Вапцаровата вяра - път за спасение на човечеството

През тридесетте години на XX в. българските творци продължават традицията, наследена от поетите-възрожденци и модернисти - просвещаването на народа. Не един и същи път избира всеки от българските писатели - за Петко Славейков и Иван Вазов е характерно \"слизането\" до интелектуалното ниво на народната маса, принизяването на собствения им език и стил, за да стигнат по-лесно до съзнанието на българина и да направят леко възприемането на творческите идеи и издигането на естетическото и духовно равнище. Не същия път избират видните интелектуалци, представители на кръга \"Мисъл\" - Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Петко Тодоров, Яворов - те създават елитарно изкуство, в което виждат ролята на твореца като месия, чиято задача е да изведе масата от духовната тъма и да я извиси до интелектуалното ниво на съвременната европейска култура.
През тридесетте години на изминалия век създава своите стихове и друг виден български поет, който в най-пълна степен успява да синтезира традицията, наследена от творците-възрожденци и поетите-модернисти, създавайки ново, непознато и оригинално творчество. Лириката на Никола Йонков Вапцаров се отличава с лесна достъпност (за да улесни възприятието, той често се обръща към събеседник и използва т.нар. допускане на противното), без да принизява своя стил. За поета-индустриалец е характерно \"оварваряването\" на езика, към което призовава Гео Милев и влагането в думите на неподправен смисъл. Вапцаров търси нов език, с който да назове заобикалящия го свят и го открива в литературното ни наследство. Поетът се връща към митологията и фолклора, но ги разглежда като философска категория, осмисляща представата за света и човека. Макар индустриализацията в поезията на Вапцаров да е доминанта, творчеството му притежава характерен национален колорит, който го превръща в дълбоко народностно, българско.
Естествено е човекът, израснал в полите на Пирин и закърмен с неговата романтика, да проявява интерес към българската народна песен. Сам поетът споделя: \"Обичам да слушам народна песен, когато я изпълнява някой добър певец, и да я чета, ей така, за собствено удоволствие.\" Атмосферата в родното място, богатството на народните обичаи, силното въздействие на майката и душевността на младия Вапцаров оказват влияние върху формирането на поета и поетическото му слово.
Творецът се стреми към яснота и простота на изказа и затова се обръща към народната песен, в която открива достойно за подражание съвършенство и непринуденост. В стиховете му често се срещат характерните за народното поетическо творчество повторения, ритмика, метричен строеж, образност. Влиянието на фолклора се забелязва не само в ранните му творби, невключени в стихосбирката \"Моторни песни\" - \"Първа ми севдо, първа изгоро\", \"Жалба\", \"Диляно магесница, болест в селото\", \"Църно море, църна орисия\". Повторенията са характерни за зрелия Вапцаров език и се откриват в творби като \"Вяра\", \"Двубой\", \"Спомен\", \"Ще строим завод\", \"Горки\" и др. За поета придържането към традицията е важна предпоставка за индивидуалното оформяне на творческото слово и подобно на своите велики учители - Ботев и Яворов - използването на фолклорни мотиви става част от естетическата визия на Вапцаров.
Не към принизяване, а към опростяване на поетическия език призовава творецът-новатор. С цел да провокира читателското мислене и да потърси съучастничество поетът използва диалогичност, чрез която сякаш намира общ език с реципиента. Вапцаров поставя въпроса за връзката между адресата и изкуството или, както сам той изтъква в рецензията си за стихосбирката \"Пулс\" на Радевски, за това \"хората да ни вярват\". Всичките усилия на поета са съсредоточени навън - към обществото - да стимулира и активизира интелектуалната енергия на съвременника и да го привлече за \"съучастник\" и \"сътрудник\" при решаването на не само епохалните проблеми. Срещата между красивото и грозното, между интимно-лиричното и битово-реалистичното е често явление във Вапцаровите стихове. Поетът се стреми да направи реципиента непосредствен участник в преживяванията на лирическия герой и така да въздейства върху читателското съзнание. Но не чрез суха и декларативна поезия творецът провокира народното мислене. В статията си \"За творчеството на младите\" той отбелязва: \"Произведенията ни може да гъмжат от прекрасни идеи, от трогателна човечност, но те ще бъдат само полезна публицистика, ако не овладеем майсторлъка да владеем сърцата на хората. \" И Вапцаров успява да завладее не само българските, но и човешките души по целия свят, премахвайки дистанцията между поет и читател, избирайки най-прекия път към сърцето на човека – диалога, и насищайки своите стихове с емоция, вълнение и вяра.
