ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА
- Споменът е представен като алтернатива на действителността
- Картината на залеза в началото на творбата е полисемантична. “Гасненето” и“вечерта” като символни значения предпоставят невъзможността за връщането назад. “Заникът” е алегоричен образ на края на живота. Природната картина присъства в буквален смисъл като фон на романтичните мечти-видения, но тя е и персонифицирана като носител на майчинското начало и индректно насочва към обаза на майката
- Движението на времето е обусловено от противопоставянето между настоящето и света на спомените и мечтите
- Глаголите и причастните форми изразяват непреодолимия копнеж , внушават носталгичното чувство. Употребените да-конструкции в своята желателност и условност снемат на синтактично ниво особените настроения и преживявания на лирическия герой.
- Пространството е разполовено от стоящата на прага майка, очертаваща границата между свое(интимно) и чуждо, между света на хармонията и света на Злото. Прагът е и особено емоционално-смислово натоварен топос, тъй като той е мястото на прегръдката между майка и син, която цели възстановяване на разрушената хармония, окончателно пречистване от “черната умора”.
- Сетуацията актуализира библейската притча за завръщането на блудния син, търсенето на прошка и помирението със себе си. Но финалните стихове изцяло отхвърлят нейните смисли.
- Светът на родното е представен изцяло като сакрален. Негови символни знаци са “бащината къща” и “старата на прага”.Типичните за Дебеляновата поезия антитезни словесни повторения (неверна- вечер, дом- бездомин) тук са заменени от дублиращи повторения (тихи пазви – тиха нощ, плахи стъпки - радосст плаха...) . Те подчертават меланхолно носталгичния характер на копнежното завръщане.
- майката образно се дублира със старата икона (лика на Богородица), което още по-силно сакрализира смисъла на завръщането.
- Мотивът за смъртта е проектиран върху пространството на родното и носи значинията на утеха, успокоение, хармония на човека със самия себе си. Това е мечтаната смърт, назована като “мирен заник”.
- Родното пространство е затворено между “плахи стъпки” и “радост плаха” , затова е разкалебано между несигурността на спомена и реалността на настоящето. Молитвата на лир. Герой се разчита като признание за безсилието да победи тъмните сили и като готовност мълчаливо да приеме горчивата си орис.
- Многоточието в края на творбата е маркер за потъване, отдалечаване, самовглъбяване, но и знак за сепвване, събуждане от съня-илюзия.
- Последните стихове прекъсват спомена и завръщат лир. Субект в безотрадното настояще.
ПЛОВДИВ
- Подобно на други творби в нашата литература, които съдържат конкретноисторическа информация в заглавието (“Хаджи Димитър” на Ботев, “Арменци”наЯворов), и тук текстът се оттласква от конкретното и върви, развива се към универсалните послания и обобщения. В стихотворението е визиран образът на града така, както присъства в цялата Дебелянова поезия – с характеристиките на Злото, на отчуждението и страданието.
- Основен е мотивът за скитничеството , за броденето без цел, който смислово кореспондира с мотива за бездомничеството
- Образът на града е алегоризиран. Неговият глас налага забраните, ограниченията и потвърждава заложените в първата строфа характеристики на битието:”скръбни ...детски дни”, “се моя взор стъмни”, “буря сви над мене”.
- Както в целия текст всички знаци на светлината са отместени поради победата на тъмнинаат, така и в “репликата” на града(обществото) всички ценности на личността(вяра, търсене, любов, мечти) са дискредитирани чрез забрана и пленничество. Доказва се типичната Дебелянова идея за света на настоящето като затвор.
- Границите между минало, настояще и бъдеще тук са разрушени. Самотата и страданието бележат битието на лирическия човек изцяло. Затова “скръбния” град е назован като дом чрез често употребяваната от Дебелянов оксиморонна антитеза:”едничък дом на мойта скръб бездомна”.
- Образът на битието придобива измеренията на пустинята – “пустошта огромна”. Скитничеството обрича човека на “загубване “ в нея. Такава е съдбата на всеки, който е лишен от опорите и ориентирите на ценностите от миналото (тук задълбочаването на кризата е внушено чрез проектиране на страданието дори върху света на миналото).
- В жанрово отношение творбата е сонет, в чииито последни стихове (според класическия модел) се съдържа поантата. Тук тя представя идеята за отказването от спомена като крайно и пагубно решение за Дебеляновя лирически човек.
АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА
- Мотивът за спомена тук е разработен чрез темата за любовта и за раздялата. Но тук той не е отнесен единствено към миналото, а се изявява като съхраниттелен механизъм на ценностното, на хармонията:”Аз искам да те помня все така”(проекцията от минало презнастояще към бъдеще).
- Образът на любимата напомня едно от измеренията на ози образ в Яворовата любовна лирика – светът на Злото е успял да поругае чистотата му, да сложи зловещия отпечатък върху него. В тази творба жената е “скръбна”, “унила”, но и обичаща по един патриархално-идиличен начин мъжа – “лик склонила”, “В ръка ми вплела пламнала ръка”.
- Като образ-контрапункнт в текста се визира образът на града. Неговото появяване своеобразно отрича възможността за осъществяване на любовта.
- Пространството е конструирано по смисъла на опозицията горе-долу. Все пак “мътният дим” на Злото е отдалечен от влюбените, а трепетът на тяхната ллюбов е проектиран върху територията на хълма(горе) и е олицетворен чрез “тръпнещите” дървеса.
- Представената ситуация намира реално обяснение за драматизма на любовното изживяване чрез мотива за раздялата, която лир. Герой тълкува като гаранция за сакралност на любовта.
