Анализи на творби на Дебелянов

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА

- Споменът е представен като алтернатива на действителността
- Картината на залеза в началото на творбата е полисемантична. “Гасненето” и“вечерта” като символни значения предпоставят невъзможността за връщането назад. “Заникът” е алегоричен образ на края на живота. Природната картина присъства в буквален смисъл като фон на романтичните мечти-видения, но тя е и персонифицирана като носител на майчинското начало и индректно насочва към обаза на майката
- Движението на времето е обусловено от противопоставянето между настоящето и света на спомените и мечтите
- Глаголите и причастните форми изразяват непреодолимия копнеж , внушават носталгичното чувство. Употребените да-конструкции в своята желателност и условност снемат на синтактично ниво особените настроения и преживявания на лирическия герой.
- Пространството е разполовено от стоящата на прага майка, очертаваща границата между свое(интимно) и чуждо, между света на хармонията и света на Злото. Прагът е и особено емоционално-смислово натоварен топос, тъй като той е мястото на прегръдката между майка и син, която цели възстановяване на разрушената хармония, окончателно пречистване от “черната умора”.
- Сетуацията актуализира библейската притча за завръщането на блудния син, търсенето на прошка и помирението със себе си. Но финалните стихове изцяло отхвърлят нейните смисли.
- Светът на родното е представен изцяло като сакрален. Негови символни знаци са “бащината къща” и “старата на прага”.Типичните за Дебеляновата поезия антитезни словесни повторения (неверна- вечер, дом- бездомин) тук са заменени от дублиращи повторения (тихи пазви – тиха нощ, плахи стъпки - радосст плаха...) . Те подчертават меланхолно носталгичния характер на копнежното завръщане.
- майката образно се дублира със старата икона (лика на Богородица), което още по-силно сакрализира смисъла на завръщането.
- Мотивът за смъртта е проектиран върху пространството на родното и носи значинията на утеха, успокоение, хармония на човека със самия себе си. Това е мечтаната смърт, назована като “мирен заник”.
- Родното пространство е затворено между “плахи стъпки” и “радост плаха” , затова е разкалебано между несигурността на спомена и реалността на настоящето. Молитвата на лир. Герой се разчита като признание за безсилието да победи тъмните сили и като готовност мълчаливо да приеме горчивата си орис.
- Многоточието в края на творбата е маркер за потъване, отдалечаване, самовглъбяване, но и знак за сепвване, събуждане от съня-илюзия.
- Последните стихове прекъсват спомена и завръщат лир. Субект в безотрадното настояще.


ПЛОВДИВ

- Подобно на други творби в нашата литература, които съдържат конкретноисторическа информация в заглавието (“Хаджи Димитър” на Ботев, “Арменци”наЯворов), и тук текстът се оттласква от конкретното и върви, развива се към универсалните послания и обобщения. В стихотворението е визиран образът на града така, както присъства в цялата Дебелянова поезия – с характеристиките на Злото, на отчуждението и страданието.
- Основен е мотивът за скитничеството , за броденето без цел, който смислово кореспондира с мотива за бездомничеството
- Образът на града е алегоризиран. Неговият глас налага забраните, ограниченията и потвърждава заложените в първата строфа характеристики на битието:”скръбни ...детски дни”, “се моя взор стъмни”, “буря сви над мене”.
- Както в целия текст всички знаци на светлината са отместени поради победата на тъмнинаат, така и в “репликата” на града(обществото) всички ценности на личността(вяра, търсене, любов, мечти) са дискредитирани чрез забрана и пленничество. Доказва се типичната Дебелянова идея за света на настоящето като затвор.
- Границите между минало, настояще и бъдеще тук са разрушени. Самотата и страданието бележат битието на лирическия човек изцяло. Затова “скръбния” град е назован като дом чрез често употребяваната от Дебелянов оксиморонна антитеза:”едничък дом на мойта скръб бездомна”.
- Образът на битието придобива измеренията на пустинята – “пустошта огромна”. Скитничеството обрича човека на “загубване “ в нея. Такава е съдбата на всеки, който е лишен от опорите и ориентирите на ценностите от миналото (тук задълбочаването на кризата е внушено чрез проектиране на страданието дори върху света на миналото).
- В жанрово отношение творбата е сонет, в чииито последни стихове (според класическия модел) се съдържа поантата. Тук тя представя идеята за отказването от спомена като крайно и пагубно решение за Дебеляновя лирически човек.


АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА

- Мотивът за спомена тук е разработен чрез темата за любовта и за раздялата. Но тук той не е отнесен единствено към миналото, а се изявява като съхраниттелен механизъм на ценностното, на хармонията:”Аз искам да те помня все така”(проекцията от минало презнастояще към бъдеще).
- Образът на любимата напомня едно от измеренията на ози образ в Яворовата любовна лирика – светът на Злото е успял да поругае чистотата му, да сложи зловещия отпечатък върху него. В тази творба жената е “скръбна”, “унила”, но и обичаща по един патриархално-идиличен начин мъжа – “лик склонила”, “В ръка ми вплела пламнала ръка”.
- Като образ-контрапункнт в текста се визира образът на града. Неговото появяване своеобразно отрича възможността за осъществяване на любовта.
- Пространството е конструирано по смисъла на опозицията горе-долу. Все пак “мътният дим” на Злото е отдалечен от влюбените, а трепетът на тяхната ллюбов е проектиран върху територията на хълма(горе) и е олицетворен чрез “тръпнещите” дървеса.
- Представената ситуация намира реално обяснение за драматизма на любовното изживяване чрез мотива за раздялата, която лир. Герой тълкува като гаранция за сакралност на любовта.
- Втора строф азвучи като аргументация на финалното заключение на първа строфа. Тръгването нси значенията на раздялата, но и на смъртта . Затова споменът се оказв аособено необходим като единствено бтие. (В поезията традиицонно смъртта се назовава с личното местоимение за женски род – 3 л. ед. ч.).
- Споменът според Дебеляновия герой е съхранител на надеждата за завръщането, за възстановяване на любовната хармония. Символнте образи на зората и ппролетта го доказват. Антиномичните асоциации – “буря-знак”, “смърт-пролет” се умиротворяват чрез молбите за “досънуването” на красивия сън за любовта.
- последната строфа изгражда смисловото поле на раздялата и смъртта:”пада нощ” – “мрежи” – “мрак” – “немощ”. Така споделената по-горе надежда е отречена, а е потвърдено типичното за Дебеляновия герой състояние на колебание, лутане, безверие. Това се доказва и от оксиморонната антитеза във финала:”а в свойта вяра сам не вярвам аз”.