Често творчеството на поета е подлагано на критики на политическа и идеологическа основа - от пълно отрицание като естетика и като партийни \"манифести\" до утвърждаването на Вапцаровата лирика и класифицирането й като класическа в българската литература. В този широк диапазон варират оценките и анализите на неговата поезия, без да се види най-същественото - общочовешкото, хуманно звучене на всяко от Вапцаровите стихотворения. Стремежът към спасяване на човечеството и вярата в един по-добър и справедлив свят са основни тематични центрове в поезията на Вапцаров. Защото през целия си житейски и творчески път авторът цели превръщането на индивида в Личност по пътя на библейската триада - вярата, надеждата, любовта. Стиховете на поета-новатор носят послание към цялото човечество и затова Вапцаров и до ден днешен е най-превежданият български творец. Неговата поезия излиза извън познатия хронотоп и се превръща в едно вечно тържество на човешкото у човека. Новост не е постовият хуманизъм, а пътят, който избира за да възтържествува любовта между човеците. Вапцаровата философия включва преосмислянето на традиционните представи за поезия, морал и политика в рамките на късния модернизъм. За първи път в българската литература вярата е изживяна като единствен път на човека. В съзнанието на предходните творци (Дебелянов, Йовков) вярата съществува, но не е изведена като основен човешки мотив и двигателна сила. Промяната на историческата действителност, на нравствените ценности и идеали не може да прекърши поетовата вяра. Външните условия не влияят на вътрешната нагласа на поета, защото у него живее несломимата увереност в неограничените човешки способности. Затова стихотворенията на Вапцаров звучат като своеобразна стратегия на оцеляването, достъпна за цялото човечество. Вярата е необходима на всеки човек, за да оцелее и да не деградира, да не се поддаде на фалша и калта, а да съхрани човешкото у себе си - затова тя носи светостта на религия, която разкрива поетовата надежда в победата на непримиримия човешки дух над антихуманното в живота и в красивото бъдеще.
Вапцаровият път към спасението на човечеството преминава през няколко етапа, всеки един от които е свързан с надмогване на себе си и добиване на по-голяма увереност в човешкия дух. Поетът извървява сложен душевен път от собственото си страдание, през своеобразно пречистване, за да достигне до просветлението и открие човешката, извечно необходима ценност - вярата. На Дантевото пътуване през ада, чистилището и рая напомня израстването на Вапцаровия лирически герой. Първоначалното сблъскване с жестоката действителност не смазва под своите удари Аз-а, нито го превръща в духовен отшелник, а го тласка напред, към висините, с поглед, вторачен в надбитийното, надбитовото - вечното духовно съществуване. Не откъснат от действителността и отдаден на личните си пориви е лирическият човек, а с трезв поглед върху земните проблеми и устремен към необятните духовни простори. Вапцаровият герой се пречиства и по пътя на вярата израства в хармонична, цялостна, завършена личност - \"огняроинтелигента\", с \"незабравима усмивка, една чудна смес от доброта и ирония, от обич и болка\" (Св. Игов). Азът приема драмата на греха като път към светостта, защото просветлението, което ще постигне, първо трябва да бъде изстрадано. За да може да достигне до рая на индивидуалната духовност, за да разбере и приеме миналото си, за да осъзнае своята мисия и открие саможертвата като път към всеобщото спасение, лирическият човек на Вапцаров трябва да премине първо през \"социалния ад\" (Салваторе Куазимодо) и драмата на греха. Изстрадалата личност може да осъзнае стойността на вярата като единствен път за оцеляване в настоящето. Човечеството трябва да бъде спасено от унищожителния живот в индустриалната епоха и от безверието, което сковава хората в мрачния капан на съществуването.
За разлика от символистите, чиито поглед е обърнат само към вътрешния им свят, поетът на новото време отправя взор към мизерията на хората, прониквайки в тяхната душевност. Самият Вапцаров, принадлежащ с част от трудовата си биография на работническата класа, изстрадва не само своите социални неволи, но и несправедливостта на всички потърпевши. Настоящата мизерия мотивира желанието на лирическия герой за промяна. Той е днешен страдалец и утрешен убеден борец, защото вярва, че спасението на човечеството трябва да бъде изстрадано. \"И велик съм, защото бях роб\" споделя Христо Смирненски в стихотворението \"Пролетарий\". Подобна е Вапцаровата философия за живота, но за разлика от детето на града идеята за щастливото бъдеще у Вапцаров възниква по пътя на вярата, която може да изведе човечеството от мрачната действителност. В стихотворението \"Завод\" е разкрита една от най-ярките картини на антихуманната същност на реалността. Заводът е характерен Вапцаров образ - символ на затворения, на задушаващия човека свят, от който сякаш няма изход. В началото на творбата не са използвани глаголни форми, което създава усещане за застиналост и вечна повтаряемост на тежкия, унищожителен труд, сведен до борба за късче хляб. На заводския усилен живот контрастира природната картина, за която няма място в грозния, мрачен и задушен свят:
А недалече пролетния вятър
люлее ниви, слънцето блести...
