КОНФЛИКТИ В „ТРАГЕДИЯТА АНТИГОНА” ОТ СОФОКЪЛ

Наричат „Антигона” на Софокъл царица на трагедиите. Следователите намират много основания за подобно твърдение: в постройката, в конфликта, в изграждането на образите и характерите. Нейната дълговечност е заложена в дълбоко нравствената проблематика, която занимава автора и.
Основният сблъсък в трагедията е между моралните закони и правото на властта. Тези два принципа на човешко поведение са въплащават в образите на централните герои Антигона и Креон. Девойката защитава нравствените повели, според които човек трябва да живее в хармония със себе си, вярност към човещината и добротата, към дълга на рода и постановения божествен ред, докато владетелят на Тива издига в човешка добродетел дълга към отечествато и послушанието пред държавните закони. Повелите за ред в страната влизат в противоречие с традиционните морални норми.
Спорът между Креон и Антигона е много сериозен, дори нерешим. Нерешим защото всеки има своето право и решим от позицията на силата. Антигона смята,
че не бива нейният брат Полиник да остане непогребан, тъй като той е грък, а не варварин и така повелява гръцката традиция. Така са правили дедите и бащите и. Така трябва. Тя постъпва традиционно.
Креон пък смятал, че онзи, който дръзнал заради лични причини да воюва с родината си, е не само враг, той е изменник, по-лош е дори от варварите и не бива да бъде погребван, защото ще омърси родната земя.
Антигона следователно е страромодна, тя следва повелията на предците. Постъпва така, както знае, че трябва, а е и вярна на родовото право-тя погребва брат си с тънък слой почва, защото той и е брат и никой не би могъл да носи по-голяма отговорност от нея, щом родителите и са вече мъртви. Тя поканва сестра си Исмена да погребе заедно с нея трупа на брат им Полиник въпреки забраната на Креон. Става ясно, че героинята е решила да наруши издадената заповед. Вижда се нейното неуважение към владетеля и към неговите разпоредби. Тя се отнася с презрение и към плахостта на своята сестра, която е готова да се подчини на „по-силните”. Антигона е дръзка, горда, държи на своето благородство и на своите „знатни прадеди”, а Исмена въплъщава покорството такова, каквото се очаква от обикновените граждани и на каквото разчита Креон. Ейната предпазливост се оказва чужда на Антигона, но смелото момиче чувства своята правота, защото се подчинява не на временните закони на владетеля, а на висшите божествени закони. Креон обаче също е прав. Неговата заповед противроречи на наследственото неписано право. За него на първо място е родината, а не обичаите, но начинът, по който той иска да утвърди първостепенното значение на родината над рода и семейството, е твърде краен. Иска за назидание да оскверни трупа на своя племенник Полиник и всички да видят какно се случва с онзи, който измени на родината и започва да избива свои в името на накърнените си права. Креон е загрижен за съдбата на града, той заклеймява предателя Полиник:
не ще мълча, ако съзра нещастие,
надвиснало над моите съграждани.
И онзи, който слага над родината
приятеля си, е за мен нищожество...
Не ще приемам за приятел никога
врага на своя град...
Това е позицията на държавника, отдаден на мисълта за града и народа. Той категорично заявява, че всеки, „който слага над родината / приятеля си, е... нищожество”. Затова в сблъсъка с Антигона Креон непрекъснато изтъква различното отношение на двамата и братя към родината – единият е защитник, а другият- враг. По силата на неговата логика „добрият няма равен жребий с лошия” и лошият не заслужава почит. В името на родолюбието той е заръчал тържествено тържествено погребение за Етеокъл, защитник на бащиния град, а врагът Полиник е недостоен за подобна чест. Привидно в това решение има справедливост, но неговата безсъдържателост бива разобличена от Антигона в първия директен словесен двубой между двамата /Втори епизод/. Девойката е заловена от стражите, че е извършила погребални ритуали за брат си. Изпитана дали знае за царската забрана и дали е действала съзнателно, тя подчертава ясно смисъла на постъпката си – в името на закон е нарушила закон. Но за нея има върховенство на неписаните над временните закони. Момичето посочва, че никоя правда не може да бъде основана на неправда, никой човешки закон не може да противоречи на божествените:
А те закони дадоха на хората.
Не смятаха за така могъщи твоите
повели, че да нарушава смъртният
неписаните вечни божи правила.
Не са от вчера, ни от днес, а винаги са живи.
Тук се разразява истинският конфликт. Думите на Антигона уличават безпринципността на Креоновата заповед, защото всеки човек, каквото и да е сторилприживе, има право да бъде оплакан и погребан от близките си. И не нарушаването на забраната с уж патриотичен подтекст е предателство, а нейното изпълнение би било много по-страшно предателство от страна на Антигона спрямо рождения и брат.
Подобни човешки аргументи само разгневяват Креон, защото му напомнят, че над неговата власт има друга, далеч по-могъща. Предизвикан от дръзките слова на Антигона, той изпуска дълбоко стаяваните си чувства, защото е засегнато владетелското му честолюбие. Очевидно той не е свикнал да му се противоречи и посочването на истината е за него оскърбително.гневният властелин се опива от мисълта, че може да се разпорежда с живота и достойнството на гражданите. Затова той се учудва на нейната смелост: „Гордост? Неуместна е за роба, над когото тегне чужда власт!” тези думи го издават вече не като мъдър и справедлив владетел, загрижен за другите и готов да им служи, а като истински тиранин. Нещо повече, той смата надмощието си над девойката за неоспоримо и гарантирано. Креон е забравил, че разговаря с благородница, която има отношение към Тиванския престол почти него, а я третира като робиня, и то само по силата на заеманото положение.
Креон се сближава с Антигона по твърдост, неотстъпчивост, по отстояване на собственато си мнение. Но той е твърде различен от нея, защото неговата сила се основава на власт, жестокост, честолюбие и егоизъм. владетелят не понася чуждата гордост и достойнство и е назован „тиранин” от дъщерята на Едип.


Конфликтът в произведението е между обичаите и правото, дълга към рода и отечеството, т.е. между неписаните божествени закони и писаните закони на държавата. Конфликтът се реализира чрез художествен сблъсък между Антигона и Креон. Дъщерята на Едип и Йокаста иска да изпълни един „свещен завет”, осъзнава като вътрешна потребност повелята на боговете мъртвите да бъдат погребани. Тя уважава „неписаните вечни божии правила”, защото „Хадес иска равенство за мъртвите”. В имета на този „дълг благочестен” тя е готова да умре, за нея това би било „прекрасна смърт”. Твърдо и ясно заявява пред Исмена: „ще погреба и ще загина радостна” а по-късно и пред Креон: „Аз отдавна съм умряла, за да угодя на мъртвите”. Силата на Антигона се основава на нейната вярност към родовия дълг, на обич към семейството, на смелост и висок морал. Най-благородните и мотиви я карат да стига до крайности – тя е изключително несговорчива, не може да приеменито съветите на Исмена, нито мнението на хора, нито заповедите на Креон. Антигона не умее да отстъпва, не се вслушва в чуждо мнение и прекраачва законите на града.
Конфликтът в „Антигона” е между два изключващи се принципа: държавността и семейството, дългът към непогребания брат, между родовия дълг и закона на държавата.