Аспектите на любовта – Елисавета Багряна

Около голямата тема за любовта гравитират посланията на повечето от поетическите текстове на Багряна. Обичта в тях е интерпретирана като същност и смисъл на живота. Тя е изначална и неотменна съдба на жената:

Не е моята страст негасима
и безмълвен е жадния зов –
че той няма ни образ, ни име:
аз обичам самата любов.
( “Април” )

Любовта на лирическата героиня на Багряна е стойност в самата себе си, автономен и самодостатъчен свят. Тази любов е видяна в цялата пъстра гама на своите превъплъщения – от копнежа до осъщественото щастие, от дръзкото предизвикателство до болката от ревността , от срещата до раздялата, от откриването на чудото на живота чрез обичта до помръкването и усещането за нежност след смъртта на любимия. Любовното чувство, както копнежът по волност и полет, изпълва целия духовен свят на жената в лириката на поетесата.
В “Среща” звучи радостта от откритието на любовта, удивлението от нейната необозримост. Любимият се превръща във великан, докосващ небето, разтворил ръце да прегърне цялата вселена:

Изпълваше целия хоризонт, тъй голям ми се стори,
стъпил на брега, а косите в облаците горе …

Тази хиперболизация насочва вниманието към необятната и вечната любов, даряваща сила и пълнота на тленния човек. Чрез съприкосновението си с нея той усеща пулса на живота и се докосва го Бога, до неговата “висша мисъл”.
Монологът на усещащата любовна жена се чува и в стихотворението “Съдба”. Това е усещане за трепетно очакване, усещане за поглед,ръце,нозе,очи,сърдечен порив. Разнообразните детайли на емоционалната гама на любовта са уловени в мига на тръпката , в мига на тяхното щастливо раждане. Вкусът на обичта е сетивно маркиран и откроен чрез жаждата на копнежа. Този копнеж преодолява разстоянията и чрез “незрими нишки” чертае една съдба:

И повече не мисля, и тръгвам, и не питам
в какъв дом ще осъмна , къде е той и чий.

Тук героинята на Багряна не вижда в дома свой затвор, а го избира като своя съдба в името на любовта. Това е непознатия дом на един властен порив, на един непреодолим копнеж, на една истинска обич.
Стихотворението “Любов” още чрез заглавието си насочва към голямата си тема. Любовта магия и любовта доверие е в основата на смисловите му нюанси. Началото на текста е опит за разгадаване на енигмата на това всеобщо чувство, опит за идентифициране същността на любимия. В съзнанието на лирическата героиня неговият образ се раздвоява между Мефистофел и Кръстител, между недоверието и вярата. Въпростите за магичната му власт търсят своите отговори, за да се отделят в светлината на едно радостно и свободно избирано себеотдаване. Жената изоставя въпросите, за да се довери на мъжа и да му се покори:

И покорна, шепна аз щастлива
както на Исуса – Магдалина:
- Ето моите ръце – води ме!

Облика на такава любов доверие гради и стихотворението “Унес”. Думите на мъжа потапят жената в унеса на мечтанието. Тя напразно се опитва да прозре контурите на общия им път през времето, да предусети посоката му, да узнае накъде извежда той. Неподвластна на знанието, тя се отдава на съзерцанието и интуицията и избира доверието:

- Ти не знаеш? Аз също не знам –
но води ме, води ме натам!

Когато обича, лирическата героиня на Багряна се потапя цялата в това изпълващо духовните й пространства чувство. А когато се разделя с любовта, сякаш губи целия свят и търси опора в спомена, опитвайки се да изпълни с него празнотата. Този спомен ще запечата в съзнанието й всички детайли на любовта и раздялата. Той ще осмисля съществуването й в дните на мълчаливо страдание ( “Ultimum vale” )
Драмата на страданието, трагичната раздяла с любовта чертае мрачните контури на триптиха “Requiem”. Това са едни от най-песимистичните стихове на поетесата. Смъртта на обичания мъж обезсмисля съществуването на жената, скъсва връзките й със света. “Орис черна” превръща пътя й в безпътища, елиминира за сетивата й вкуса на живота. Дори поезията не може да преодолее безизходицата и да отнеме от болката.
Във втората част страданието и покрусата отвеждат героинята към идеята за пожертване на самата любов в името на живота на обичания мъж. Волната и силна жена, онази, която жадува само да обича и за която любовта е равнозначна на съществуване, е готова да се откаже от нея:

да бяхме осъдени вечно отделно да бъдем,
да беше ме даже разлюбил, оставил, забравил …

Но само да знаех, че тук на земята ти още
живееш – и моите литнали мисли те стигат –
че дишаш и гледаш, и чуваш – и в късните нощи
прозорецът свети, и бдиш ти наведен над книгата.

Този отказ е значещ. Той е най-яркото превъплъщение на голямата, на истинската обич. Обич – себеотдаване. Обич – жертвеност. Обич – обричане на неживот в името на живота на любимия.
Изневярата също е част от сложния свят на любовта. Стихотворението “Interieur” я интерпретира като вариация на мотив дом – път. То е диалогично обърнато към мъжа , който е част от дома. Слял се с неговия интериор, той е влюбен и предан, но нелюбим. Любовта на лирическата героиня е другаде – извън дома. “Безнадеждно и смъртно увлечена”, тя я изживява като непреодолим копнеж, но и като драма. Извивките на съвестта насочва към напрегнато търсене на отговор за избора на жената. Нейното раздвоение между дома и пътя, между верността и изневярата, между брачния дълг и зова на сърцето отваря финала на стихотворението към търсенето на истината към любовта:

И отивам при него покорна,
сякаш в тъмна хипноза омаяна,
И се връщам разбита и морна,
унизена и горко разкаяна.

Така битието на жената е лириката на Багряна се осмисля чрез битието на обичта. Дори и копнежът по волност и полет, мечтата за покоряване на света се оказват подвластни на силата на любовта:

Ти искаше живота ти да бъде сън,
родина – целият разтворен свят,
а вложи всичко – свят, живот и сън –
в две топли устни, в две очи променлив цвят.
( “Ти искаше” )