Образът на майката в поезията на Ботев

Мястото и важността на този образ в Ботевата поезия едва ли се нуждаят от специално доказване. Към майката се обръща героят в минути на раздвоение и душевна тревога, нейното съпричастие осветява радостта и скръбта. Безспорно е, че присъствието й в стиховете не се поддава на еднозначни тълкувания, колкото и примамливи да изглеждат с интуитивната си доловимост. Майката е свързана с определени реалии, участвува в характерни взаимоотношения - именно тяхното изследване би направило смислово по-обемен нейния образ. В поезията на Ботев майката е преди всичко свързана с дома, тя е стожерът, топлината, уютът, лоното. По принцип робското пространство е застрашено, студено пространство - майката е призвана все пак да съхранява останките от домашната топлина на битието, на човешката интимност. Стоящата на прага майка е тревожният сигнал за драматичното разполовяване на пространството, за това, че чуждият външен свят е успял да се промъкне в дома и да застраши неговите устои, да подкопае екзистенциалните опори на личността. Изпращащата и очакваща майка неведнъж е била разтърсващият символ на застрашената домовитост на света, на крехките граници на вътрешното. Така още тук можем да подчертаем особената позиция на този образ, неговото бдение на границата на два свята. Разделите и прощаванията със сина бележат в най-голяма степен силата на пространствената разполовеност. Синът напуска дома и поема горчивите пътища на скитничеството, майката остава в дома, по-точно - на прага, да се тревожи, измъчва и чака. И за повърхностния поглед не е трудно да забележи, че майката при Ботев най-често плаче и кълне. Плачът и клетвата не са само израз на ужаса и страданието. Преживяваща цялата покруса от поглъщането на чедото от безприютната външност на света, майката \"използва\" плача като последна крехка преграда, като унила полунадежда за отклоняване от страшния път. Самото излизане на пътя е своеобразната смърт на чедото, рухване на всекидневната близост и съприкосновяване. В поемата „Хайдути\" тези значения като че са внушени най-силно и точно. Желанието на малкия Чавдар да иде „при татка в Стара планина\" бива посрещнато с горък плач: Зави се майка, замая- камък й падна на сърце; гледа си в очи Чавдара, в очи черни, големи, глади му глава къдрава и ръда клета, та плаче. Раненото майчино сърие - още един стар литературен мит - изплува в тези стихове, за да внуши силата на душевното разтърсване. Загубени са ориентирите и опорите на света, човекът буквално се превива, огъва се под затискащата тежест на мъката и уплахата. Всичко се събира в големите очи на малкия Чавдар - оттам трябва да дойдат отговорите, да просветнат милостта и спасението. Чрез неразбиращите въпроси и хипотези на Чавдар: „Кажи ми, мале, що плачеш? Да не са татка хванали, хванали или убили, та ти си, мале, остала сирота, гладна и жъдна?...\" Ботев съумява още веднъж да акцентува върху съкровената насоченост на майчинското. Не глада и жаждата оплаква майката, а своята изоставеност, Изтлялата защитна способност на родния дом. Бащата \"съди и хока\" майката именно заради желанието й да запази за сина си една домовита участ, да го отстрани от пътя към Балкана. Всъщност поемата „Хайдути\" може да бъде определена като педагогическа полемика за избора на жизнения път. В тази полемика майката участва с всички аргументи на вечния порив за опазване и съхраняване на крехкия раним живот. А плачът и тъгите в „На прощаване\" са своеобразен отглас от вече направения избор, болезнено изживяване на неговите последици. Но образът на майката съвсем не е еднозначен, той има и други измерения, до голяма степен противостоящи на опазващо-възспиращите му функции. Въпреки свързаността си с дома майката не е изцяло подвластна на неговите закони и изисквания, тя има свои допирни точки и с пътя - тя е „майка юнашка\" и това, не е само риторическо