СОФОКЪЛ - „АНТИГОНА”.КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ РОДОВИЯ ДЪЛГ И ДЪРЖАВНИЯ ЗАКОН

Софокъл поставя в пиесите си типични за времето въпроси. Проблемът за отношението към религията, за конфликта между човешка­та и божествената воля, за честта и благородс­твото е актуален и днес. Софокъл е написал повече от 120 трагедии, до нас са стигнали седем, две от които и до днес се играят по световните сце­ни - „Едип цар” и „Антигoна”.
Класическият разказ за силата на духа и противопоставянето на мно­зинството е самостоятелно произ­ведение. Софокъл създава творби­те си по нов модел. В тях той въ­вежда и трети артист. Така увели­чава броя на присъстващите на сцената и повишава драматично­то напрежение. „Антигона” е част от таванския цикъл легендарни творби за града и историята му. На тези митични събития Есхил посвещава трилогия, част от която („Седемте срещу Тива”) е стигнала до нас, а от други запазени твор­би е пресъздаден трагичният мит за Едип, рода му, проклятието на съдбата. След смъртта на Едип, в града остават двамата му сина, но спо­рът помежду им довежда до братоубийствена война.
И двамата - Етеокьл, защитаващ стените на Тива, и Полиник, довел нашественици пред тях, падат в боя. Решението на новия цар Креон е Етеокъл да бъде погребан с почести, а тялото на Полиник да се остави на птиците и зверовете. Въпреки това, Антигона - сестра на двамата, извършва погребален обред.
Антигона е млада девойка, дъщеря на про­кълнатия Едип. Неотдавна тя е изпратила баща си в подземното царство („Едип в Колон” - Со­фокъл), а сега се налага да дели обичта към братята си. За нея любовта е една, тя зачита родовите закони на обществото и счита, че е длъжна да извърши за единия това, което е нап­равено за другия. Обяснявайки на сестра си Исмена своето решение, тя набляга на по-ста­рите, извечните закони: „А светото за богове­те, ако щеш, презирай ти!” Когато я завеждат пред Креон, тя гордо'му посочва предимство­то на старите, дадени от боговете, закони: „Не смятах за така могъщи твоите повели, че да наруши смъртният неписаните вечни божи пра­вила.” Девойката пояснява на наскоро избра­ния цар разликата между него и вечността, между мимолетното му желание и вековните неписани закони. Тя свързва в едно моментно­то, историческия миг - битката и последиците, с вечното, царуващото над света и хората - божиите закони.
Антигона познава неписаните закони на сърцето, спазва ги, подчинява интимното на общественото. В този неин възглед присъства историята - епохата е времето, когато държа­вата обединява, но и подчинява гражданите. Отделни личности, застанали начело, провъзг­ласяват личните си мнения за обществени за­кони - така, както постъпва Креон. Той става цар случайно - гибелта на наследниците го издига на престола. Опиянен от внезапната власт, той раздава заповеди, без да се съветва, без да се допитва до оракула или народа. Издал заповед, той не търси мотив и логично обяснение на действията си. Креон се страху­ва от хората, затова се стреми да задържи властта чрез страх и насилие. Според митове­те, той е еднакво виновен заедно с Етеокъл за изгонването на Полиник, но това не му пречи да обяви съдружника си за герой, а прогоне­ния - за предател. Държавата е необходима на Креон като опора на властта.
Гражданите на Тива помнят неотдавнашно­то царуване на Едип. Прокълнатият цар е уп­равлявал мъдро, проявявал е милост и разби­ране, зачитал е вечните закони. Креон не носи демократизма на Едип. Той бърза да обяви Ете­окьл за герой - така част от славата минава и към Креон, а сетне осъжда евентуалните нару­шители на заповедта си. Когато довеждат Ан­тигона, Креон не би могъл нищо човешко да стори. Той вече я е осъдил, страхува се да не урони авторитета си и затова търси какви ли не аргументи в полза на присъдата. Креон поста­вя държавата над всичко („И онзи, който слага над родината приятеля си, е за мен нищожест­во”), като много умело демагогства - смесва понятията „родина” и „държава”. Антигона е из­вършила всичко, подчинявайки се на родовия дълг. Държавата е обществен механизъм, чия­то цел е да събере в едно различните родове, да ги подчини на законите си, да регулира жи­вота на хората с узаконената си власт, но зачитайки и неписаните закони на сърцето и човешката нравственост.
