Хамлет и Дон Кихот (конспект на сравнителен анализ)

Фактът, че трагедията “Хамлет” и романът “Дон Кихот” се появяват през една и съща година в началото на ХVII век, е показателен и поражда разнообразни размишления, част от които могат да са противоречиви и необичайни, но свидетелстват за безсмъртните и неизчерпаеми образи на главните герои в тях. В тези образи са въплътени двете диаметрални особености на човешката природа.

Всички хора се уповават на своите принципни разбирания за истина, красота и добро, които формират техният идеал. Въпреки че понякога са склонни да го пренебрегнат под влиянието на страсти и случайности, някои го следват непреклонно, без да се съмняват в него, защото го признават за по-висш от тях. Донкихотовската им същност е по-силно изразена. Други обаче непрекъснато го анализират и проверяват с мисълта си, осланяйки се на първо място на собственото си “аз”, както прави Хамлет. В един човек тези отношения към идеала могат да се редуват или понякога да се смесват, но те съществуват във всеки.

Носител на първия тип мироглед е Сервантесовият Дон Кихот, който е въплъщение на вярата в изначалната, всеобхватна и вечна истина и справедливост, простираща се извън човека, но достижима при изключителна жертвоготовност, постоянство и себеотрицание. Той е чужд на егоизма –готов е на лишения, защото разглежда себе си като средство за осъществяването на този идеал, като не се съмнява в своите възможности и призвание. Дон Кихот живее не за себе си, а извън себе си, борейки се със злите сили и угнетители – вълшебници и великани. Комичната му страна, резултат от буйното му въображение, остава чист и непокътнат неговия велик, смел и най-важното – свободен, но все пак смирен дух. Надарен с непреклонна воля и ентусиазъм, той упорито следва своята цел, което му придава известна ограниченост. Да, той е безумец – вижда овните като войни и вятърните мелници като великани, но знае какво иска, не се анализира, осланя се на опората си – твърдата си нравственост – и насочва цялата си енергия и мисли да служи за великата си идея.

Хамлет е пълната противоположност на Дон Кихот. Той непрекъснато се анализира - познава и болезнено страда от своите недостатъци. Хамлет е егоист и скептик – не вярва на нищо, подлага на съмнение всичко. Презира и се съмнява дори в собственото си “аз”, но въпреки това то е най-скъпото, което притежава. Това противоречие му дава сили да продължава да живее - не за другите, а за себе си, или въпреки себе си. Същността и природата му са като опора, като ценност, на която той иска да се уповава, но не може, и иска да се промени. Цялата си енергия, гняв и страдание той насочва не навън, против другите (или в полза за другите), а навътре към себе си. Поради прекалената си грижа за него самия му е невъзможно да се привърже към нещо и да обича истински; невъзможно му е и да изпълни дълга си на отмъстител. Умът му е много по-развит и задълбочен от този на Дон Кихот, но това е и неговата слабост – укорява се и подлага всичко на ирония – движещата сила, контрастна на донкихотовския ентусиазъм. Хамлет няма вяра, няма и цел в живота и почва под краката си. Липсва му волята на Сервантесовия герой и неговата активност. Докато наказанията над Дон Кихот са външни и често физически, наказанията над Хамлет са вътрешни, душевни и са предизвикани от самия него.

Друг важен аспект на различие между двамата герои е отношението на читателя към тях. Образът на Дон Кихот – хърбавата му, съсухрена и карикатурна фигура, яхнала стария, жалък и подобен на скелет Росинант - е комичен и предизвиква присмех у всеки. Но самият акт на присмиване означава и готовност за разбиране, съчувствие и дори към привързване към този “недодялан” образ. Хамлет е описан като бледен, сдържан, изискан, меланхоличен, красноречив и с благородна осанка – аристократичният му вид е привлекателен. Той не е обект на присмех, но скептичната му природа, надменната му и иронична същност и невъзможността му да обикне някого не може да привърже читателя и да спечели обичта му.

Двамата герои се различават и по отношението си към истината и дълга, както и по произхода си. Хамлет е кралски син, чийто синовен дълг е да отмъсти за смъртта на баща си, но прекалената му мнителност и колебливост му пречат да го изпълни, защото непрекъснато се укорява. Дон Кихот е беден и разорен, физически немощен, стар, самотен и въпреки всичко е достатъчно волев да се заеме с непосилната задача да освободи света от злото. Той защитава хора, които не познава, за разлика от Хамлет, който не може да защити дори баща си. Често действията на идалгото имат плачевен резултат и често угнетеният понася двойно по-големи страдания заради намесата му (епизодът с момчето, бито от господаря му в гората). Но волята и интелектът обикновено се противопоставят един на друг. Подробният, тънък и задълбочен анализ и пресмятане на всички възможности и последици от дадено деяние пречи на готовността за саможертва. Затова Хамлет не е готов на себеотрицание. Дон Кихот е достатъчно уверен в идеала си, за да твърди, че един обикновен бръснарски леген е легендарният шлем на Мамбрино. Той вярва в истината, независимо дали тя е реална. Хамлет не би бил готов да признае дори и очевидната истина. Действително, човек е слаб да разграничи и познае истинското – съдбата е по-силна от хората и единствено тя може да покаже кое е то. Но дълг на човечеството е да търси истината и да се бори за нея.