ласкателство. Синът, който е решил да избере света на бащата, е подвластен на избора на кръвта, на „онтологическото\" юначество, избликнало с раждането: Но кажи какво да правя, кат си ме, майко, родила със сърце мъжко, юнашко... („На прощаване\") Майката съ-участвува в избора, тя буквално е призована да сподели отговорността за неговата предопределеност. Сърцето юнашко „помни\" засуканото „първо мляко\", а то е огънят, който подклажда разкипяването на неговия гняв. Така майчиното мляко по интересен начин бива противопоставено на майчините сълзи - това са образите-стожери на драматичната раздвоеност на майчинското. То е едновременно и природно-подтикващото начало, и природно-възспиращата сила, властваща над света. От майката избликва юнашката сила и енергия, майката е тази, която се опитва да я пренасочи и укроти. Оттук, от екзистенциалната разполовеност, идва и драматизмът на този образ. И не е ли горкият майчин плач освен тъга по застрашеното чедо и израз на болката от собственото разкъсано тяло, от трагичната му предопределена участ. До голяма степен образът на майката е свързан и с критериите на патриархалната норма. Тази норма има свое „мнение\", свои определения за отлъчващите се от дома и те много често напират да се проявят в гледната точка спрямо сина. Чедото не е „със сила\" погълнато от Външното, то само се насочва към безмилостната му паст и този акт се квалифицира като вина, като лош избор. Поривът на Чавдар към хайдушкото сборище е определен като „хортуване\" на „лоши думи\". „Лошавината\" на думите -подчертава стихотворението- силно засяга емоциите и желанията на майката, съкровените й копнения. Но думите са „лоши\" и спрямо критериите на един здраво конституирал се свят, те поразяват колективно изработената и дълголетно изпитвана „средна\" мярка за социално поведение. Стихотворението „Пристанала\" е доста податливо за наблюдения в тази насока. Развяващият се „кървав байряк\" е нов повод за буйни сълзи и клетви. Трагизъм излъчва тръшкащото се и мятащо се майчино тяло, поразено от емоционалния стрес - „Ей изскочи стара майка/ на висок и хубав чардак: ахна, търти се, заплака,/ като видя кървав байряк...\" Хайдушкият байрак е властното нахлуване на Външното в дома, то е символът на трудните изпитания за чедото - тях отново осезава майката в своите оплаквания и ахкания. Срещата-прегръдка на Стояна и Дойчин незабавно активизира мотива за вината и предизвиква бързите санкции: А нейната клета мама, като гледа таз измама, сълзи лее и проклина, то щерка си, то Дойчина. Клетвата е насочена към съдбовната прегръдка на дома и гората, към жестоката пробойна, зейнала в конвенциите на определен морал и бит. Най-впечатляващото е, че тук идващото отвън, горското, направо се оценява като измамно - „Че той батя ти измами} та хайдутин върл направи,/ а теб, дъще, клета, мами,! баща, майка та остави!\" В позицията и оценката на майката вече изцяло е закодирана санкциониращата мощ на патриархалната норма - всичко, което не е надеждно прибрано под нейното крило и не е вярно на „високия хубав чардак\", е хаос, лъжа, заблуда, предателство. Така образът на майката се утвърждава и като съкровена зона на патриархалното - със суровостта на неговия социален и морален кодекс, със силата на наказателните си процедури. Майката и чедото могат да бъдат два не само привличащи се, но и неразбиращи се свята. Те могат „ахкащо\" да недоумяват един от друг. Ако се обърнем към реалния биографичен контекст на Ботевата личност, ще видим, че в отношенията на поета с майка му има доста сходни с поезията му проекции. В писмо до Найден Геров от 19 юли 1871 г. отчаяната от бедността си Иванка Ботьо Петкова се оплаква на сродника си: „Знай, Господине Найдене, нашата жалост и милост коя е. За сина ми Христа, който живей в Ибраила.