- Втора строф азвучи като аргументация на финалното заключение на първа строфа. Тръгването нси значенията на раздялата, но и на смъртта . Затова споменът се оказв аособено необходим като единствено бтие. (В поезията традиицонно смъртта се назовава с личното местоимение за женски род – 3 л. ед. ч.).
- Споменът според Дебеляновия герой е съхранител на надеждата за завръщането, за възстановяване на любовната хармония. Символнте образи на зората и ппролетта го доказват. Антиномичните асоциации – “буря-знак”, “смърт-пролет” се умиротворяват чрез молбите за “досънуването” на красивия сън за любовта.
- последната строфа изгражда смисловото поле на раздялата и смъртта:”пада нощ” – “мрежи” – “мрак” – “немощ”. Така споделената по-горе надежда е отречена, а е потвърдено типичното за Дебеляновия герой състояние на колебание, лутане, безверие. Това се доказва и от оксиморонната антитеза във финала:”а в свойта вяра сам не вярвам аз”.
ЧЕРНА ПЕСЕН
- Творбата започва с обикнатите от символистите оксимморонни антитези, чието начало води чак до ренесансовия поет Франсоа Вийон (“До самия поток от надежда аз умирам;/ разпален като жар, аз леденея в мраз...”) Самото заглавие също представлява оксиморон.
- Текстът последователно изгражда образа на напълно обърнатата перспектива между желание и живот, между изграждане и разрушение, като отвежда до идеята за безсмислието на човешкия живот.
- Кореспондирането между началото и финала на текста:”Аз умирам ...” – “плачът ми...”, изгражда представата за самооплакване, пардокс , на който творбата дава обяснение. Лирическият Аз съществува като самодостатъчен свят, изправен срещу всички, дори срещу самия себе си. Неговата основна философия е скепсисът.Онова, което го тласка към живота е противоречието. То е негово битие, но инегова мъка. Това отвежда към типичния за символистите мотив за желаната нежелана самота, отразяващ разкъсването на личността между това, което е, и това, което иска дабъде.
- Строфите на творбата всъщност визират градацията на противоречието. Първата противопоставя Аз-а на себе си. Втората и третата съответно представят конфликта между лир. Геро и света, между него и живота. А четвъртата строфа го изправя пред и срещу смъртта-битие.
- Във всеки един от конфликтите имплицитно присъства притчовостта, изразена чрез уподобяването с митологично или библейско същество.
- В първвата строфа образната символика е организирана в две смислови полета около понятията “живот” и “смърт” (“светло се раждам” и “умирам”). Присъства Ницшеанската идея за човека, който сам изгражда себе си и е отговорен за себе си. Пораждат се асоциации с образа на птицата феникс (умирането и възкръсването), както и с древната митологична прледстава за вечно умиращото и възкръсващо божество. Ключовият стих, код към смисъла на творбата (“разнолика, нестройна душа”) представя душата като съчетава в себе си стремежа към монолитност, цялостност, но и лутаща се в своето раздвоение (желанието на Дебелянов да имитира творческото присъствие в литературата ни едновременно на Славейков и на Яворов).
- Втората строфа разколебава Ницшеанската идея за величието на личността. Стихиите не се подчиняват на призивите на лир. Говорител. Той не властва над света, не е в хармония с него. Дисхармонията на душата по-скоро води към подобие със света (асоциации с Лермонтовия образ на Демона, противостоящ на света).
- Третата строфа кореспондира с мита за Икар и за цената за познанието (слепенето и изгарянето, креенето по непостигнатото непостижимо).
- В четвъртатат строфа асоциациите са с библейския мит за Скитника евреин и за неотменността на присъдата да се луташ между живота и смъртта. Животът е отделен, дистанциран от лир. Човек. Дори смъртта-пристан бяга от него. Така творбата зазвучава като Йеремиев плач в света-пустиня по изгубената възможност да бъдеш.
- Основна езикова единица са глаголите, чието засилено присъствие придава на текста пределна динамичност.
МИГ
- Основен в творбата е проблемът за постигане на себе си, за осъзнаване на собственото място в живота. Но тук пътят към търсената хармония не е път-завръщане назад , към миналото, а път-устрем нагоре, към съприкосноввението с божественото.
- Лирическият Аз е противопоставен на тълпата. Той е “тъжен и морен” поради сблъсъка с реалността и неоправданите битийни очаквания
- Светът е визиран като пространство на фалша и суетата, на позора и греха (асоциации с библейската притча за Содом и Гомор). Той присъства с характеристиките на маскарада (подобно на Другите в Яворовото стихотворение “Маска”)
- Лирическия герой вижда света като “пропаст бездънна, образ, трайно присъстващ в Дебеляновата поетика. Драмата на субекта се ражда от осъзнаването на невъзможността да се промени ходът на битието, да се излекува светът от Злото. Този проблем е в основата на конфликта му с тълпата.
- Духовната криза се задълбочава поради несбъднатия миг на прозрението. Единствената надежда на лир. Човек е да промени света чрез съприкосновението си с Бога, който да преобърне представите на тълпата (“пиян е, безумен е!”) за низвергнатия Аз, като припознае него своя Месия. Но както връзката с Другите, така и тази с Бога е безвъзвратно прекъсната и човекът разбира своята тотална обреченост на отчуждение.
ГОРА
- Лирическият герой изразява своя копнеж по приказното пространство на мечтите, символизирано от образа на гората.
- Двата основни символа в текста, които очертават пространството, а индиректно – и времето, са гората и полето (миналото и настоящето, вълшебното отвъдно и ежедневното “тук и сега”).
