АПРИЛСКАТА ЕПОПЕЯ В ТВОРЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ НА ВАЗОВ

В патетичния спомен за Априлското въстание българската литература ибългарската история се сливат в своето изначално единство. Неговотопоследно припламване беше подвигът на един гениален поет. Неговиятгероичен летопис написа един от революционните му апостоли. Неговвдъхновен певец стана един от скромните членове на сопотскияреволюционен комитет.За самото въстание Ботев не успя да остави нито стих, но с кръвта си тойнаписа една поетична легенда - безсмъртна опора на националното нисамочувство. Единствен от историческите апостоли на IV революционенокръг Захари Стоянов остана жив, за да спаси за поколенията автентичнитесвидетелства за славата и трагедията на тези велики дни. А със самото сиприсъствие в българската литература близо половин век Вазов поддържа живдуха на този сюблимен момент от националната история - като критерий заобществото и литературата, като присъда над новите буржоазни времена игероично вдъхновение за нови подвизи и борби.И днес можем да благословим щастливата случайност, която през хилядитекръстосвания на историята и човешките съдби така умно бе разпределиларолите и след като предостави на националното съзнание легендата зазагиналия в Балкана поет, повери темата за Априлската епопея на перотона двама противоположни по идеи, темперамент, възпитание и жизнен опит,но еднакво изключителни по творческите си възможности автори. И дваматапо своему интимно изстрадали подготовката и разгрома на историческотовъстание, но изживели и възприели го от две различни гледни точки - нареволюционния организатор и на обикновения мирен българин.Независимо от неизмеримо по-слабото си участие в революционните събития,и като гражданин, и като писател, Иван Вазов в не по-малка степен отЗахари Стоянов с духовна рожба на този върховен момент отнационалноосвободителните ни борби. За автора на "Епопея на забравените"и "Под игото" Априлското въстание бе оня съдбовен миг, който завинагиопредели неговия облик на пост. "В моя дълъг живот то е оставилонай-дълбоки неизлечими впечатления в душата ми" -признава 45 годинипо-късно писателят. Стихове той пише от съвсем млада възраст, ноистинският Иван Вазов - такъв, какъвто е врязан в съзнанието напоколенията - се ражда, когато двадесет и пет годишният поет написвапрограмното си стихотворение "Новонагласената гусла" и полага надевангелието и ножа заветната клетва на комитетите. Атмосферата на оновавелико "пиянство на един народ" оформя веднъж завинаги неговитеобществени и естетически идеали. А идейно-емоционалното и образносъдържание на Априлската епопея влиза в самата същност на неговототворчество и на няколко пъти става негов тематичен център, пречупвайки вхудожествените си преображения идейно-естетическото развитие на автора иисторическия опит на обществото.Първите революционни стихове на Вазов, събрани в стихосбирката "Пряпореци гусла" (1876), са непосредствен емоционален отзвук на патриотичнияентусиазъм от навечерието на историческите събития. "Дошло е време,дошло е да счупим стари окови. .." - зове новопокръстеният член насопотския революционен комитет и създава стихове, които ще се пеят повреме на въстанието като бунтовнически марш. В тези стихове още не сечувствуват истинските мащаби на Вазовия лирически талант, но от тях нидокосва затрогващият наивитет на възрожденските патриотични песни, внесръчната им искреност оживява масовото въодушевление и подчертанонародностен дух на Април - 1876 г.:Боят настава, тупат сърца ни,ето ги близо наште душмани."На бой"Много по-ярко се разгръщат лирикът и художникът у младия Вазов встиховете му за разгрома на въстанието, писани в тревожно-възбуденатаатмосфера на препълнения с революционни емигранти Букурещ и събрани встихосбирката "Тъгите на България" (1877). Жестокото сътресение откатастрофата е ускорило творческото съзряване на поета. Трагичнатасветлина на пожарите откроява по-внушително героично-страдалческия образна родината и великата народна скръб изпълва стиха му с вълнуващапатриотична патетика. Студеното равнодушие на западноевропейскитеправителства към трагедията на българския народ изостря идейния мупоглед и той достига до ботевски безпощадни обобщения за духовнатасъщност на буржоазната епоха ("Векът"). А братското съчувствие на рускиянарод го вдъхновява за една интимно изживяна и същевременно обобщаващавсенародните чувства апология на великата славянска страна ("Русия!"). Ив тази напрегната атмосфера на скръбна покруса, гневни прозрения инепогаснали надежди в художественото му съзнание съзрява революционнатаидея, че свободата "пониква из кървави долини", и пророческата муувереност в светлото бъдеще на България прозвучава с истинска вазовскамощ:Но през чернените порои, що ти проля във таз борба, аз видя дните ясни твои на твойта бъдеща съдба."