ЧЕРНА ПЕСЕН

- Творбата започва с обикнатите от символистите оксимморонни антитези, чието начало води чак до ренесансовия поет Франсоа Вийон (“До самия поток от надежда аз умирам;/ разпален като жар, аз леденея в мраз...”) Самото заглавие също представлява оксиморон.
- Текстът последователно изгражда образа на напълно обърнатата перспектива между желание и живот, между изграждане и разрушение, като отвежда до идеята за безсмислието на човешкия живот.
- Кореспондирането между началото и финала на текста:”Аз умирам ...” – “плачът ми...”, изгражда представата за самооплакване, пардокс , на който творбата дава обяснение. Лирическият Аз съществува като самодостатъчен свят, изправен срещу всички, дори срещу самия себе си. Неговата основна философия е скепсисът.Онова, което го тласка към живота е противоречието. То е негово битие, но инегова мъка. Това отвежда към типичния за символистите мотив за желаната нежелана самота, отразяващ разкъсването на личността между това, което е, и това, което иска дабъде.
- Строфите на творбата всъщност визират градацията на противоречието. Първата противопоставя Аз-а на себе си. Втората и третата съответно представят конфликта между лир. Геро и света, между него и живота. А четвъртата строфа го изправя пред и срещу смъртта-битие.
- Във всеки един от конфликтите имплицитно присъства притчовостта, изразена чрез уподобяването с митологично или библейско същество.
- В първвата строфа образната символика е организирана в две смислови полета около понятията “живот” и “смърт” (“светло се раждам” и “умирам”). Присъства Ницшеанската идея за човека, който сам изгражда себе си и е отговорен за себе си. Пораждат се асоциации с образа на птицата феникс (умирането и възкръсването), както и с древната митологична прледстава за вечно умиращото и възкръсващо божество. Ключовият стих, код към смисъла на творбата (“разнолика, нестройна душа”) представя душата като съчетава в себе си стремежа към монолитност, цялостност, но и лутаща се в своето раздвоение (желанието на Дебелянов да имитира творческото присъствие в литературата ни едновременно на Славейков и на Яворов).
- Втората строфа разколебава Ницшеанската идея за величието на личността. Стихиите не се подчиняват на призивите на лир. Говорител. Той не властва над света, не е в хармония с него. Дисхармонията на душата по-скоро води към подобие със света (асоциации с Лермонтовия образ на Демона, противостоящ на света).
- Третата строфа кореспондира с мита за Икар и за цената за познанието (слепенето и изгарянето, креенето по непостигнатото непостижимо).
- В четвъртатат строфа асоциациите са с библейския мит за Скитника евреин и за неотменността на присъдата да се луташ между живота и смъртта. Животът е отделен, дистанциран от лир. Човек. Дори смъртта-пристан бяга от него. Така творбата зазвучава като Йеремиев плач в света-пустиня по изгубената възможност да бъдеш.
- Основна езикова единица са глаголите, чието засилено присъствие придава на текста пределна динамичност.


МИГ

- Основен в творбата е проблемът за постигане на себе си, за осъзнаване на собственото място в живота. Но тук пътят към търсената хармония не е път-завръщане назад , към миналото, а път-устрем нагоре, към съприкосноввението с божественото.
- Лирическият Аз е противопоставен на тълпата. Той е “тъжен и морен” поради сблъсъка с реалността и неоправданите битийни очаквания
- Светът е визиран като пространство на фалша и суетата, на позора и греха (асоциации с библейската притча за Содом и Гомор). Той присъства с характеристиките на маскарада (подобно на Другите в Яворовото стихотворение “Маска”)
- Лирическия герой вижда света като “пропаст бездънна, образ, трайно присъстващ в Дебеляновата поетика. Драмата на субекта се ражда от осъзнаването на невъзможността да се промени ходът на битието, да се излекува светът от Злото. Този проблем е в основата на конфликта му с тълпата.
- Духовната криза се задълбочава поради несбъднатия миг на прозрението. Единствената надежда на лир. Човек е да промени света чрез съприкосновението си с Бога, който да преобърне представите на тълпата (“пиян е, безумен е!”) за низвергнатия Аз, като припознае него своя Месия. Но както връзката с Другите, така и тази с Бога е безвъзвратно прекъсната и човекът разбира своята тотална обреченост на отчуждение.


ГОРА

- Лирическият герой изразява своя копнеж по приказното пространство на мечтите, символизирано от образа на гората.
- Двата основни символа в текста, които очертават пространството, а индиректно – и времето, са гората и полето (миналото и настоящето, вълшебното отвъдно и ежедневното “тук и сега”).
- Присъства познатият от Яворовата лирика мотив за нирваната. Така гората заживява като амбивалентен символ – кано храм на спокойствието, на хармонията и като времме-пространство на смъртта. В митологичнот съзнание тя винаги е територияя на чуждостта, на хаоса, на заплахата от неизвестното.
- Лирическия човек е въведедн чрез мотива за пътя и за пътуването, за търсеното познание. Пътникът е способен да ообзре миналото, настоящето и бъдещето, чийто смисъл е отразен в мъдрото огледало на прозрението пред смъртта. Граничното пространство между живот и смърт променя законите на времето. Гората се осмисля като предверие на смъртта, в което е концентриран целият прредходен опит на човечеството.
- Идейните внушения се постигат и чрез специфичната лексика, която Дебелянов използва. Езикът е стилизиран и архаизиран – “приказките старинни” се разказват с помощта на думи като “прежни”, “участен ромон”, “присос”. Така образът на гората се обяснява като извън-времие.