Временно жилая за него да си доде, защото Вие познавате нашата немощ и бедност, как не съм доволна да прехранювам и обличам тия бедни сираци и нямам си нийде никого, който да ми помогне. И нашата надежда се отнася перво на бога и второ на него, а той сега 2 години доволно ме лъже, че ще си доде. И до сега чаках, (но) не си доде; що е това не познавам.\" И в други писма Ботевата майка ще се жалва, че няма „никаква леснина от сина си Христа\", и ще търси всякакви аргументи и пътища да го види в родния дом. Потресаващи с мъката и с чистосърдечното си изумление са тези редове на калоферската жена, но тук ще се откажем да ги използваме психологически и психобиографически. По-интересни са сходните реакции и оценки в стихотворението и писмото, риска за чието съпоставяне съзнателно поемаме. И в двата случая напускането, изоставянето на дома се оценява негативно. То е някакъв особен тип мамене, лъжене на ония, които са останали в него. Напускащите дома като че стават непрозрачни, неразгадаеми - оттам идва и това ахващо учудване, тази невъзможност да се разберат мотивите на другия. В чуденето на Ивана учител Ботева (така тя подписва някои от писмата си) е събран целият разрив на два типа социално поведение. От гледна точка на патриархалната домовитост хайдушкото „реене\" в „Пристанала\" естествено ще бъде оценено като негативен акт. Според тази мярка човек става оня, който най-добре пасне в отшлифованата социална матрица, отказалият се от нея е блуден син, нехранимайка, не-човек, той е син на хаоса. Стихотворението „Пристанала\" бележи смисловото раздалечаване между майката и непокорните чеда. Клетвата е парадоксално-трагичният мост, който се протяга, за да „свърже\" една културно-историческа и емоционална невъзможност. Старият закон и новите пориви обаче са упътени в посоки, които трудно обещават среща. Напротив, те „обещават\" схватка, яростно отстояване и утвърждаване на „своето\". И още един сред интересните детайли в писмата на Ботевата майка си заслужава да бъде разгледан. В цитираното писмо тя продължава: „Забележете и за сина ми Кирила, който е застигнал във възраст. Да го държа при мене не е възможно и да го изпроводя на друга страна не е наша работа. Затова плача и жаля за сина си Христа да си доде той да помогне на брата си и да го настани в друго училище, и да види бедният си жалостен брат Петър, който е в голямо окаянство, че седи се на едно място, чака и прогледна за брата си Христа.\" Ето го тук мотива за братята от гледна точка на майчинската тревога. Домът е и грижата на по-големия към по-малките, той е братската помощ и подкрепа, съкровеното съпричастие към тегобите на своя свят. Писмата на Иванка Ботева оплакват не само бедността, те тъгуват за един странно отдалечил се от любимия син поведенчески модел. Неслучайно в „На прощаване\" образите на учещите се на юначество братя могат да бъдат „прочетени\" като един диалог с образа на сантиментално „прогледващия\" епистоларен брат, сътворен от майката. Любопитното е, че писмото на Иванка Ботева отказва да се занимава с мотивите на сина - обявила ги за непроницаеми, тя съсредоточава усилията си върху възможността той да бъде изваден от „Ибраила\" („Дано да можете с някакво средство да го извадите от Ибраила, зачтото ако да остане, ще бъде за нази и за него зло.\") и да се върне при заплатата „в Болгария\". Отсъствуващият от дома по особен начин бива натоварен с всички вини на социума - той е абдикиралият възможен спасител на бедняшко-сиротния свят. Това писмо, а в по-широк план и цялата поезия на Христо Ботев подхващат големия въпрос за разпределянето и преразпределянето на отговорностите в сложно оплетения кръстопът на личното и общото. Авторитетът на сродника Найден Геров неслучайно е призован да укрепи света на личното, да наклони везните на избора към него. Жанровата отдалеченост на личното писмо и на „публичната\" стихотворна творба наистина е голяма и може би непримирима, но в една точка близостта им е неоспорима. И двата текста участват в