На България"Но когато говорим за изображението на Априлската епопея като основноядро и художествен връх на Вазовото литературно дело, ние мислим предивсичко за ония епохални произведения, в които Вазов се връща къмнационалноосвободителните борби от близкото минало, за да ги види иосмисли от дистанцията на историческата освободителна дата. Тазидистанция - колкото обществено-историческа, толкова и идейно-етична -представлява за писателя една нова оптическа перспектива, която му дававъзможност по-широко да обхване предосвобожденската епоха и по-дълбокода осмисли нейните пориви и борби. Тя е една нова художествена позиция,нова гледна точка, основана върху коренно променените взаимоотношениямежду автор, читатели и герои.И тъкмо поради това написаният през декември 1873 г. лирически цикъл"Бунтът" не "принадлежи" към "Епопея на забравените", макар и така дазаявява самият автор. Въпреки сюжетната близост с бъдещата "Епопея",тези стихове, в които Вазов нарича загиналите герои свои "мили братя" иот името на едно все още единно общонародно "ние" уверява, че обществотопази жив техния дух, са изцяло в идейно-естетическите координати напредосвобожденската му поезия. За да се роди едно ново,идейно-емоционално - по-трагично, и естетически - по-сложно,художествено виждане на националиоосвободителните борби, трябвашеисторията да превърне епопеята на героите в епопея на "забравените". Икакто знаем, това стана твърде скоро, дори и за бързите темпове набългарското ускорено развитие.Понякога тълкуват понятието "забравени" в твърде буквален смисъл. Къмтова ни подвеждат и бележките към по-ранните редакции, където сеобяснява под линия кои са Бенковски, Волов, братя Жекови, както идаденото от Вазов пред Г. Бакалов обяснение, че не е включил в"Епопеята" Ботев, защото той не бил "забранен" HYPERLINK"http://ivasilev.hit.bg/mat/tzaneva_aprilska.htm" \l "1#1" [1] . Нопонятието "забравени" тук има не толкова буквален, колкото по-широкпоетичен смисъл - то е художествено обобщен израз на протеста срещуизневярата към духа на героите, срещу измяната към техните завети;поетичен образ, който дава възможност да се противопостави идейния иетичен патос на две различни епохи. Изобличителното стихотворение"Забравените" - за безсмислието на гранитните паметници, които неговорят нищо на заплененото от звъна на златото общество - е прякпоетичен коментар на горчивия подтекст на "Епопеята". А писаното всъщата 1882 г. стихотворение "Не мислете за тях!", в което поетът бранизагиналите герои "от риданья светотатски и пресметнати фалби", е, струвами се, първият поетичен протест срещу опитите на новото "практическо"време да обсеби имената на народните светци:Оставете на спокойствотез забравени борции за тяхното геройствостига плели сте венци.Не за ваште венци гнилисмъртта срещнаха без страх;те за вас не са мислили - не мислете вий за тях!Тези стихове, създадени точно между написването на двете части на цикъла"Епопея на забравените" (1881-1884), показват цялата дълбочина насмисъла, който поетът влага в понятието-образ "забравените",увековечавайки отчуждението на следосвобожденското буржоазно общество отнеговите героични предшественици. И тъкмо това осъществено с епичен размах идейно-етично противопоставянена две епохи от националната история насочва поетичните ннвенции наВазов към възвишения стил и героична идеализация, които обуславятназванието "Епопея". Название, което авторът е използувал по-скоро катоедна метафора, по което фактически твърде точно свързва поетичния цикълс редица същностни белези на епопейния жанр. Тук поетът рисува героитена Българското възраждане и Априлското въстание от историческиутвърдената позиция на преклонение пред техния подвиг. Преклонение,което подчертава разликата между читателите и героя, дистанцията междуобикновеното и изключителното, противопоставянето на героичното ивъзвишено минало на прозаичното и неблагодарно настояще. Товаизображение е една прослава в широк национално-исторически ифилософско-етичен план. Прослава, в която поетът поема ролята натържествен пълномощник на своя народ.