Дърветата опират
във небето,
а сенките –
в заводните стени
Съвършенството на природата принадлежи към света на мечтите, към света на възвърнатата човешка вяра. Вапцаров желае чрез контраст между описанията на робското настояще, тежкия, унизителен труд и хармонията на природата да събуди у хората порива за свобода, за да се превърнат от измъчени страдалци в уверени борци и съзидатели на светло бъдеще.
Образът на завода не е еднозначен в стихотворението на Вапцаров, което доказва, че поетът не търси вината за тягостните човешки неволи в индустриализацията, а прозира дълбоко в душевността на човека и открива, че у него е силата да сътвори нов, справедлив свят.
На творбата \"Завод\" контрастира поетовият \"Сън\", където заводът е символ на щастливия и свободен труд, на обновлението и прогреса. Но красивия живот лирическият герой открива в съня си - опит да излезе от окопите и да почувства свободата на духа си. Употребата на минало и сегашно време в съня създава усещане за сливане на настоящето и бъдещето. Животът в съня е толкова истински и желан, че сякаш се трансформира в реалност. Но бойните сигнали връщат героя в действителността на войната. Контрастът между настоящето и бленуваното бъдеще е осезателен и противопоставянето на двата свята може да бъде открито в стихотворенията \"Завод\" и \"Сън\":
И става толкова задушно,
че да дишаш
не би могъл спокойно,
с пълна гръд.
(\"Завод\")
И дишаш, дишаш толкова свободно!
И сам не вярваш, че това си ти.
(\"Сън\")
Промяната е възможна и затова картината на рисувания свят не е просто илюзия, а изразява увереността на лирическия герой, че ще се превърне в реалност. Необходимо е вглеждане и трезв поглед върху действителността, за да се сложи край на жалкия живот, изпълнен със смазващ и обезличаващ труд.
Най-показателни картини, често стигащи до натурализъм, са разкрити в стихотворението \"История\". Създава се впечатление за вечен омагьосан кръг на безропотен труд (\"работехме къде що хванем /работехме като добитък\"), на жалката смърт (\"като мухи сме мрели есен\"), на неизвестните никому \"хора от фабрики и канцеларии\". Кулминацията на поетовата болка, граничеща с гняв, е разкрита чрез синтактичен паралелизъм, анафора и алитерация:
Живот ли бе - да го опишеш?
Живот ли бе - да го разровиш?
Разровиш ли го - ще мирише
и ще горчи като отрова.
Лирическият герой се приобщава към масите и всички са обединени в многолико и всеобхватно \"ний\". Дълбоко в човешката душа навлиза Вапцаров и търси начин да изведе народа от тежестта на живота и да му преоткрие надеждите, мечтите, вярата. Творецът търси опора в духовните потребности на човека, които помагат на човека да оцелее под ударите на смазващата индустриализация. В писмо до майка си поетът споделя: \"Освен работа ми трябва и нещо друго. Освен хляба си, който изкарвам, трябва ми и друг хляб. За мене е невъзможно да се огранича до положението на една машина, която само работи и поглъща своята определена доза пара...\"
Опора Вапцаров открива в изкуството, чиято роля е да пише за \"простата човешка драма\". Минало е времето на херметизма от епохата на символистите и бремето на настоящето изисква създаване на нов тип открито и достъпно до масите изкуство. \"Но разкажи със думи прости\" става мото за цялото Вапцарово творчество, в което поетът разкрива своето прозрение, че не елитарността, а друга сила ще просветли човека. Онова, което кара лирическия герой да изстрада суровата реалност, да премине през своеобразно чистилище и да изгради рая-\"завода\" на земята, е силната му увереност, че животът неизменно върви към по-добро и човечеството рано или късно ще бъде спасено. Вапцаровият лирически герой изминава пътя през ада и достигането на райската любов. Трансформацията, която преживява Азът, може да служи за коректив на цялото човечество, че не злобата и омразата, а Христовото триединство - вярата, надеждата, любовта - извисяват и обезсмъртяват духа и осмислят земното съществуване на човека. Колкото и животът да е изпълнен със страдания, независимо колко капани поставя съдбата, Вапцаровият Аз е уверен, че злобата и омразата не могат да сковат душата му, защото е призван да обича: \"Да обичам всички като теб\" (\"Родина\") и \"Да знаеш ти живота как обичам\" (\"Писмо\") е формулата на лирическия герой за стойностен живот, в който вярата превръща \"гангрената\" и \"проказата\" на душата в песен. По пътя на вярата той преосмисля ролята си в живота и достига до идеята за себежертва в името на \"възкръсналото\" човечество:

Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
(\"Писмо\")
Идеята за смъртта е родена от съзнанието за изпълнен дълг, че човекът е избавен от духовния си мрак и е изведен от слепотата на злобата до преглеждането за смисъла на живота си.