- Присъства познатият от Яворовата лирика мотив за нирваната. Така гората заживява като амбивалентен символ – кано храм на спокойствието, на хармонията и като времме-пространство на смъртта. В митологичнот съзнание тя винаги е територияя на чуждостта, на хаоса, на заплахата от неизвестното.
- Лирическия човек е въведедн чрез мотива за пътя и за пътуването, за търсеното познание. Пътникът е способен да ообзре миналото, настоящето и бъдещето, чийто смисъл е отразен в мъдрото огледало на прозрението пред смъртта. Граничното пространство между живот и смърт променя законите на времето. Гората се осмисля като предверие на смъртта, в което е концентриран целият прредходен опит на човечеството.
- Идейните внушения се постигат и чрез специфичната лексика, която Дебелянов използва. Езикът е стилизиран и архаизиран – “приказките старинни” се разказват с помощта на думи като “прежни”, “участен ромон”, “присос”. Така образът на гората се обяснява като извън-времие.
ЕДИН УБИТ
- Противопоставяне на войната чрез общохуманистичната християнска идея за отнемането на живота като смъртен грях
- Войната като унифицираща не само човешките същности, но ичовешките съдби (падане на противопоставянето между наши и врагове пред лицето на смъртта).
- Пародирана е функцията на писмото – от знак за присъствие на личността то се променя в знак на нейното отсъствие (“с кръв написани писма”).
- Изводът на лирическия герой – “свой” и “враг” са политически нарожени роли, но смъртта оголва същностно човешкото и прави всички смъртни хора.
- Текстът разсъждава чрез реторичните въпроси за врага като съществуващ във време-пространството “отвъд и тогава”, като животът му се очертава от обикновено-битийни образи – майка, любов, утеха, приласкаване. “Тук и сега” причина за съществуването на човека във формата на някаква непонятна другост е единствено войната.
- Заглавието синтезира идейното внушение на творбата – мъртвият, пред когото лир. Герой дава воля на своите мисли и емоции, вече не подлежи на категоризация според опозицията свой-чужд. Той е “един убит”, а смъртта също унифицира, връщайки го в състояние на пред-битие.
МОТИВЪТ ЗА СПОМЕНА В ДЕБЕЛЯНОВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ
“ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ ТИХИЯ ДВОР”
Спомнянето е едно от основните състояния на Дебеляновия лирически герой. То е свързано с копнежа по постигане на безвъзвратно изгубената хармония на съществуването в детството, в прегръдките на майката, в сакралното пространство на дома. Характерен и за символистичната поезия, мотивът за спомена е по-скоро универсален поетичен мотив, който в световната литература присъства като знак за ценноститена миналото, за неотменността на изтичащото време, за съжалението, че човекът е неспособен да го спре, да преобърне хода му, да остане вечно в битието си на детска безметежност. В Дебеляновата поезия споменът винаги присъства като контрапункт на живеенето в градското простронство, в настоящето на отчуждение и безвремие. В нея странно са разместени времевите пластове, както представата за бъдещето се съизмерва ценностно с визията на миналото; мечта и спомен смислово се припокриват. Осъзнаването на човека, че времепространството на настоящето е невъзможно за пълноценно съществуване и осъществяване, сблъсква спомена с идеята за безсилието на живота. Така конфликтно двата мотива присъстват и в Дебеляновото стихотворение “Помниш ли...”
Композиционната схема на творбата е пределно ясна. Тя се оформя от вътрешнотекстовото диалогизиране на двата гласа – този на спомнящия си и този на отрезвелия човек. Ако в “Да се завърнеш в бащината къща” отрезвяването идва във финала като сепване, като събуждане от илюзията запостигане на дома в спомена, тук двата гласа присъстват абсолютно равностойно в целия текст. Техният диалог осъществява конфликта между мотива за спомена-блян и мотива за настоящето-отчуждение. Спомнянето в контекста на творбата е представено като път за спасение, не като носеща успокоение процедура. То е тегоба, раздразване на незаздравели рани. Затова в текста то присъства амбивалентно – съчетаващо удовлетворението на лирическия човек от мимолетния досег със света на хармонията и болката от осъзнаването на неговата непостижимост.
Използваната ти-форма напоетически изказ носи идеята за диалогичност. В литературната критика съществуват различни мнения по въпроса за обекта на споделянето, но условността на лириката налага приемането на възможността за диалог със себе си. Обикновено употребата на 2 л. ед. ч. Поетичнияттекст универсализира неговите послания, прави ги общовалидни, представя ги като типични за същността на лир. Човек и за пресъздаваната ситуация. Така стихотворението “Помниш ли” се осмисля като изповед за съкровеното желание да се постигне бленуваната хармония. В това всъщност е и очарованието на Дебеляновата лирика – да визира като общочовешки интимните проблеми на личността.
Имитираният диалог не само представя идеята за вътрешната конфликтност, но оформя и пространствената орентация на текста. Той символно разделя простанството на три пласта. Първият е свързан с визията за миналото. В цялата Дебелянова поезия то съществува със знаците на съвършенството и сакралността. Тук тези знаци се свеждат до образите на тишината, белоцветните вишни, светлия хор на ангелите – образи, асоциативно кореспондиращи с библейската представа за Рая.
Вторият символен пласт съдържа характеристиките на миналото, което също толкова еднозначно е определяно от Дебелянов като “мрачен затвор”, като пространство на “зак7лючеността”. Така се оформя и основната за творбатаопозиция от повтарящи се в текста и взаимно римуващи се словосъчетания “тихия двор” – “мрачен затвор”.
Връзката между тези два свята е спомнянето. Но то, за разлика от тях, присъства динамично, двупосочно в творбата, която смислово се разполовява между “помниш ли” и “ах, не проблясвайте”. Така се оформя представата за основното речево действие на лир. Субект като оплакване, като “жалба” от самотата и от невъзможността за съпричастност.
