка “Пряпорец и гусла” /1876 г./ и до края на живота си остава неуморим защитник на своя народ, винаги възхвалява доброто и охулва низостта, вдъхва надежда за светли бъднини:
Но през червените порои,
що ти проля във таз борба,
аз видях дните ясни твои
на твойта бъдеща съдба.
/ “На България”/
Вазов притежава редкия талант на народния певец да усеща чуждото величие, да се прекланя пред чуждия подвиг, пред великите личности, да извлича поуки от историята. Но предсказанията му за бъдещето на България често днес звучат твърде наивно – особено неговият пръв в българската литература научно-фантастичен разказ, написан на 30.XII.1899 г. Възрожденският патриотичен патос на Вазов тук подчинява въображението му в претворяване на визията за Велика България пред прага на третото хилядолетие.
Разказа, озаглавен “Последният ден на двадесети век”, можем категорично да наречем утопично-фантастичен, тъй като столичната панорама след сто години в илюзорните Вазови предстви нямат почти нищо общо със софийските реалности днес - Вазов вижда Родината след сто години със значително разширена територия, управлявана от монрах с българското име цар Иван; сградите на столицата са описани като извънредно чисти и красиви; гражданите се движат с хвърчащи велосипеди, Витоша и Борисовата градина са като райски кътчета... Единственото, което наивното въображение на разказвача е налучкало в днешния софийски пейзаж, са черните пушеци от комините на промишлените предприятия. Възрожденският поглед на първия ни писател-фантаст към нашето съвремие ни умилява и разсмива и засилва скептицизма ни по отношение прозренията му за “светлото бъдеще” на България.
Вазов пише стихотворения през целия си живот. Над 2000 стихотворения са поместени в неговите 18 оригинални стихосбирки /без поемите, преводите, детските поетични творби, лирическите антологии и без съзнателно унищожените ръкописи, както и без още неоткритите/. Най-добросъвестната и вдъхновена изследователка на Вазовото творчество Милена Цанева отбелязва, че дори само заглавията на Вазовите стихосбирки от 1876 до 1919 г. са една летопис на българската литература и на българската история. Тези книги-събития отбелязват съдбоносни за нацията мигове и преливат от исторически патос, който нараства заедно с емоцията на самата история.
В кратките за България периоди на мир, безвремие и затишие Вазов възпява красивата родна природа и народните ни добродетели. Чувствата му винаги са силни и всеобхващащи личността му; патриотизмът му изцяло го завладява и изтласква интимните му преживявания на заден план:
Но родино, за тебе пях !
Ти бе цяла в песента ми
и да открия не посмях
светаята светих в душа ми.
/”Недопята песен”/
И до днес Иван Вазов остава най-чувствителният сред творците ни към духа на всичко родно, към ароматите на някогашното българското битие, към българската природа, към националната осъзнатост. В обемното си белетристично дело Вазов създава разновидностите на българския възрожденски характер: чорбаджи Марко, Рада Госпожина, Бойчо Огнянов, хаджи Смион, Иванчо Йотата, Копринарката, Селямсъзът, Македонски и Странджата, хаджи Ахил, Мунчо … изобразява епически и лирически картини на великото и смешното в българския живот /от една страна “Немили недраги”, от друга “Чичовци” и “Митрофан и Дормидолски”/. Светът на героично-трагичния хъшовски живот в “Немили-недраги” се състои от неповторимо по български претворени мигове от “виденото и чутото” по времето, когато писателят живее в Румъния в средата на своите герои. Светът на “Чичовци” е документиран от спомените на Вазов от родния му град Сопот. Тук “галерията от типове и нрави български от турско време” е представена със сърдечно и благо снизхождение, с артистично чувство за хумор към високопарното поведение, към дребнавостта и историческата изостаналост на героите.
“Немили недраги” и “Чичовци” са първите български повести-шедьоври на новата българска литература, както “Под игото” е първият национален епически роман, около който, по думите на Светлозар Игов “грее някакво особено сияние”. Този роман не може да остарее с картините от “Пиянството на един народ”, на “Тлъка в Алтъново”, “Изпитът”. Картини, които възкресяват за вечни времена патриархалното българско минало, битието на затвореното в семейния кръг в малкия град от края на робството – битие чисто и доверчиво, неопорочено от линията на цивилизована Европа, покъртително в своя автентизъм.
