Любовната лирика на Яворов

В творчеството на Яворов от първото десетилетие на 20 век любовта попада в един двуполюсен, антиномичен режим на преживяване, който изобщо е характерен за неговия поетичен дискурс. Тя е раздвоена между светлината и тъмнината, между щастието и болката, между реалното и възможността да стане реалност. Образът на любимата е също така двойствен, представен в две различни до пълна несъвместимост лирически парадигми.
Според първата от тях обичаната жена е ангел, чистотата и невинността са доминиращи белези на нейното поетическо присъствие. Това са стихотворенията \"Две хубави очи\", \"Вълшебница\", \"Ела\", \"Благовещение\", \"Стон\", \"Пръстен с опал\", \"Обичам те\", \"Не бой се и ела\"... Лесно ще забележим, че всички те са писани през една и съща, очевидно романтично богата за техния автор, година - 1906. Освен това ги свързва изключителна хомогенност на изразните средства: единство в образите, в метафорите, в цветовата гама, дори на граматическо и лексикално равнище. Във всички тях любимата е дете, което не познава чувствените трепети и драматичните страсти: \"кристално чиста - като висините сини\". Тя е все още несъбудена за истинската любов и това определя романтичния порив на лирическия герой към нея. Любовта се превръща в тайнство на посвещаването и точно мъжът е този, който ще въведе жената в нейния храм. Детството, от своя страна, е метафора на идеята за чистота и невинност - време, когато душата все още не е затъмнена с \"булото на срам и грях\". Метафоричната чистота е предадена също така в доминиращите представи за бял цвят и за светлина. Текстовете заимстват библейския образ на ангела като символ на духовна извисеност и житейска неопетненост. Така се поражда една типично романтична и романтическа опозиция между лирическите герои и тяхното поведение. Любимата е \"дете\" и \"ангел\" с невинна душа. Мъжът е мрачен самотник, недоволник бунтар, който внезапно открива в нея пътя на своето спасение. Той се чувства смутен, укротен и смълчан. Във всички творби от тази група доминират образи на душата. Душата на любимата - \"дете и божество\" - е притаена в предутринен сън - \"тя се не обажда\". Нейният говор е мълчанието. Тялото на жената в тези стихотворения е изразено изцяло с романтически поетични средства, особено силен акцент е поставен върху очите. Според законите на традиционната символика, която използва текстът-Яворов, очите са аналог на душата; светлината в тях изразява духовната чистота, блясъка на невинните помисли.
Втората група метафори на (чистото) женско тяло е зададена в \"цветни\" образи: роза, пъпка, крем... Все пак - ангел или цвете, но винаги изречена в категории на представата за райско блаженство - любимата изглежда повече отражение на мистично-сантименталния блян в душата на лирическия герой, отколкото реалистично отражение на преживяна действителност. Потребността от нея разбираме като потребност от символичен олтар, върху който отчужденият модерен самотник ще положи силите на доброто у себе си.

Втората парадигма на лирическо преживяване, в която попадат образите на любовта, включва радикално противоположни представи: мрак, нощ, лабиринти, тъмни подземия, страховити представи за неудържими желания на плътта...
Любимата получава едно ново и заплашително тяло. Ангелът на невинната чистота се превръща в чудовище, та дори \"чудовище за гнъс, обзидано в тъми, притиснало гърдите на земята...\" (\"Чудовище\"). Любовта като храм на надеждата за спасение е демонично преобърната и пародирана във \"вертеп на сладострастие\" (\"Проклятие\"). Все така често срещаме употребата на библейска образност, само че този път изцяло в плана на демонизираните митологични представи. Сред тях попода и образът на нощта. Нощта, тъмнината е изконно символично пространство на страшното; тя изразява идеята за непознатост на някакви стихии в природата на човека. И все пак в творчеството на Яворов нейното присъствие получава амбивалентни характеристики: тук живеят, еднакво силни и властни, доброто и злото, любовта и омразата. Тончо Жечев дори ще пише за \"нещо дуалистично, богомилско в цялото това усещане\".
Нощта в действителност принадлежи към редицата на женско-майчинската символика в лириката на Яворов - заедно със смъртта, затвореното домашно пространство, лабиринта и гроба. Тази редица от символи е характерна по принцип за поетическата практика на целия символизъм. Тя отвежда към неговата мистична нагласа, към страстта по (идеята за) първични, неподвластни на социалната практика архаични комплекси в природата на човека, към носталгията по златното време, когато индивидът е бил \"свободен\" от тежестта на социалния договор, и в същото време към страха пред стихията на предсоциалната свобода.
Между текстове като \"Чудовище\", \"Проклятие\", от една страна, и \"Блян\", \"Две хубави очи\", от друга, съществува сякаш несъвместимост според начина на любовното преживяване. И все пак почти всички стихотворения от тези две групи са написани през една и съща година - 1906. Можем да обобщим, че любовта сама по себе си е дълбоко амбивалентно, сложно, многозначно преживяване в творчеството на Яворов. По някакъв вътрешно присъщ начин тя винаги клони към разпадане в двойки противоположни чувства, към противоречивост и отрицание на статичните състояния. Това, разбира се, е типично романтическа характеристика и в същото време ни отвежда към дуализма на патриархалното мислене за жената. Тук тя е традиционно разпъната между праговете на високото и ниското (светица или блудница), на доброто и злото (ангел и демон) в зависимост от функциите, които изпълнява, за да задоволи конкретни символични потребности на някое общество. В този смисъл можем да кажем, че лириката на Яворов представя модела на патриархалното мислене за жената и любовта в библейски типичен вид, тя е представителна за идеологията на късния патриархализъм именно в зората на неговото модерно разколебаване.