Показателно за двамата герои е и отношението на другите към тях. Представител на човешката маса в “Хамлет” е Полоний, а в “Дон Кихот” – Санчо Панса. Полоний е прагматичен, здраво стъпил на краката си, но и повърхностен и ограничен администратор със съзнанието на угаждащ придворен. Със здравата си практичност придворният не вярва на Хамлет, но повърхностната му самонадеяност го заблуждава, че държанието на принца се дължи на любовта му към Офелия. За него Хамлет е незрял и безполезен млад човек, който е неспособен да действа и да предприеме нещо значително. Само кралският му произход е причина Полоний да не го презира. Наистина с осъдителния си взор към самите тях хамлетовците не са полезни на обществото и не водят до прогрес, а до застой. Те не уважават общесвото, те са вредни и за собственото си “аз”.

Санчо е коренно различен от Полоний образ. Той съзнава, че господарят му е луд, присмива му се, но се уповава на него и му остава верен до последния му час. Бедният селянин е достатъчно практичен и здравомислещ да се надява на големи лични облаги. Причината за привързаността му се крие в едно качество, типично за човешките маси – лесно да се заслепява, да следва безкористно своя водач, който често е бил обект на присмех и презрение от същото това множество, което ентусиазирано му вярва. Историята се води само от такива странни, но силни и непреклонни личности с непоклатима вяра, които уверено следват сърцето си по пътя към цел, която е известна само на тях. А Хамлетовият мироглед е безплоден – той не оставя трайни следи в историята. Хамлетовците са самотни и не могат да използват потенциала, който имат. Те не са способни да се привържат към никого или да бъдат градивни.

Отношението на двата типа герои към жените също се различава. Дон Кихот е влюбен в Дулсинея – образ, който съществува само в неговата фантазия. Той е готов да й служи, както служи на идеала си – безкористно, с безгранична вяра в истината и красотата и със същата убеденост, че тя съществува. Дори за миг не изразява скептицизъм и съмнение в своите чувства. Неговата любов е непорочна, чиста, невинна и в този смисъл идеална – той дори не може да приеме, че всъщност обектът на преклонението и себеотдаването му не съществува. Когато вижда Дулсинея преобразена като груба селянка, той приписва това противоречие с идеала си на зъл магьосник. Много са примерите от историята за подобни донкихотовци, посветили се и загинали за илюзорни дулсинеи, в които са вярвали до гроб. Не са малко и случаите, когато такива хора са откривали красота в съвсем обикновени и дори нечисти неща, виждайки в тях въплътено своето разбиране за съвършенство, и са осъждали тяхната грозна деформация на външни зли сили, символизирани от споменатите “магьосници”. У Дон Кихот няма и следа от сластолюбие – той обича невинно и сякаш безгрешно.

Хамлет не е способен на такава донкихотовска любов. Всъщност, той едва ли е способен на каквато и да е любов, поради прекалената си скептичност и песимизъм. Той е разочарован и от себе си, и от жените, и от света като цяло. Дълбоко в себе си Хамлет се влече от плътското. Понякога той открито проявява тази своя същност, като стига до цинизъм – иска позволение от невинната и чиста Офелия да полежи на скута й по време на театралното представление. Намеците от поведението му, които могат да го оприличат на отхвърлен влюбен са много повърхностни – Хамлет само се преструва на такъв. Той се самозаблуждава, че обича Офелия и това му служи като извинение за слабостта му. Принцът възкликва: ”О, нимфа! Спомени ме в своите свети молитви!” – свидетелство за страданието му, че не може да обича истински.

Въпреки отрицателните си качества, Хамлет не е отрицателен герой. Неговите недостатъци дразнят читателя, но са и много близки до него, защото са общочовешки. Хамлетовото презрение към всичко не е зло само по себе си, защото то е враг на злото и е предизвикано от това зло. Той отрича доброто, тъй като го разглежда като покварено, неистинско, като средство за прикритие на лъжата и безнравствеността, а не защото отрича истинското, принципното добро. Все пак в ироничната същност на Хамлет не се крие безразличие към това, което вижда. Този начин на мислене е предизвикан от дълбоката му болка, че не може да предприеме нищо и че не може да намери вярата. Въпреки липсата на опора в съзнанието му доброто и злото, истината и лъжата, невинността и покварата не се смесват в един цялостен и непоклатим образ на злото. Хамлет започва яростна борба с лъжата и покварата – негови всевечни врагове – в името на абсолютното добро, в което обаче той не вярва. Тази борба му е и болезнена, и трудна, защото волята и развитият му интелект са в постоянен конфликт. Както пише Шекспир:

Вродената руменина на волята

вехне и боледува, покривайки се с бледността на мисълта...

Именно това прави от Хамлет много човешки образ. Така от двете страни на мирогледа са двата типа: интелигентните, задълбочени и унили, но трагично излишни и неактивни хамлетовци и умопобърканите, уверени и безумно смели донкихотовци, които следват неотклонно идеала си, който не е реален във вида, в който те вярват.

Във всеки човек тези две изходни точки или вечно се борят една с друга, или се смесват, но всяка личност е продукт от двете устои. Хамлет е въплъщение на центростремителната сила на природата – егоистичното начало, внушението, че заобикалящият свят съществува само за собственото “аз” на индивида и че “аз”-ът е център на този свят. Естествена последица от тази сила са покоят и липсата на активност. За да има равновесие в природата, съществува и противоположната, центробежната сила, при която “аз”-ът съществува в полза на света като негова функция. Това води до вечно движение и действие. Така всичко в природата се подчинява на тези две всеобхватни и изначални сили, които се уравновесяват една с друга.