Движението и в двете посоки – към миналото и обратно към настоящето – е еднакво болезнено за човека. Миналото съдържа надеждата за битийна пълноценност. Но спомените са обявени в текста за “лишни”, миналите дни са определени като “казън”, защото са осъзнати като несбъдваеми в бъдщето. Тук се появяват и два също типични за Дебелановата поезия мотива – за греха и вината, но те са видени от поета като изначални и безпричинни, никаъде логически не се изясняват. По-скоро присъстват със смисъла на страха на Дебеляновия лир. Герой да не оскверни същността на онова, което е било, с покварата на съществуването такова, каквото е. Затова и финалът на “Помнш ли” така настойчиво твърди:
Сън е бил, сън е бил тихия двор,
Сън са били белоцветните вишни!
“Позорът” очевидно е бил в разкъсаната връзка между настоящето и миналото. хНевъзможността на лир. Човек да я възстанови очертава живота му като съществуване без корени, безопорни точки.
Основното идейно внушени ена творбатаобаче не разчита толкова на логическите обяснения, колкото на интонационно-смисловите впечатления. Дебляноватапоезия се подчинява на един от основните принципи на символизма – “музиката преди всичко”. Затова и тази творба може да се разглежда като изградена с любимите на символистите редувания на интонации и мотиви, подредени в схема – стихотворна техника, копираща ренесансовата игра със словото. Първите два стиха вариативно се повтарят в началото на втората строфа и в края на стихотворението, а вторите два са на предпоследно място. Третата двойка стихове следва непосредствено след началото на втора строфа. Така се оформя кръгова композиция, в която символните елементи, очертаващи образа на миналото, се оказват в силните позиции на текста – началото, средата и края. Ако имаме предвид не смисъла на думите, а само символите и емоционалните състояния, можем да установим, че позицията на Дебеляновия лрически герой представлява едно безкрайно лутане между вяра и безверие, утвърждаване и отрицание, сила и безсилие.
Отговор и разрешение на проблемите на героя привидно се дават във финалната категоричност (“сън е бил, сън е бил...), чрез която се отказва споменът. Всъщност, от тази гледна точка творбата представлява опит на лир. Човек да убеди сам себе си, че неговия космос е вече друг, свързан не свизията на двора, а с тази на затвора. Анафората на “моята” в края на първа строфа подчертава съзнателността на този избор. Аз-ът е постигнал знанието за собствената си безпомощност пред силите на хаоса в настоящето и за това “дните предишни” са се превърнали в негова “казън”(Дебелянов не случайно използзва бибилейска лексика, когато говори за грях, вина и изкупление чрез страданието).
Отказването от спомена е най- болезненото решение, което Дебеляновият герой може да вземе, защото духовно пълноценно той съществува единственов неговото време-пространство. Така лир. субект приема като неотменно “завръщането” в света на града, на настоящето като обективно наложена безизходност.
Път към разрешаване на проблемите ще открие военната лирика на поета, където АЗ-ът, потопен в колективността на множеството, ще види себе си като един от другите и ще потърси отговорите на битийните въпроси в земята – майка и в смъртта – дом.
вторник, 26 февруари 2008 г.
” ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН”
”Евгений Онегин” е една от великите творби на Пушкин, която влияе на цялата руска литература. Пушкин пише своя роман в стихове и изразява духовността на героите си по изключително художествен начин. Той е пресъздал живота чрез невероятна поезия.Основният проблем в творбата е този за любовта и щастието в определена среда.Евгений Онегин е аристократ, който държи повече на материалното, а не на духовното, живее безгрижно и охолно. Той няма цел в съществуването си и това го прави духовно умрял. Животът му на село леко го успокоява, но не променя егоистичните му възгледи. Онегин започва приятелство с Ленски, който много му допада, въпреки че са противоположни по характер. Ленски обича Олга и това му изпълва живота. Евгений забелязва, че сестрата на Олга-Татяна е по-умна и притежава духовна красота. Авторът описва подробно нейните качества. Може би така иска да покаже, че въпреки не хубавата външност може да се крие велика духовност. Както и обратното-под прекрасна външност да се крие духовна грозота и простота. Тя расте усамотена, постоянно търсеща своята цел в живота и познание. Търси съвършенството дълбоко в света на книгите, които й изграждат фалшива представа за любовта. Виждайки Евгений Онегин тя от пръв поглед разбира, че той е нейният любим. Разбира по трепета, който душата изпитва при неговия вид. Решава да направи първата крачка и му пише писмо, в което разкрива душевните си вълнения и дълбоката искрена обич към него. Но Онегин не отговаря, така както тя е очаквала. Неговата душа остава затворена и пуста. Той продължава да бъде егоист, не се интересува от покрусата на Татяна. Може би той смята, че тя не е достойна за него. На тържеството Онегин нарочно ухажва Олга и Ленски го предизвиква на дуел. Евгений не прави това от чисто чувство, а защото се смята за предаден от приятеля си, който го е накарал да присъства на празника. Дуелът ще се състои и няма връщане назад. Смъртта на Ленски променя изцяло Онегин. Той е мъчен от гузна съвест и е принуден да замине. Олга скоро се омъжва отново, но Татяна още обича Евгений и търси допир с него. Това е доказателство за чиста и искрена любов, щом продължава и при изпитания. Тя би трябвало да го намрази, но не може. След време, когато Онегин се завръща в Москва той е коренно променен. Вече не е егоистичен и се вглежда в същността на хората, способен е на силни чувства. Той вижда голяма промяна и в Татяна, която не се изразява само в това, че се е издигнала в обществото. Той разбира колко грешна е била постъпката в миналото му. Обиква я с цялото си сърце и след време терзание решава да сподели любовта си с писмо. Татяна не вярва на неговата искреност и не отговаря на писмото. Срещата им убеждава Таня, че той е различен. Такъв, какъвто тя си го е представяла и обичала. Но вече тяхното общо щастие е неосъществимо. Тя го отблъсква, въпреки че още го обича. Станала е предпазлива и владееща чувствата си. Думите, които тя изрича-на една наскърбена и любеща жена са неповторими по своята вярност в цялата руска литература. Тя вече е била омъжена, но не по своя воля. Въпреки това колкото и да обича Онегин се е врекла на съпруга си, което не може да се пренебрегне. Омъжих се. От тоя денме вече оставете вие.Изпълва ви сърцето днеси гордост, и достойна чест.Обичам ви /защо да крия/.Но аз принадлежа на други вярна ще му бъда тук.Пушкин не пропуска в творбата си и най-малките душевни трепети. Неговата поезия е ненадмината в световната класика. Начинът, по който описва нещата, звуковете, които е избрал поетът са ненадминати. Все едно ти разказват зимна приказка и чуваш звъна на звънчетата на шейната и тропота на конски копита. Нещо невероятно красиво!