неназованата борба за ценностното йерархизиране на поведенческите стратегии. Дали ще бъде мелодраматизираният език на личното страдание, споделено с някой друг, или патетизираната реч на героичната жестовост - все едно, те целят да докажат своята важност, да събудят разбиране и съпричастие. Образът на майката може да бъде видян и във връзките му с фигурата на бащата. При Ботев обикновено е силно актуализиран мотивът за отсъстващия баща - потънал в дебрите на Балкана: („Хайдути\") или в бездната на гроба („гробът бащин\" във „В механата\"). Отсъстващият баща, от една страна, може да бъде коректив спрямо майката, а от друга - императив за сина. Бащата рядко „говори\" директно, но той наставлява чрез мястото, в което е. Той самият е символ на разцепването на дома - попаднал обаче във Външното, бащата не се изгубил, а съзидава зона на свободата, притежава своя неподчиняваща се на поробителя власт. Настоящ или бивш войвода („Хайдути\", „Пристанала\", „Зададе се облак тъмен\"), бащата непрекъснато реагира на синовната съдба, влияе на неговия избор. Неслучайно и в „Пристанала\" срещу майчината клетва стои бащината благословия, тя изтегля българските чеда към планинското и волното. Гората-майка („Горо, горо, майко мила...\") става алтернативата на кълнящата Стоянова майка, тя е хранителницата на свободния дух. Така бащиният авторитет се оказва авторитетът на хайдушката волност, на гордото воеводство, противостоящо на покорната домовитост. Бащата-воевода е престижният и атрактивен знак в робската топонимия на българската земя. Тръпнещата в тревожно очакване майка е човешката „плът\" на този знак. Майката освен всичко друго въплъщава в себе си и параметрите на делничното битие. До него могат да достигат светлите проблясъци на чутовните подвизи - всеки „знай Чавдар войвода\", не умира падналият за свобода юнак - но делникът живее под тежката сянка на „тъмното робство\". Именно в този насилствен екзистенциален здрач майката трябва да се грижи за крехката светлина на живота, да го съзидае, преди да го оплаче. Чрез подобни образи и най-патетичната поезия си осигурява шанса да остане вярна на житейската диалектика, да съхрани диалога на разноезичните реплики. В един от плановете си обесването на Левски е представено от Ботев като нахлуване на тоталната делничност в битието, като максимално снижаване на екзистенциалния хоризонт. Ако синът е смисловата перспектива на майчиното битие, то Левски е перспективата-център на родината-майка. Нейният плач, както неведнъж е отбелязвано, е плач за опустелия български дом. Майката е станала вече обемна, универсална метафора. Върху територията на майчинското Ботевата поезия изследва както драмите на индивидуалното съзнание, така и широкия спектър от социокултурните табута, записани в поведенческия наръчник на тогавашния български човек. Раздялата с майката - така горестно представена в „Майце си\" - е раздяла със съкровената изповедалност на родното. Падането в нейните прегръдки е символ и на оплакването-прощаване, и на извечния копнеж към лоното; прибиране завинаги от мъките на безириютния свят. Но пак чрез майката патриархалната норма реализира своите стратегически цели - инжектирайки в юнака чувството за вина пред изоставения дом, за прегрешение към най-святото. Всичко това обаче налага необходимостта от още по-убедително аргументиране на избрания път, на ценностите, които той съдържа. Спрямо двойствения образ на майката - едновременно убежище и санкция, чувствен порив и ритуал, надежда и „плач безнадежден\", ще бъдат насочени действията на чедото, ще бъдат пренаситени с морални дилеми. Разпънати между дълга към рождената майка и повелите на родината-майка ще се раждат и изстраданите Ботеви стихове, за да внушат исусовската разпънатост на човека на пътя. На човека, който знае, че в топлото майчинско бдение над синовното будуват и бдят весталките и стражите на хладната Норма.