Истинана за човешката природа според новелите на „Декамерон” от Бокачо

Книгата на Бокачо има реалистична стойност. Тя разкрива живота в неговото богатство. Италианският класик показва, че той е една смес, която съдържа величавото и смешното, нравственото и безнравственото. Както е известно, епохата на Бокачо е характерна с едно рушене на морала на миналото, с това , заличава границата между доброто и злото. Това е епоха на разцвет на човешкия индивидуализъм. От днешно гледище новелите на „Декамерон” са една обобщена картина на нравите на италианското общество от епохата на Ренесанса. Те разкриват истината за човешката природа.
Бокачо руши средновековните представи за човека и създава нов- земен, реалистичен, пълноценен човешки образ.На мястото на „жената- ангел” идват истории за разпуснати монаси и неверни жени. Писателят утвърждава правото на земен живот. Започва процес на „откриване на личността”, на реабилитацията на плътта, на освободената човешка еротика. Творецът се противопоставя на аскетизма и се отдава на човешкото всекидневие, на земното, на плътските желания. Героите от книгата, въпреки чумавото време, не са обърнати към смъртта, а към живота. Произведението е апология на живите, на пълноценността на личността. Творбата е прослава на живота тела, които се гърчат в страсти и удоволствия.
„Декамерон” е изграден на принципа на психологическия контраст. Читателят минава през тъмни “коридори”, докато се озове в градини, щедро обсипани от лъчите на ренесансовото слънце. Скоро бива забравена мисълта за страшната болест и за смърт, която бушува във Флоренция. Един малък кръг от хора заживява с проблемите на живота, които са по-силни от тези на смъртта. Показват, че любовта е по-силна от смъртта, животът от небитието. Представени са възможни и невъзможни изобретения на любовта: малки любовни хитрости, съпружески изневери, вероломството на куртизанките.
Новелите от първия ден предимно разобличават монашеството. Според разказаното то се отличава с подло лицемерие, скъперничество, малодушие.
„Авраам заключил, че всички божии служители от най-големия до най-малкия – грешат по най безчестен начин, отдавайки се на сладострастия без угризения и срам.”
Една от основните теми в „Декамерон” е за любовта. Тя вече не е греховното чувство от Средновековието, а природна даденост, необходимост за щастливия живот на човека. Тя е средство за изравняване на хората, за поставяне на селянина наравно с аристократа, на жената наравно с мъжа, на осъдения на вечен пост монах със свободния скитник. Думите на Ранолдо от ІІІ новела на VІІ ден потвърждават идеята за равенство между хората и за издигане в култ на красотата и човешкото щастие: ”Мадона, щом смъкна расото от гърба си, а аз го свалям много лесно, ще видите, че и аз съм мъж като другите, а не монах”.
В новелите на Бокачо заради любовта героите често влизат в конфликти, изпадат в комични ситуации. Печели винаги по-умният, по-находчивият, по-смелият, красивият и този, който по-добре може да говори, да убеждава.
Словото на героите е важен елемент от тяхната характеристика. То е като самите тях – естествено, живо, мъдро и весело. Понякога ги прави смешни, но в много случай ги спасява от гибел. Доказателство за това е евреинът Мелхиседек. Героят успява да заслужи уважението на султана и да запази живота си, имота си и честта си благодарение на мъдрото си слово.
Следвайки зова на сърцето си и на плътта си героите на „Декамерон” загърбват фанатичната вяра в Бога и средновековният страх от него. С тънък хумор Бокачо разказва за Чепарело, носител на всички грехове – пиянство, лъжесвидетелство, мошеничество, разврат, благодарение на способността си да говори, успява да заблуди наивния монах изповедник, да го убеди в своята несъществуваща праведност и с това да осигури своята канонизация за светец.
Героите на Бокачо са жизнелюбиви – независими, инициативни, разкрепостени, неподвластни на религиозните догми. Те разкриват човека в Ренесанса. Качествата, които са представени, са с общочовешко значение. Неговата творба е една от най- талантливите и най-вечните произведения в световната литература.