СБЪДНАТАТА МЕЧТА ("АНГЕЛИНКА")

Разказът “Ангелинка” е сред най-популярните творби на Елин Пелин. Той представя поривите, копнежите и надеждите на младостта чрез първата любов на едно момче. Това е творба за извисяването на човешкия дух, за магическата сила на най-чистото и трепетно чувство - влюбването.
За героя на творбата мечтата се сбъдва при срещата с Ангелинка. Момиченцето е идеализирано, защото е видяно не с очите, а с влюбеното момчешко сърце. Сирачето изпитва типичното за обичащия раздвоение. В мечтите си се вижда като юначен покровител на беззащитното момиченце, а в реалността се оказва слаб и недостоен. Но това не го разочарова, защото душата му прелива от щастието на първите интимни трепети. Чрез разказа Елин Пелин убедително внушава, че любовта е реалност, която може да превърне живота в приказен сън.
Изображението на утрото на празника разкрива как той постепенно завладява душата на мечтателя. “Рано сутринта на Възнесение” пастирчето се спуска по стръмния планински път към селото. Душевното вълнение от предстоящата среща е предадено чрез действията и поведението му: “Аз бързах, пеех и дразнех с викът си птиците...”. Употребеното в този пасаж минало несвършено време внушава непрекъснатост и повторяемост на действията на героя “слизах по полянките и берех още росната иглика...”. Момчето не може да удържи напиращата в гърдите му радост от предстоящата среща. Силата на чувствата е подчертана и с детайли от поведението на героя - пред прага на дома ръцете и краката му треперят, лицето е по-бледо от игликата, която носи. Изпитва желание да избяга, но по-силен е копнежът да види любимата си. Пристъпва неуверено, притеснено, обхванато от неизмеримо вълнение. Застанало на прага, момчето плахо надниква, за да види своя “свещен идеал”. “Гордостта на добрата леля Станка” седи на трикрако столче като на трон, а около нея се тълпят “дечурлигата, прехласнати в съзерцание”. Жената, която момчето вижда, няма нищо общо с вълшебницата от детските фантазии. Вместо “светъл ореол” леля Дъмша носи смачкана черна шапка, украсена с избелели рози и проскубани щраусови пера, с които прилича на “голяма черна пеперуда”. В първия момент тази прилика е стряскаща и дори плашеща. Внушението се допълва от хиперболизираната грозота на героинята - суха, кокалеста, сбръчкана, с дълги косми по брадата и с “два стари зеленясали зъба като камъни пред някоя тъмна пещера”. Единственото цветно петно в описанието на леля Дъмша е червеното шалче, което само подчертава тъмните тонове в портрета й. Физически героинята не съответства на идеала, изграден в мечтите. Но в очите й момчето съзира “толкова обич, простодушие и доброта”, че “смирено“ и страхопочитателно целува жилестата й ръка. Сирачето, копнеещо за майчина любов и нежност, ги вижда въплътени в образа на леля Дъмша. В този момент на разказа овчарчето стига до важна житейска истина - за човек съдим не по външността, а по душевността. Окончателно демитологизирана, софиянката не отблъсква, защото жестовете и речта й разкриват добрата й душа. Предадена през погледа на възрастния, столичанката всъщност обобщава детския свят на въображаемото, в което красивото и доброто нямат материални измерения.
Кулминацията в разказа напълно естествено е срещата с момичето на мечтите - Ангелинка. В тъмната стая “като слънчево петно” се появява същество, каквото въображението на героя до този момент не познава. Сравнението със слънчевата светлина внася усещане за красота, радост и топлота. Художествените детайли в описанието на Ангелинка допълват внушението за светлина. Момичето е облечено в бяло, със сини и червени панделки, със златна коса. Това са цветовете, с които се изписват икони. В неговия образ няма нищо земно, то надминава дори сънищата на героя. Особено въздейства метафоричното сравнение, с което много точно се характеризира душевното състояние на овчарчето: “сърцето ми се изпълни с радост, както цветната чашка се пълни с лъчи”. Възторжените възгласи “Колко цветя! Колко цветя!”, казани с “чуден глас” допълват очарованието от срещата с момичето. В този момент се сливат в едно реалният и фантастичният образ, мечтата и действителността. Израз на дълбокото вълнение у влюбеното пастирче са цветята, поставени в скута на Ангелинка “като на жертвеник”. Жестът е символ на дълбоко преклонение и благоговение пред нейния образ. Тя сякаш е икона, излъчваща доброта и невинност, а игликите са дар пред олтара на любовта. Силата на чувствата кара момчето да побегне при “овците”, но в гърдите му, под скъсаната овчарска абица продължава да бие мъничкото сърце, безкрайно влюбено в една мечта, в един блян, наречен Ангелинка. За цял живот героят запазва радостта от изживяването на една магия, на един сън, превърнал се в реалност.
Краткият епилог съпоставя времето на детството с настоящето на героя разказвач. “И до днес още” той продължава да се завръща към спомена за чудната среща на празника Възнесение. Изживелият само за миг сбъдването на мечтата остава разколебан: “...истина ли беше това или сън”. Действителността и мечтата са се слели в образа на “тая мъничка Ангелинка”, видяна и срещната не с очите и разума, а с влюбеното момчешко сърце. Финалът на разказа убедително внушава идеята, че любовта е реалност, която може да превърне човешкия живот в приказен сън.
В разказа “Ангелинка” Елин Пелин умело представя преобразяващата сила на любовта, която е едно от най-красивите изживявания на земята и едно от най-хубавите чувства, които човек изпитва през целия си живот. А първата любов според творбата е най-чиста, най-искрена и затова най-истинска. Убедителните художествени послания правят творбата актуална за всички времена и всяко поколение читатели.