Вярата придава на творчеството на Вапцаров особено звучене, което тушира чувството за безнадеждност и безсилие на масите. Но не сляпо вярваща и безметежна личност е лирическият субект, а притежаваща трезв поглед върху конкретните исторически събития. Упование човекът открива в Христовото учение, което се превръща в коректив на настоящия хаос и помага на героя да надмогне песимистичните си емоционални настроения. Трагичната визия у Вапцаров не съществува, защото той открива начин да предпази духовната си същност от грозотата на външните обстоятелства.
Не така уверен и стабилен е неговият духовен сродник Яворов - в ранните си произведения измъчван от несправедливата човешка участ, а в по-късните си творби - разкъсван между трагичния стремеж към тайното и драмата на непостигането. Отчаян от мръсната действителност, Димчо Дебелянов заживява с красотата и нежността на своите спомени и блянове. Подобно на своя съвременник, Йовков, покъртен от грохота на войната, заживява в своя свят на миналото. Но творците доказват, че в \"историческото безвремие\" (Св. Игов) няма място за измислени пространства и откъснати от действителността личности. Още Димчо Дебелянов осъзнава необходимостта от протегнатата човешка ръка в моменти на болка и гняв. Вапцаровият свят е действителният - без идеализация, без разкрасяване, а описан такъв, какъвто го вижда. Бедността и нищетата не сломяват поетовия дух, защото вярата му го подтиква да се бори за идеалите си и да продължава да живее.
През 1939 г. Вапцаров пише своето програмно стихотворение, което представлява смислов ключ към останалите творби. Поетовата \"Вяра\" утвърждава единството на реалността и мечтата, вярата в бъдещето е неразривно свързана с настоящето. Лирическият субект е щастлив, че може да се отправи нагоре към синевата, символизираща необятните духовни пространства и така да надмогне, но не и да се откъсне от действителността. В стихотворението \"Вяра\" са загатнати много образи, които ще намерят своя завършен вид и в други авторови творби - техническия прогрес (\"Романтика\"), суровата действителност (\"Завод\", \"Писмо\"), схватката между човека и живота (\"Двубой\"). Многократната употреба на възклицателни изречения и анафори свидетелства за дълбоката увереност на лирическия субект, че омразата във външния свят не ще обхване неговата душа, защото той се уповава на своята вяра, помагаща му да види зад земната действителност небесния простор. Проекция на устрема на Аз-а към високото, недостигнатото е разкрита чрез конкретни примери: \"Летях бил със пробна машина в небето\", \"бих търсил в простора далечна планета\", \"да гледам как/ горе/ небето синее\". В стремежа на героя към реалното битие подсъзнателно се преплита блянът за вечното, метафизичното. У героя живее духовна несломима сила, липсата на която би превърнала човека в \"нищо\". Той се страхува да не му бъде отнето зрънцето вяра, което прави невъзможното възможно, което ще превърне бъдещето в \"по-хубав\" и \"по-мъдър\" живот. Налага се реминисценция с Новозаветните текстове, в които Иисус казва на учениците си: \"защото истина ви казвам, ако имате вяра, колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се оттука там и тя ще се премести: и нищо няма да бъде невъзможно\" (Мт, 17:20). Без зрънцето вяра човек загубва себе си, смисъла в живота си. Краят на стихотворението отвежда към категоричната констатация на лирическия Аз, че грубата сила не може да отнеме човешкото у човека:
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити.
В основата на представата за щастливото \"утре\", в основата на несломимата поетова любов към живота стои вечната му вяра в духовната същност на човека.