Прозата на А. С. Пушкин
Интересът на Пушкин към прозата се появява още през 20-те години, като закономерно явление в развитието му от романтизма към реализма. Според А. Лежнев прозата на Пушкин се развива някак скришно, сякаш се стеснява, прикрита от общото внимание. За автора прозата изисква точност и краткост и “мисли и само мисли”. Първият сериозен опит в областта на прозата е исторически роман. Пушкин е считал историзма като задължително изискване на романа.
Прозата му е немалка по обем, работи върху около десетина романа и повести, най-значителните от които публикува. Това са “Повестите на Белкин” , “Капитанската дъщеря” , “Дама пика”. Романите “Арапът на Петър I” и “Дубровски” и други остават недовършени.
Белетристичния сборник “Повестите на Белкин” съдържа пет повести и предговор. Първото завършено художествено прозаично произведение е повестта “Майсторът на ковчези”, част от сборника. Останалите повести в него са “Изстрел”, “Виелица”, “Станционният надзирател”, “Господарката селянка”. След като е прибавен и предговорът “От издателя”, Пушкин издава сборника анонимно. Причините за анонимността са неизвесни. Едва във второто издание, той признава авторството.
Историите в петте кратки повести са лишени от смислова дълбочина, но пък сред тях има голямо проблемно и стилово многообразие, срещат се много и най-различни герои и човешки съдби. Включени са и почти всички слоеве на руското общество. Присъстват както поместното дворянство, така и армейското офицерство,занаятчиите, дребното и бедно чиновничество и крепостното селячество. Именно тук се създава и образът на малкия човек, най-ниско в йерархията, безащитен и отритнат от обществото. По-късно, този образ, широко навлиза в руската литература и други автори като Гогол, Достоевски, Чехов и др. заимстват от Пушкин, този литературен герой.
Първата повест от сборника е “Изстрел”. Идеята на историята е дуела, но разгледана по един необичаен начин, като незавършен дуел. Дуелиращите се са Силвио и Граф Б. Силвио, романтичен герой, поставя над всичко честта си и желанието за отмъщение. При първият дуел, вторият който стреля е Силвио, а той отлага изстрела си. Така той насъбирайки през годините, желанието за отмъщение, се среща с Граф Б. след години. Тази драматична среща, никога не бива забравена от дуелиращите се, особедно от Граф Б. и съпругата му Маша. Тук автора създава една игра на съдбата с човешките чувства, желание и възможности.
“Виелица” е посветена на сантиментално – романтичните преживявания на една девойка – Маря Гавриловна. Чрез бурята, се разглежда мотива за хаоса в живота, неуправляемостта му. Пушкин въвежда образа на природната стихия именно тук.
“Майсторът на ковчези”, първото завършено художествено прозаично произведение на Пушкин е твърде мрачно. Външно сякаш повестта е най-несъбитийната в сборника “Повестите на Белкин”. Тук е използвана и невербалната комуникация, чрез съня на ковчегарят Адриан Прохоров.
Чрез “Станционният надзирател” е даден образа на малкия човек. М.Горки казва, че с тази повес започва реализмът в руската литература. Той е поднесен като елегичен разказ на Самсон Вирин, чиято дъщеря е била похитена от хусаря.
Последната новела в сборника на Пушкин е “Господарката селянка”. Там шеговито е разказана една любовна история. Маскирайки се като селянка, главната героиня Лиза Муромска изпитва чувствата на Алексей Берестов. Единственно тук краят е щастлив. Двамата влюбени откриват истинските си лица и се събират, а междусемейната вражда между Муромски и Берестови приключва. В “Господарката селянка” Пушкин представя най – ярко иронията. Той иронизира цялата игра, особедно при сдобряването на бащите по време на лов.
Чрез “Повестите на Белкин” Пушкин създава един съвсем нов и непознат на руската лиература белетристичен стил, в който точността и краткостта се налагат като принцип. Пушкин избягва да анализира героите си. Те са достатъчно индивидуализирани, чрез своите постъпки и действия, те израстват и се превръщат в живи хора. За развръзка, авторът използва винаги непредполагаеми събития, както например във “Виелица”, където се оказва, че венчалите се някога съпрузи не могат просто да се познаят.
Това, което обединява петте новели е тайната. Тя се преплита със системата от мотиви, образувана от няколко остовни таматични линии. Мотивите са: дом, семейство, любов, щастие и грях. Когато се съберат мотивите и тайната се създава сюжета на всяка една от повестите в сборника.
