‘Дон Кихот’и ‘Хамлет’-две творби ,два свята ‘двама герои’

‘Дон Кихот’ и ‘Хамлет’ са две творби, в които се раскрива същността на два необикновенни характера, притегаващи широта на интересите и размах на фантазията ,
която си остажа земна и реалистична. Идалгото и датският принц , са два образа, търсят своето място в живота и начин за самоутвърждаване в типичната средновековна среда.
‘Дон Кихот’ е герои между два свята-той се движи по раба между фантазията и
реалността, присмеха и състраданието. Чрез него откриваме огромната принципна несавместимост между идеала и реалният свят. Всичко, което се опитва да напражи героя се обраща срещу него самия.
‘Дон Кихот’ е личност, распавана между миналото и настоящето. Идеите и целите му остават неразбрани, защото до края на живота си той е считан за лут и смахнат. Затова Идалгото претпочита да живее в свои измислен свят, в които доброто и злото са две разграничени понятия. Той не иска да вижда как доброто умира като ценност погалнато от несправедливоста.
Играейки на луд , Хамлет материализира едно напрежение между света , такъв какъвто е и какъвто трябва да бъде. У него липстват опорите на битието , реалността е само една серия от прижидности, една илюзия за света и живота. Хамлет изпитва ужас да бъде човек. Ето защо и любовта му с Офилия е сварзана с много горчиви подигравки който оскарбяват честа й . Принцат мрази ‘да бъде’ и не иска ‘да бъде’ ,затова единствения свят , който му остава е този на въображението и измисленото.
Това виждаме и при Сервантес . Любовта на неговата Идалго към една обикновенна селска девоика предизвиква присмех у всички останали.Но Дон Кихот вярва , че това е дамата на сърцето му-Дулсинея дел Тобоско и я защитава с цялата си душа. Сякаш тази битка между въображението и земното, между духовното и насащното е вечна и неразрешима и на духа му остават единствено териториите на лудостта за да отбранява себе си.
Така е истината на Хамлет- лудоста е едно бягство от реалността , едно убежище където той съзнателно се укрива. Там той маже спокойно да мрази реалноста , която го отвращава . ‘Да бъдеш или да небъдеш’ е монолог , б който е поставен един вапрос и е даден един отговор. Хамлет мрази съществованието и битието. Той тарси отговор на своите вапроси в отвадното , в един друг свят след смърта , в който всичко би било по добро.
Дон Кихот се опитва чрез сила да налага своите възражения за доброто , но и самият той излиза от биткит окървавен.Борбата между въображението и реалното е вечна и нерешима . Спасението на душата си той намира единствено в лудоста си .
Надсмиващ се над нелепостите на своя герои Сервантес всащност плаче над човешката личност, която трябва да се примирява, лутаща се между духа и материалното.
Възвишеният и в сащото време смешен Дон Кихот е воплатил в себе си тези проблеми.
За него Белински казва – ‘Ако тези благородни качества бяха употребени на дело, на време и на място, Дон Кихот би бил истински велик човек’.
Така, че Идалгото и датският принц са два образа , който се движат по една обща допирателна- тънката нишка между духовното и материалното. Чрез мнимата си лудост тази двама герои показват несагласието си с догмите на реалният свят и начинат на живот през средновековието.
Когато изчезват хара като Дон Кихот и Хамлет може да се затвори книгата на историята .