Най-пълноценни като човешко присъствие са онези герои на Вазов, чиято връзка със средата и обстановката е най-силна и неразривна. Нормалният човек за Вазов е приспособеният към условията на средата. Неприспособеният към робското ежедневие Кондов от “Под игото” прави впечатление на ненормален, защото протестира срещу турците, позволили си да го арестуват. За неговия протест Бенчо Дермана, преводачът на турски казва: “Та такива думи нито ги има на турски.” Приспособимостта на Вазовите герои обаче съвсем не означава, че те не търсят и не се стремят към промяна. Това важи за героите от “Под игото” и от “Чичовци”, които в ежедневния бит добиват истинската си индивидуалност. Повестта “Чичовци” днес ни изглежда най-съвършеното Вазово творение поради неповторимостта на човешките индивидуалности и комизма, който всеки от тях носи в себе си. От исторически мащабен поглед, животът на чичовците изглежда застоял, неподвижен, безперскективен, но всъщност, видян през погледа на писателя, този живот е изпълнен с динамика, с увличащо героите движение. Хуморът произтича от мнимия харктер на събитията, от тяхната илюзорност, от факта, че те не водят до никъде, до никакви съществени промени и дори непрекъснато засилват предствата за неподвижност, за постоянно и неизменно състояние на живота. Историите на чичовците са толкова оригинални, неповторими, типично български от времето на робството, че и днес не ни изглеждат еднообразни. Напротив – и сега ги възприемаме като любопитни, развеселяващи ни, обединени сякаш в някаква игра, изпълнени с жизненост, ярко индивидуализирани.
Животът на Вазовите съграждани в “Чичовци”, подобно на живота на Радичковите черказки селяни, е белязан с дребнавост и изостаналост от световния водовъртеж, но е толкова пълнокръвно сътворен, че впечатлява силно и днешния възприемател.
Българският свят в “Под игото” е останал отдавна в миналото, както и светът на чичовците, но продължава да ни затрогва, да поддържа националното ни самочувствие на издръжлив и добронамерен народ. Върху историческата сцена тук достойни личности разиграват епически действия; проявяват се жестове на самоотвержен патриотизъм и на висша християнска нравственост. Дори материалният свят тук носи духовните копнежи на героите. Всичко е пределно ясно, солидно непоклатимо, но раздвоявано от непреодолими противоречия.
Вазовото епично виждане на живота се конкретизира с битовата среда, която е неговата родна среда. В поетичната атмосфера на чорбаджи Марковия дом и двор се съдържа всичко съкровено, което българинът от онази епоха съхранява завинаги в себе си. Това са скъпите спомени от детството – източник на жизнерадост и светлина до края на земния път.
Пълнотата и радостта от съществуването във Вазовото творчество се проявяват чрез формите на бита. Хората се разкриват най-пълно и богато в своята естествена среда: в семейството, в метоха, в школото, в Ганкиното кафене... Вазовите герои са показани с непостижимо майсторство в обкръжението на своите близки, при постоянните си срещи със своите съграждани, с обичайните си навици, постъпки, реакции.
Духовна хармония господства в семейството на чорбаджи Марко, където всеки си знае мястото и задълженията. В такова семейство се е изградила достолепната личност на Иван Вазов. Тогавашното хармонично /макар и в робско време/ битие, в което са живели патриархалните българи, има ясна и жизнена философска основа – качествено различна от нашата днес. Ние сега живеем в хаоса, погълнати от тревожното си материално битие, отдалечени от истинския смисъл на живота. Вазовите герои за нас остават далеч в миналото. Те – и положителните, и отрицателните – са цялостно изградени характери, изпълнени с жизнени сили, неразпъвани от противоречиви страсти.
Между големите български творци единствен Иван Вазов получава прозвище “НАРОДЕН” - защото всичко, което е формирало българското национално съзнание на българския народ, което изгражда неговата индентичност, се съдържа в художествените му вдъхновения. И защото никой друг в нашата литература не е имал съзнанието, че изпълнява величествената духовна мисия. Няма друг български поет, така уверен в безсмъртието си:
И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един се жали, друг ще ме проклина,
Но мойте песни все ще се четат.
Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.
/”Моите песни”/
Неговите произведения сигурно “все ще се четат” – поне от малцината литературни изследователи и поне от любопитство и уважение към миналото ни. Ще се четат, докато съществува България и докато се помни нейната история. Докато има смисъл битието на българите като духовно битие и докато човечеството съхранява в паметта си познание за нас и за нашата единайсетвековна християнска култура. И докато съществува убеждението, че всеки велик творец има съзнание на Месия за своя народ и за човечеството.