В “Дама пика” се разглежда темата за страстта. Страстта между щастието и тайната, между чувствата и хазарта. Тук се появява и образа на руския европеец. Сблъскват се съзнанието на чуждата немска и руската петербургска култура. Героите в повестта са Лизавета Ивановна, Херман, както и старата графиня Ана Федотовна и други.
Лизавета Ивановна е представена като жертва. Тя е жертва не само на Херман, а и на настъпващият железен век и на старата графиня, на която не може постоянно да угоди. Лизанка е сантиментална, чете прекалено много. Но тя е и тази която отваря вратите на Херман.
Немецът, който наблюдава Лизинка е Херман. Той е пестелив и трудилюбив, обича хазарта, но гледа винаги отсрани, до момента в който чува историята за графинята, която знае трите печеливши карти. До този момент трите му верни карти на живота са умереност, трудолюбие и пресметливост. Съ6лазънта от лесната печалба, неутолената до този момен жажда и страст към хазарта, го водят към престъплението, убийството на графинята. Въпреки, че той без да иска я убива, но все пак извършва престъпление и това води до неговото морално и душевно погубване.
Така бленуваната тайна на трите карти, които носят печалба и щастие, бива разкривана от привидението на графинята. Това са тройката – седмицата – асо. Числата три и седем са използвани и друг път, като символика в творчеството на Пушкин, например в драмата “Борис Годунов”. Те са с кабалистична сакрална символика. А третата карта, асото е символ на желанието на героя да се превърне във фигура със самостоятелна ценност “Аз”. Тези три туза, равни на богатство, са равни и на желанието му да бъде той самия туз. Тайната на картите, се превръща в психологически двигател. За него всяка цел оправдава средствата. Той започва да бъде индентифициран с Наполеон и Мефестофел. Образът му, в рамките на прозореца, свъсен, скръстил ръце, напомня на Наполеон, който също не се спира пред нищо.
Сюжета включва и фантастични нотки. Кошмарите на Херман, призрака на графинята, намигащата дама пика, напомняща на графинята, всичко това е футуристично. В края на повестта, Херман става жертва на жертвата. Погубва го дама пика и той полудява. Но неговата лудост сякаш е някак романтична.
Романът “Капитанската дъщеря” е свързан не само с историческите занимания на Пушкин, с неговите интереси към миналото на Русия, ни и със селските вълнения от 30-те години на ХIХв., които още повече изострят вниманието му към ролята и съдбата на многомилионното руско селячество. Описани са най-драматичните години от управлението на Екатерина II – 1773, 1774 и по – специално Пугачовото въстание.
За написването на романа, Пушкин получава височайщото разрешение да работи в архивите. Той дори се отправя към Оренбурските степи и Поволжието, където е избухнало въстанието, среща се със стари хора, изучава преданията за мужика Емелян Пугачов. Там именно автора открива, че Пугачов носи в себе си не само свирепост, а широката руска душа, великодушие и способността да чувства красотата на живота.
В този исторически роман, Пушкин застъпва тезата, че историята трябва да бъде погледната през погледа на обикновения човек. Авторът е изведен извън повествованието, пише я като лична история, във формата на мемоари, в Аз – повествувание, водено от дворянина Пьотър Гриньов, очевидец на събитията и непосредствен участник в тях. Разгледани са три епохи – екатеринината, александровата и николаевата.
В текста съпъдстват два сюжета. Това са антагонизъмът на царската гвардия и любовния сюжет.Тук си проличава авторовата версия, за преодоляване на антагонизма – чрез човечност. Милосърдие към врага и въобще към ближния. Християнските ценности. Три пъти в сюжета, героите без да се замислят правят добро на врага. Първият път е когато аристократичния автор на записки вижда човек, който мръзне и му отстъпва заешкото си кожухче. Тук прозира библейският цитат за ризата. Добрината е получил именно Емилиян Пугачов. Втората добрина е при втората среща на Пугачов с Павел Гриньов. Сега жестът е върнат, чрез акта на помилване. Третия път е, когато Маша Миронова пише писмо до Екатерина II да помилва съпруга й и тя го помилва.
В “Капитанската дъщеря” отново присъства мотива за бурята, за стихията, която преобръща живота на героите и преплита техните съдби. Главните герои в романа, претърпяват метаморфози, които белязват живота им за винаги. Особедно ярки са при Пугачов и Гриньов, които във всяка ситуация са поставени в двойствена ситуация.
Пугачов е представен като уникален герой. Той е разбойник, престъпник, народен вожд, селски водач и изключително справедлив. Той, както и Гриньов, държи на думата си , на принципите си и честта. Поставен в желязната решетка като звяр, той не моли за милост, не се страхува от смъртта. Такъв обаятелен и величав образ на народния селски вожд никой преди Пушкин не е създавал – той е първият.
Другият герой Павел Гриньов първоначално е отдаден на лекомислие, мечтае за развлечения и удоволствия, но любовта му към капитанската дъщеря го променя. Той разбира сериозността на живота и изпълнява бащината си заръка, да пази честта си от младини.
Маря Мироновна е капитанската дъщеря. Тя е необразована, но притежава ум и сърце. В нея авторът е предал положителните черти на руската жена, нейната готовност докрай да устои на трудностите, които й сервира животът, но да остане вярна на дадена дума, на любовта към скъпия и близък на сърцето човек.
Тук се появява и образът на верният слуга Савелич. Той е предан до гроб. Той е наивен, а на моменти изглежда смешен, но е положителен герой. Притежава чувство на дълг и отговорност, както и човешко достойнство.