(И, струва ми се, не случайно от двете оди, посветени на Априлскотовъстание като общонародно движение - "Каблешков" и "Кочо", - несравненопо-силна е втората. Революционната дейност на Каблешков и въодушевенатаподготовка на въстанието в Стремската долина са част от ония съкровениспомени на Вазов, които, той по-късно ще обезсмърти в романа "Подигото", но изглежда, че именно тази твърде битова конкретност напредставите тук "подбива" неговата "епопейна" художествена позиция иобстоятелствената бледа описателност на стихотворението се свързва сромантичните полети на "Епопеята" само със своя великолепен обобщителенкрай. Един случай, който подсказва, че решаващ за художествения успех ене толкова жизненият опит сам по себе си, колкото неговото съответствиес художествената позиция на автора, със стила и жанра на произведението.А героичната защита на Перущица Вазов познава само по чужди описания, нотя е сякаш моделирана от самата история за романтичновъзвишения стил нанеговата "Епопея". Драматично внушената динамика на сражението смоментните колебания и отново припламващи подеми на народния дух,спонтанните лирически изблици на автора, който извлича сравнения отнай-славните страници на световната история, потресло лаконичнотоизображение на кървавия подвиг на "черните сватбари", горчивият протестна поета към невъзмутимите небеса... -всичко в тези патетично развихрении същевременно пластични сцени превръща одата за Кочо в една отнай-внушителните картини на кратката, но героична борба на априлци, вгероико-романтичен апотеоз на несломимия национален дух. И нищо, чекрасавецът Кочо Чистеменски със своите фини черти и театрални увлеченияне се изчерпва с определението "простия чизмар" - това определение целине да индивидуализира героя като човешки характер, а да подчертае съссоциалния си смисъл дълбоко демократичния патос нанационалноосвободителната борба.Към темата за Априлското въстание Вазов се връща за трети път катоемигрант в Одеса - под стимула на обзелата духа му дълбока носталгия. Итова отново променя основната гледна точка, от която той изобразяваепохалното историческо събитие, на което бе имал щастието да бъдесъвременник. Сред разочарованията на първите следосвобожденски годинитой бе възпял Априлската епопея от позициите на една респектиращоепическа дистанция, която правеше излишни и ненужни неговитенай-съкровени спомени. "Епопея на забравените" бе еднагероично-романтична национална епопея, опряна върху преклонението предвеликото минало и вярата в светлото бъдеще, еднакво противопоставени наиздребнялото и пошло настояще. Сега, в носталгията на емигрантскитегодини, Вазов бе почувствувал нуждата да усети образа на родинатапо-интимно и по-цялостно. Това го отвежда отново към Априлската епопея -този върховен миг от националната история, който Захари Стоянов нарече"най-българското време". Но този път той пречупва нейното изображениепрез своите лични спомени. Т. е. потърсва нейните закономерности наравнището на обикновения битов живот на предосвобожденското общество ипоставя нейните герои сред това и трогателно, и наивно общество - звеноот непрекъснатата приемствена връзка между минало, настояще и бъдеще. Итова превръща героичната епопея в епичен роман.Чувството за големия исторически живот на нацията, възпят в "Епопея назабравените", и усетът за художествената изразителност на обикновенитебитови измерения на предосвобожденската епоха, изобразени в повестта"Чичовци" (1885), тук се сливат в единно художествено начало. Болката поизгубената родина придава нов епичен размах на художественото мислене наВазов и с романа "Под игото" (1889-1890) той потърсва мястото и смисълана Априлското въстание в един по-многостранен, народопсихологически план- като преломен момент от развитието на националния характер и съдба.И затова, за разлика от "Епопея на забранените", в "Под игото" най-яркии силни са не страниците, посветени на въстанието като пряка борба. Товае роман за цялостния битово-исторически живот на предосвобожденскаБългария - за нейните звездни мигове и за нейното всекидневие, заопиянението на патриотичния възторг и за робското наследство на страха,за симпатичното и несимпатичното в националния характер, за великото иза смешното в неговите прояви.