ЕДИН УБИТ

- Противопоставяне на войната чрез общохуманистичната християнска идея за отнемането на живота като смъртен грях
- Войната като унифицираща не само човешките същности, но ичовешките съдби (падане на противопоставянето между наши и врагове пред лицето на смъртта).
- Пародирана е функцията на писмото – от знак за присъствие на личността то се променя в знак на нейното отсъствие (“с кръв написани писма”).
- Изводът на лирическия герой – “свой” и “враг” са политически нарожени роли, но смъртта оголва същностно човешкото и прави всички смъртни хора.
- Текстът разсъждава чрез реторичните въпроси за врага като съществуващ във време-пространството “отвъд и тогава”, като животът му се очертава от обикновено-битийни образи – майка, любов, утеха, приласкаване. “Тук и сега” причина за съществуването на човека във формата на някаква непонятна другост е единствено войната.
- Заглавието синтезира идейното внушение на творбата – мъртвият, пред когото лир. Герой дава воля на своите мисли и емоции, вече не подлежи на категоризация според опозицията свой-чужд. Той е “един убит”, а смъртта също унифицира, връщайки го в състояние на пред-битие.

МОТИВЪТ ЗА СПОМЕНА В ДЕБЕЛЯНОВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ
“ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ ТИХИЯ ДВОР”