Пламенна възхвала на човека Вапцаров създава в своята \"Песен за човека\". Стихотворението разкрива в най-пълна степен авторовата убеденост, че човешката трансформация от зло към добро е израз на духовната му сила и зависи от вярата. Естествените за човешкото сърце доброта и красота могат да бъдат спасени, когато човек повярва в тях.
Стихотворението е изградено под формата на спор, диалог, беседа, което дава свобода на избора и в същото време насочва към становището на твореца. Вапцаров е надарен с вярата, че човек може да падне ниско, но едновременно с това неговата сила е в способността му да се пречисти и извиси душата си. Лирическият говорител е уверен, че преодоляването на злото в човешката душа е дълъг и мъчителен процес, но не невъзможен и най-яркият изразител е песента като символ на съхраненото човешко у човека:
Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден...
Мигът на разбраната истина е кулминацията в текста, която бележи своеобразно \"спасяване\" на човешката душа от нейната \"тежка/ човешка/ жестока/ безока/ съдба\". Това, което остава след момента на осъзнаване, е вярата на лирическия герой, че човекът въпреки смъртта си излиза победител над живота. Обесването в стихотворението не е трагично, както е в \"Обесването на Васил Левски\" от Ботев, нито идеализирано, както го разкрива Вазов в одата си \"Левски\", нито натуралистично според описанието на поп Андрей в Гео-Милевата поема \"Септември\". Сцената на обесването във Вапцаровата интерпретация буди болка и страдание, но и радост, гордост, че след смъртта остава духовната победа на човека, разкрита чрез символния образ на песента. Смъртта е реалистична и романтична - тя поражда страх и паника у неосъзнатите личности, но и похвала от страна на звездното царство: \"Браво, човек!\" Сякаш духовно извисилата се личност става част от друг хронотоп, облагородена, осъзнала своята същност, човешката душа заживява в извънвремеви и отвъдпространствени измерения. Вярата е силата, която спасява човека от мрака и заблудата и го насочва изцяло в бъдещето. Степента на сигурност в сбъдването на мечтите е толкова голяма, че на места се стига до изравняване и припокриване на семантиката на глаголите \"вярвам\" и \"знам\":
Пролет моя, моя бяла пролет-
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.
(\"Пролет\")
Вярата се отъждествява със знание и лирическият герой е напълно убеден в края на грозното настояще и в началото на бленуваното бъдеще. Единствено силната вяра може да спаси цялото човечество в борбата му за оцеляване и свободно усъвършенстване.
Финалният акорд на осмислената вяра и последният етап на Вапцаровата стратегия на оцеляване е поставен в стихотворението \"Пролет\". Смесване на реално и въображаемо, на страст и нежност в интимния диалог с пролетта създава особена драматичност, която напомня за смърт-възкресение. Метафората на смъртта не слага край на живота, а поставя началото на вечно, безконечно съществуване. Но за да стигне до смъртта-прераждане, за да спаси душата си и преоткрие на човечеството пътя към съвършенството, пролетта трябва да стане поправителка на всички несправедливости, облекчителка на страданията и вдъхновителка на надеждите:
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.
Онова, което ще преобразува хаоса в хармоничен ред, злото в добро, е библейската триада - Надеждата, Вярата (\"знам, ще дойдеш...\") и Любовта (\"и ще се обичат като братя\"). Християнските добродетели пронизват цялата Вапцарова поезия и представляват опора за неспокойния дух на лирическия герой и го превръщат в напълно завършена и осъзната личност. Вярата се осмисля от любовта, а любовта от вярата и те са истинският път към новия желан живот. Пролетта не носи само знак на революция, а на пречистваща и стихийна сила, която преобразява света. Вапцаров достига до едно обожествяване на пролетта, сакрализация на нейния полъх, след който светът възкръсва за нов живот. Тя е лично почувствана и носи поетовата вяра в духовния живот.
Надеждата, любовта и вярата са символи на устремеността към бленуваното от лирическия Аз прекрасно съществуване. Той прозира неговата непостижимост в реалното, земното битие и затова молитвата му към пролетта завършва с готовността да умре, но да види началото на преобразяването. Образът на смъртта не предизвиква страдание, а гордост и утеха, защото лирическият герой поема към вечния живот с чувство за изпълнен дълг.
Красноречиво е изразен Вапцаровият път към спасението на човечеството - той изстрадва социалния ад на човечеството, който \"калява\" неговата устойчивост да не се поддаде на злото и да не изгуби вярата си - вяра в духовните човешки сили, вяра в неограничените човешки способности. Единствено тогава прозата на физическата смърт: \"Разстрел и след разстрела - червеи\" може да се превърне във вечен живот отвъд смъртта:
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!