Антигона не се чувства уютно в държавата на Креон (той, впрочем, казва - „моята държа­ва”). Държавата е по-късен етап от обществе­ното развитие, но Креон се стреми да я поста­ви над всичко, над морала дори. Писаните, държавните закони се опазват чрез узаконени наказания - затвор, глоба, смърт. Неписаните, човешките и божии закони се наказват морал­но - чрез отделяне на виновника от другите, чрез емоционалната присъда. Ясно е, че ду­ховното, моралното стои над материалното, изменчивото. Креон проповядва задължения към държавата, към организацията, а не към идея­та, към духа. И това е обяснимо, ако се вър­нем към завземането на властта от него, ако проникнем в Дълбините на душата му – страх от провал, опиянение от трона, самочувствие за вечност в мимолетното. Разбрал, че е нака­зан чрез смъртта на сина и жена си, той търси вината другаде: „Отведете оттук безчест­ния мъж, който тебе, дете, и тебе, жена, не­волно уби!” Креон не желае да призна вината си, не желае да приеме отговор­ност за деянията си. Думите на хора на­дали достигат до съзнанието му: „Запла­щат с големи беди горделивците своите дръзки слова и така те се учат на ста­рост да бъдат разумни!”
На Антигона не са необходими заслу­ги в живота, за да изпълнява божествени­те закони. Тя е човек от обществото, рав­на на другите, една от всички. Тя не се олицетворява с вечните закони, както Креон с държавата, а просто ги изпълнява. Антигона разбира целта на живота си простичко: „Не за вражда - за обич съм създадена!”, Креон - като възможност за издигане славата на града, за щастливо и запомнящо се властване. Хорът на тиванските граждани е безличен, понякога жалък и смешен. След излагането на две про­тивоположни тези от страна на Креон и Хемон, хорът няма позиция: „Добре говорихте”. Сет­не, когато Антигона отива на смърт, страхлив­ците твърде цинично я съветват в последните й мигове: „Да тачиш мъртвите е дълг благочес­тив, ала властта на царя не престъпвай ти.” Това е хорът на гражданите, който в тези сце­ни се изявява вече като хор на поданиците, на смирените, на послушните. Само Хемон се опитва да спре баща си. С прозрението на младостта вижда посоката на развитието, но и с него Креон се държи горделиво и самоуве­рено: „Градът ли ще диктува мойта заповед?” - казва той, забравил обещанието си да вър­ши всичко в името на града и хората. А сетне идва абсолютното заслепение на властника: „Какво, нима градът не е на вожда си?” Най-страшните слова Креон отправя към сина си: „Хей, робе, стига с твоето бръщолевене!” Ба­щата е станал самозабравил се тиран. Конф­ликтът завършва трагично - Антигона изпълня­ва дълга си и загива, Хемон се изправя срещу баща си в името на справедливостта и умира, Креон губи властта (поне временно), градът се е покорил. Морални победители са Антигона и Хемон. Исторически побеждава Креон. Дър­жавата, като организация за обединение и слу­жене на хората, постепенно се превръща в господар и повелител над съдбата на своите граждани.
Трагичното произлиза именно от този сблъ­сък между реалността и изискванията й, от ед­на страна, и свободата на човека да спазва извечните морални закони, от друга. Смъртта на Антигона е закономерна, отстъплението на Креон - временно. Остава големият проблем на времето - родовият дълг или държавните закони? Човекът трябва сам да избере - но първо в себе си.