АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – “БАЙ ГАНЬО”

Интересен, интригуващ и тъж­но смешен е хумористичният откъс „Бай Ганьо у Иречека" от творбата на Алеко Константинов „Бай Ганьо". Писателят описва своя герой в ситуация на често срещана форма на об­щуване - на гости. Непрекъснато налагащата се съпоставка между културната среда и простащи-ната на Бай Ганьо предизвиква искрен смях. Алеко Константинов, нарекъл себе си Щастливец, осъж­да грозното в човешките постъпки, които правят героя му отблъскващ и жалък.
Разказът започва с любопитен факт - слязъл на пражката гара, българинът Бай Ганьо отива на гос­ти у Константин Иречек (чешки учен), който преди години е бил министър в България. Наглостта е изумителна. Тя привлича вниманието на читателя и развитието на случката започва да се върти като на кинолента. Сцените са пъстри, колоритни и ди­намични поради яркото, запомнящо се присъст­вие на героя. Речта, движенията и мимиките на Бай Ганьо са фрапантни, смешни и жалки. Писа­телят сам представя своя персонаж. С тънък хумор проследява неговите действия. Воден единствено от мисълта за печалба, героят не се съобразява с никакви морални норми. С питане се озовава пред къщата на Константин Иречек. Още от вратата за­почва грозното и нелепо поведение на натрап­ника. В проведения диалог между него и учения се разкрива липсата на елементарна култура у Бай Ганьо. Той се усмихва свойски, фамилиарничи, прави мили очи на съвсем непознат човек. Дис­кретното недоумение у Иречек не може да засегне или да засрами героя, който има определена прак­тическа цел {„защо ще си дава паричките по хо­тели') и прилага цялото свое „красноречие", за да бъде поканен. Сдържаното снизхождение науче­ния е оценка за поведението му. А демонстрира­ната българска принадлежност от Бай Ганьо пре­дизвиква смях и срам:
„- Вий нали бяхте министър в София?
-Да.
-Е, и аз съм оттам!- заключава тържестве­но Бай Ганьо."
Действено подчертава, че не е като другите. Много държи да засвидетелства внимание на Ире­чек и проси гостоприемство. Морално ограничен, героят няма никакви скрупули и чувство за вина. Самопоканата не е вина за него, виновен е дома­кинът, който отказва да го настани у дома си, но го кани на обяд.
„-Благодаря за вниманието; аз бих ви задър­жал на драго сърце у дома си, но не разполагам с лишни помещения. Днес обаче вие сте наш гост и ще обядвате у нас.
-Да обядваме, защо да не обядваме! - съгла­сява се Бай Ганьо. - И ваша милост, казва се, ако не от мойта - от българска софра все сте яли."
Простащината е естествено състояние за него­вия нрав. Тя изключва възможността за пълно­ценно общуване. Героят иска да бъде интелигент, но не приема и не осмисля културата и морала на средата, в която е попаднал. Егоистичният му нрав, гоненето единствено на печалбата показва, че общуването за него е чисто битова и социална пот­ребност (да намери подслон, без да плаща и да печели), а не стремеж за духовно обогатяване. Той е истинско парвеню, което вижда себе си като много знаещ и можещ. Отказва да разглежда пред­ложените албуми с репродукции и фотоси от лю­безната домакиня - майката на Иречек.
„- Не ща, благодарим; гледайте вий! Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети! Не ме гледайте, че съм млад!"
По косвен път (Бай Ганьо сам се представя) на­учаваме за неговата възраст. Липсата на елемен­тарна култура и хигиена се проявяват в нрава на героя, който плюе по килима, размазва с крак и тревожно се ослушва - на чуждо място е. Заедно с развитието на случката се обогатява представата за Бай Ганьо. Неговата характеристика става по-емоционално въздействаща и по-пълна.
Младият, самопоканил се парвеню проявява го­лямо недоверие към домакините. „По немски си нещо продумаха, кой знай! Ама не вярвам! Най сетне министър е бил у нас. А бе то и минист­рите не са стока, я!Ама за тогоз не ми се вярва." Мислите на героя илюстрират скъперническата му природа, довела го до изолиране от обществото. Зад парвенюшкото самочувствие се крие бедна душевност и липса на култура. Бай Ганьо седи като на тръни в гостната на домакините, защото е оста­вил дисагите с мускалите с розово масло в каби­нета на Иречек и търси всякакъв повод да влезе вътре, да наблюдава своята стока. „Ама и аз диване, защо не си пренесох дисагите в тая стая."\А въпреки това негово вътрешно проти­воречие не забравя да спечели изгода. Под благо­видния предлог, че изучава европейските нрави, той се стреми към лична полза - интересува се кога е обядът в дома на Иречек. Не че е толкова гладен, колкото да се окаже по-бързо при стоката си. Неговото нахалство, смесено с груба фамили-арност, будят изумление.