Въпреки носталгичния си копнеж по "въздуха на България", отъпил нареална битова почва, Вазов е твърде трезв реалист, за да рисувареволюционното въодушевление на своите някогашни съграждани само вромантично приповдигнат дух. Реалистичното повествование на "Под игото"показва всички трудности в преодоляването на една от векове създаванапсихика на мирен човек и грижовен стопанин. Изображението на този процестук има дори и своя хумористично-сатиричен план, който своеобразносвързва романа с битово-хумористичната повест "Чичовци", разширявайкинеговия епичен обхват.Но през реалистично изобразената от художника лабилност нареволюционното настроение на дребно-буржоазната маса и през сложнатаплетеница от различни човешки характери с различно социално поведение инравствена характеристика общият патос на романа внушава поетичнотовеличие на оня масов патриотичен подем, който накара мирните селяни иблагоразумни еснафи да прежалят уюта на лозниците и бухлатите чимшири ида насочат старите си кремъклии пушки към една вековна империя. Тъкмотова поетическо "безумство", в което се крие всъщност висшата мъдрост наисторията, Вазов сполучливо нарече "пиянство на един народ". И сцените,в които рисува това велико пиянство, са идейно-емоционалният център на"Под игото".В основаната върху контрасти художествена структура на романа самотовъстание влиза главно със своя трагичен край - като "чудовищен крах нанай-светлите надежди". И въпреки това "Под игото" се възприема катороман за Априлската епопея. Не само заради историческото сражение приКлисура, героичната гибел на главните герои и символичния образ наБоримечката, нарамил легендарното черешово топче. Това, което превръщатози сравнително кратък и регионално ограничен в действието си роман внационална епопея, е преди всичко неотразимото внушение за извършения внародното съзнание необратим прелом (който ще създадесоциално-психологическа почва и за бъдещите социално-исторически борби),художественото проникване в големия национален смисъл на този сюблименисторически момент. Смисъл, поетически формулиран в известните два стихаот "Епопеята", които авторът патетично повтаря и в "Под игото":И в няколко дена, тайно и полека, народът порасте на няколко века!За последен път Вазов се обръща като художник към Априлската епопея вкрая на века, в разгара на своите критическореалистични изображения насъвременността, когато единствената реална опора на неговата вяра внравствените добродетели на българина остава неизвестният "тъмен" геройот народните низини. Един характерен вазовски вариант на класическиясоциален тип на "малкия човек" - човека от народа, прост, невежествен вполитическите въпроси, но с честно и добро българско сърце. Презоктомври 1899 г. с разказа "Една българка" авторът на "Под игото"неочаквано се връща отново към славната 1870 година, за да потърси в неямястото на този неизвестен и скромен герой. (Защото в "Под игото" доринеграмотният Боримечка бе една активна и съзнателна историческа сила).Разказаната на писателя по пътя към лобното място на Ботев действителнаслучка оформя един драматично раздвижен сюжет, в който центърът натежестта подчертано се пренася от Ботевия четник към обикновената простаселянка, т. е. от активния носител на положителните идеали на епохатакъм най-тъмните глъбини на народната маса, където достига само далечнотоехо от подвига на априлци и Ботевата чета. И внушително очертаният образна баба Илийца логично приключва героичния предосвобожденски цикъл втворчеството на Вазов, сближавайки го с неговите критическореалистичнипроизведения за следосвобожденската действителност в един възлов заидейно-творческия облик на автора пункт - дълбокия, органическидемократизъм.Така на различни етапи от своя творчески път Вазов се връща към споменаза Априлската епопея, за да стигне чрез нея до душата на България.Срастването с този върховен момент от националната история създава отнего писател с широк епичен замах, който търси преди всичко големитенационалноисторически обобщения, цялостния облик на народното битие. Втова бе силата на неговия епичен по същността си талант, насочен къмкрупните изображения на народния бит и нрави, към духа на епохата, къмсъдбините на народа. В това бе и своеобразната драма на неговото"издребняване", когато новото буржоазно време поиска от творците датърсят значимите исторически обобщения върху нова, социалнокласоваплоскост. В това е и основната причина за нашия постоянно подновяващ сеинтерес към автора, който в незабравимата 1876 година така органично сесля с цялостния национален дух на България.