Единственият отрицателен герой в романа е столичния гвардейски офицер Швабрин, изпратен в Белогородската крепост за участие в дуел. Той е умен, образован, умее да води интересни разговори, но му липсва етика и морал. Готов е на всичко за да постигне целите си, завистлив е и продажен. Той е обобщаващ образ на руското дворянство, на неговото разслоение, на неговото разграничение и роля в живота на руското общество.
В повестта “Капитанската дъщеря” Пушкин разглежда темите за човешкото изпитание, за свободата, честта и справедливостта.
Героите на Пушкин в белетристичните му произведения не са много, не говорят много, нито пък се изказват цветисто. Те използват народния изказ, постъпват нормално според сируацията, обикновени средни хора са. И въпреки това са интересни образи, както и самата проза на Пушкин, която е ту иронична, ту весело-закачлива, ту тъжна. Най-често обаче иронична и разполагаща със снизходителното отношение към героите и тяхното поведение. Всичко това, създадено от Пушкин, поставя една много плодородна традиция в белетристиката, която да бъде усъвършенствана по- късно.
Прозата му е немалка по обем, работи върху около десетина романа и повести, най-значителните от които публикува. Това са “Повестите на Белкин” , “Капитанската дъщеря” , “Дама пика”. Романите “Арапът на Петър I” и “Дубровски” и други остават недовършени.
Белетристичния сборник “Повестите на Белкин” съдържа пет повести и предговор. Първото завършено художествено прозаично произведение е повестта “Майсторът на ковчези”, част от сборника. Останалите повести в него са “Изстрел”, “Виелица”, “Станционният надзирател”, “Господарката селянка”. След като е прибавен и предговорът “От издателя”, Пушкин издава сборника анонимно. Причините за анонимността са неизвесни. Едва във второто издание, той признава авторството.
Историите в петте кратки повести са лишени от смислова дълбочина, но пък сред тях има голямо проблемно и стилово многообразие, срещат се много и най-различни герои и човешки съдби. Включени са и почти всички слоеве на руското общество. Присъстват както поместното дворянство, така и армейското офицерство,занаятчиите, дребното и бедно чиновничество и крепостното селячество. Именно тук се създава и образът на малкия човек, най-ниско в йерархията, безащитен и отритнат от обществото. По-късно, този образ, широко навлиза в руската литература и други автори като Гогол, Достоевски, Чехов и др. заимстват от Пушкин, този литературен герой.
Първата повест от сборника е “Изстрел”. Идеята на историята е дуела, но разгледана по един необичаен начин, като незавършен дуел. Дуелиращите се са Силвио и Граф Б. Силвио, романтичен герой, поставя над всичко честта си и желанието за отмъщение. При първият дуел, вторият който стреля е Силвио, а той отлага изстрела си. Така той насъбирайки през годините, желанието за отмъщение, се среща с Граф Б. след години. Тази драматична среща, никога не бива забравена от дуелиращите се, особедно от Граф Б. и съпругата му Маша. Тук автора създава една игра на съдбата с човешките чувства, желание и възможности.
“Виелица” е посветена на сантиментално – романтичните преживявания на една девойка – Маря Гавриловна. Чрез бурята, се разглежда мотива за хаоса в живота, неуправляемостта му. Пушкин въвежда образа на природната стихия именно тук.
“Майсторът на ковчези”, първото завършено художествено прозаично произведение на Пушкин е твърде мрачно. Външно сякаш повестта е най-несъбитийната в сборника “Повестите на Белкин”. Тук е използвана и невербалната комуникация, чрез съня на ковчегарят Адриан Прохоров.
Чрез “Станционният надзирател” е даден образа на малкия човек. М.Горки казва, че с тази повес започва реализмът в руската литература. Той е поднесен като елегичен разказ на Самсон Вирин, чиято дъщеря е била похитена от хусаря.
Последната новела в сборника на Пушкин е “Господарката селянка”. Там шеговито е разказана една любовна история. Маскирайки се като селянка, главната героиня Лиза Муромска изпитва чувствата на Алексей Берестов. Единственно тук краят е щастлив. Двамата влюбени откриват истинските си лица и се събират, а междусемейната вражда между Муромски и Берестови приключва. В “Господарката селянка” Пушкин представя най – ярко иронията. Той иронизира цялата игра, особедно при сдобряването на бащите по време на лов.
Чрез “Повестите на Белкин” Пушкин създава един съвсем нов и непознат на руската лиература белетристичен стил, в който точността и краткостта се налагат като принцип. Пушкин избягва да анализира героите си. Те са достатъчно индивидуализирани, чрез своите постъпки и действия, те израстват и се превръщат в живи хора. За развръзка, авторът използва винаги непредполагаеми събития, както например във “Виелица”, където се оказва, че венчалите се някога съпрузи не могат просто да се познаят.
Това, което обединява петте новели е тайната. Тя се преплита със системата от мотиви, образувана от няколко остовни таматични линии. Мотивите са: дом, семейство, любов, щастие и грях. Когато се съберат мотивите и тайната се създава сюжета на всяка една от повестите в сборника.
В “Дама пика” се разглежда темата за страстта. Страстта между щастието и тайната, между чувствата и хазарта. Тук се появява и образа на руския европеец. Сблъскват се съзнанието на чуждата немска и руската петербургска култура. Героите в повестта са Лизавета Ивановна, Херман, както и старата графиня Ана Федотовна и други.
Лизавета Ивановна е представена като жертва. Тя е жертва не само на Херман, а и на настъпващият железен век и на старата графиня, на която не може постоянно да угоди. Лизанка е сантиментална, чете прекалено много. Но тя е и тази която отваря вратите на Херман.