„-Хи, хи, хи, работите ли?Хи, хи, хи! Чакай, рекох, да надникна. Работете си, нищо, аз пак ще затворя.
Иречек гледа зачудено, без да му мене през ума причината на това своеобразно любопитство."
Героят няма нравите на цивилизован човек. По време на обяда се държи вулгарно. Простотията му смайва, отвращава, отблъсква. „Увлечен от желанието да се препоръча за цивилизован чо­век, Бай Ганьо не може да поеме право чинията със супата, която му подаде стопанката и изля доста от нея върху масата... "Бай Ганьо разли­ва супата, а после я събира с лъжицата отново в чинията, която закрива с ръце, за да не му бъде сменена. Той мляска, уригва се, яде с настървение. „Ипочна да сърба: ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се сдавят, не могат го заглуши. Едри капки пот музамрежиха чело­то и като че се стремяха да рукнат в чинията му." Никаква деликатност и изтънченост в мание­рите. Той до такава степен си подлютява супата на обяда, че непривикналият човек би се отровил. И в разговора, и в действията си винаги подчертава националната принадлежност. Но Бай Ганьо се дър­жи не като европеец, а като истински варварин. Присмех и съжаление предизвиква стремежът на героя да покаже, че е надрасъл своята домашна среда. Преди започването на обяда „начева да се кръсти, ама хем се кръсти, хем сеусмихва(...) (с дявола сме добре, какво бива и на Господа малко тамян да покадим - за зор заман)."
„- Я ми подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хлеб ядете - учудва се Бай Ганьо. - На бьлгарията дай хляб;. ..да не се хваля, ами с так-вази чорба, пърдон, с таквази супа цял самун хляб изяждам. Бас държа."
Действената, пряка авторова и речева характе­ристики оживяват героя, насищат го с бликаща жизнена енергия. Цветистият език, комичните си­туации събуждат интереса на читателя към Бай Ганьо, който е лишен от всякакви принципи. Своите по­литически виждания героят мени според това кои са на власт. За него по-важни са печалбата (келе-пирът) и кариеризмът. Тази откровеност той си позволява само веднъж, пред Иречек. Но дори и тогава изпитва страх и недоверие. Парвенюто се стреми към собствена облага. Липсата на идеали и кариеризмът му са завидни. „Па да ти кажа пра-вичката... (Тука дали няма някой да ни подслуш­ва?), да ти кажа ли правичката? - И едните и другите са маскари!...Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!.. .Ама какво да сториш ? Не се рита срещу ръжен!... Търговийка, пред-приятийца, процеси имам в съдилищата - не може! Не си ли с тях - спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пари натрупаха, ти знаеш ли?Хубаво, ама като не им клатиш шапката - дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам..."Думите на героя раз­криват цинизма на неговия морал. Чувствителна и деликатна личност, Щастливецът не остава без­различен към пороците на тьрговеца-парвеню. Иронията на писателя е силна. Бай Ганьо не може да се развива положително - не възприема нищо от новата за него среда. Той говори иронично за вкуса на българина, а действията му са пълна про­тивоположност на казаното - подлютява супата си така, че би отровила непривикнал човек. Изпит­ва наслаждение, но... гастрономическо. „Запуши Бай Ганьо и почна с наслаждение да сърба кафе­то си. Ето кое се казва сърбане!... "Духовно бе­ден, героят не може да оцени заобикалящата го култура- картините, репродукциите, фотосите не предизвикват емоционално вълнение. У Иречека той присъства повече физически, отколкото духов­но.
Благородната етичност на Алеко Константинов, с неговата мярка за човешките ценности, можа да изгради с толкова ирония образа на Бай Ганьо. Писателят отрича грозното и вулгарното в човеш­кото поведение. Чрез отрицанието той насочва към своя идеал - образована, цивилизована лич­ност с високо чувство за морал.