Спомнянето е едно от основните състояния на Дебеляновия лирически герой. То е свързано с копнежа по постигане на безвъзвратно изгубената хармония на съществуването в детството, в прегръдките на майката, в сакралното пространство на дома. Характерен и за символистичната поезия, мотивът за спомена е по-скоро универсален поетичен мотив, който в световната литература присъства като знак за ценноститена миналото, за неотменността на изтичащото време, за съжалението, че човекът е неспособен да го спре, да преобърне хода му, да остане вечно в битието си на детска безметежност. В Дебеляновата поезия споменът винаги присъства като контрапункт на живеенето в градското простронство, в настоящето на отчуждение и безвремие. В нея странно са разместени времевите пластове, както представата за бъдещето се съизмерва ценностно с визията на миналото; мечта и спомен смислово се припокриват. Осъзнаването на човека, че времепространството на настоящето е невъзможно за пълноценно съществуване и осъществяване, сблъсква спомена с идеята за безсилието на живота. Така конфликтно двата мотива присъстват и в Дебеляновото стихотворение “Помниш ли...”
Композиционната схема на творбата е пределно ясна. Тя се оформя от вътрешнотекстовото диалогизиране на двата гласа – този на спомнящия си и този на отрезвелия човек. Ако в “Да се завърнеш в бащината къща” отрезвяването идва във финала като сепване, като събуждане от илюзията запостигане на дома в спомена, тук двата гласа присъстват абсолютно равностойно в целия текст. Техният диалог осъществява конфликта между мотива за спомена-блян и мотива за настоящето-отчуждение. Спомнянето в контекста на творбата е представено като път за спасение, не като носеща успокоение процедура. То е тегоба, раздразване на незаздравели рани. Затова в текста то присъства амбивалентно – съчетаващо удовлетворението на лирическия човек от мимолетния досег със света на хармонията и болката от осъзнаването на неговата непостижимост.
Използваната ти-форма напоетически изказ носи идеята за диалогичност. В литературната критика съществуват различни мнения по въпроса за обекта на споделянето, но условността на лириката налага приемането на възможността за диалог със себе си. Обикновено употребата на 2 л. ед. ч. Поетичнияттекст универсализира неговите послания, прави ги общовалидни, представя ги като типични за същността на лир. Човек и за пресъздаваната ситуация. Така стихотворението “Помниш ли” се осмисля като изповед за съкровеното желание да се постигне бленуваната хармония. В това всъщност е и очарованието на Дебеляновата лирика – да визира като общочовешки интимните проблеми на личността.
Имитираният диалог не само представя идеята за вътрешната конфликтност, но оформя и пространствената орентация на текста. Той символно разделя простанството на три пласта. Първият е свързан с визията за миналото. В цялата Дебелянова поезия то съществува със знаците на съвършенството и сакралността. Тук тези знаци се свеждат до образите на тишината, белоцветните вишни, светлия хор на ангелите – образи, асоциативно кореспондиращи с библейската представа за Рая.
Вторият символен пласт съдържа характеристиките на миналото, което също толкова еднозначно е определяно от Дебелянов като “мрачен затвор”, като пространство на “зак7лючеността”. Така се оформя и основната за творбатаопозиция от повтарящи се в текста и взаимно римуващи се словосъчетания “тихия двор” – “мрачен затвор”.
Връзката между тези два свята е спомнянето. Но то, за разлика от тях, присъства динамично, двупосочно в творбата, която смислово се разполовява между “помниш ли” и “ах, не проблясвайте”. Така се оформя представата за основното речево действие на лир. Субект като оплакване, като “жалба” от самотата и от невъзможността за съпричастност.
Движението и в двете посоки – към миналото и обратно към настоящето – е еднакво болезнено за човека. Миналото съдържа надеждата за битийна пълноценност. Но спомените са обявени в текста за “лишни”, миналите дни са определени като “казън”, защото са осъзнати като несбъдваеми в бъдщето. Тук се появяват и два също типични за Дебелановата поезия мотива – за греха и вината, но те са видени от поета като изначални и безпричинни, никаъде логически не се изясняват. По-скоро присъстват със смисъла на страха на Дебеляновия лир. Герой да не оскверни същността на онова, което е било, с покварата на съществуването такова, каквото е. Затова и финалът на “Помнш ли” така настойчиво твърди:
Сън е бил, сън е бил тихия двор,
Сън са били белоцветните вишни!
“Позорът” очевидно е бил в разкъсаната връзка между настоящето и миналото. хНевъзможността на лир. Човек да я възстанови очертава живота му като съществуване без корени, безопорни точки.
Основното идейно внушени ена творбатаобаче не разчита толкова на логическите обяснения, колкото на интонационно-смисловите впечатления. Дебляноватапоезия се подчинява на един от основните принципи на символизма – “музиката преди всичко”. Затова и тази творба може да се разглежда като изградена с любимите на символистите редувания на интонации и мотиви, подредени в схема – стихотворна техника, копираща ренесансовата игра със словото. Първите два стиха вариативно се повтарят в началото на втората строфа и в края на стихотворението, а вторите два са на предпоследно място. Третата двойка стихове следва непосредствено след началото на втора строфа. Така се оформя кръгова композиция, в която символните елементи, очертаващи образа на миналото, се оказват в силните позиции на текста – началото, средата и края. Ако имаме предвид не смисъла на думите, а само символите и емоционалните състояния, можем да установим, че позицията на Дебеляновия лрически герой представлява едно безкрайно лутане между вяра и безверие, утвърждаване и отрицание, сила и безсилие.
Отговор и разрешение на проблемите на героя привидно се дават във финалната категоричност (“сън е бил, сън е бил...), чрез която се отказва споменът. Всъщност, от тази гледна точка творбата представлява опит на лир. Човек да убеди сам себе си, че неговия космос е вече друг, свързан не свизията на двора, а с тази на затвора. Анафората на “моята” в края на първа строфа подчертава съзнателността на този избор. Аз-ът е постигнал знанието за собствената си безпомощност пред силите на хаоса в настоящето и за това “дните предишни” са се превърнали в негова “казън”(Дебелянов не случайно използзва бибилейска лексика, когато говори за грях, вина и изкупление чрез страданието).
Отказването от спомена е най- болезненото решение, което Дебеляновият герой може да вземе, защото духовно пълноценно той съществува единственов неговото време-пространство. Така лир. субект приема като неотменно “завръщането” в света на града, на настоящето като обективно наложена безизходност.
Път към разрешаване на проблемите ще открие военната лирика на поета, където АЗ-ът, потопен в колективността на множеството, ще види себе си като един от другите и ще потърси отговорите на битийните въпроси в земята – майка и в смъртта – дом.