Немецът, който наблюдава Лизинка е Херман. Той е пестелив и трудилюбив, обича хазарта, но гледа винаги отсрани, до момента в който чува историята за графинята, която знае трите печеливши карти. До този момент трите му верни карти на живота са умереност, трудолюбие и пресметливост. Съ6лазънта от лесната печалба, неутолената до този момен жажда и страст към хазарта, го водят към престъплението, убийството на графинята. Въпреки, че той без да иска я убива, но все пак извършва престъпление и това води до неговото морално и душевно погубване.
Така бленуваната тайна на трите карти, които носят печалба и щастие, бива разкривана от привидението на графинята. Това са тройката – седмицата – асо. Числата три и седем са използвани и друг път, като символика в творчеството на Пушкин, например в драмата “Борис Годунов”. Те са с кабалистична сакрална символика. А третата карта, асото е символ на желанието на героя да се превърне във фигура със самостоятелна ценност “Аз”. Тези три туза, равни на богатство, са равни и на желанието му да бъде той самия туз. Тайната на картите, се превръща в психологически двигател. За него всяка цел оправдава средствата. Той започва да бъде индентифициран с Наполеон и Мефестофел. Образът му, в рамките на прозореца, свъсен, скръстил ръце, напомня на Наполеон, който също не се спира пред нищо.
Сюжета включва и фантастични нотки. Кошмарите на Херман, призрака на графинята, намигащата дама пика, напомняща на графинята, всичко това е футуристично. В края на повестта, Херман става жертва на жертвата. Погубва го дама пика и той полудява. Но неговата лудост сякаш е някак романтична.
Романът “Капитанската дъщеря” е свързан не само с историческите занимания на Пушкин, с неговите интереси към миналото на Русия, ни и със селските вълнения от 30-те години на ХIХв., които още повече изострят вниманието му към ролята и съдбата на многомилионното руско селячество. Описани са най-драматичните години от управлението на Екатерина II – 1773, 1774 и по – специално Пугачовото въстание.
За написването на романа, Пушкин получава височайщото разрешение да работи в архивите. Той дори се отправя към Оренбурските степи и Поволжието, където е избухнало въстанието, среща се със стари хора, изучава преданията за мужика Емелян Пугачов. Там именно автора открива, че Пугачов носи в себе си не само свирепост, а широката руска душа, великодушие и способността да чувства красотата на живота.
В този исторически роман, Пушкин застъпва тезата, че историята трябва да бъде погледната през погледа на обикновения човек. Авторът е изведен извън повествованието, пише я като лична история, във формата на мемоари, в Аз – повествувание, водено от дворянина Пьотър Гриньов, очевидец на събитията и непосредствен участник в тях. Разгледани са три епохи – екатеринината, александровата и николаевата.
В текста съпъдстват два сюжета. Това са антагонизъмът на царската гвардия и любовния сюжет.Тук си проличава авторовата версия, за преодоляване на антагонизма – чрез човечност. Милосърдие към врага и въобще към ближния. Християнските ценности. Три пъти в сюжета, героите без да се замислят правят добро на врага. Първият път е когато аристократичния автор на записки вижда човек, който мръзне и му отстъпва заешкото си кожухче. Тук прозира библейският цитат за ризата. Добрината е получил именно Емилиян Пугачов. Втората добрина е при втората среща на Пугачов с Павел Гриньов. Сега жестът е върнат, чрез акта на помилване. Третия път е, когато Маша Миронова пише писмо до Екатерина II да помилва съпруга й и тя го помилва.
В “Капитанската дъщеря” отново присъства мотива за бурята, за стихията, която преобръща живота на героите и преплита техните съдби. Главните герои в романа, претърпяват метаморфози, които белязват живота им за винаги. Особедно ярки са при Пугачов и Гриньов, които във всяка ситуация са поставени в двойствена ситуация.
Пугачов е представен като уникален герой. Той е разбойник, престъпник, народен вожд, селски водач и изключително справедлив. Той, както и Гриньов, държи на думата си , на принципите си и честта. Поставен в желязната решетка като звяр, той не моли за милост, не се страхува от смъртта. Такъв обаятелен и величав образ на народния селски вожд никой преди Пушкин не е създавал – той е първият.
Другият герой Павел Гриньов първоначално е отдаден на лекомислие, мечтае за развлечения и удоволствия, но любовта му към капитанската дъщеря го променя. Той разбира сериозността на живота и изпълнява бащината си заръка, да пази честта си от младини.
Маря Мироновна е капитанската дъщеря. Тя е необразована, но притежава ум и сърце. В нея авторът е предал положителните черти на руската жена, нейната готовност докрай да устои на трудностите, които й сервира животът, но да остане вярна на дадена дума, на любовта към скъпия и близък на сърцето човек.
Тук се появява и образът на верният слуга Савелич. Той е предан до гроб. Той е наивен, а на моменти изглежда смешен, но е положителен герой. Притежава чувство на дълг и отговорност, както и човешко достойнство.
Единственият отрицателен герой в романа е столичния гвардейски офицер Швабрин, изпратен в Белогородската крепост за участие в дуел. Той е умен, образован, умее да води интересни разговори, но му липсва етика и морал. Готов е на всичко за да постигне целите си, завистлив е и продажен. Той е обобщаващ образ на руското дворянство, на неговото разслоение, на неговото разграничение и роля в живота на руското общество.
В повестта “Капитанската дъщеря” Пушкин разглежда темите за човешкото изпитание, за свободата, честта и справедливостта.
Героите на Пушкин в белетристичните му произведения не са много, не говорят много, нито пък се изказват цветисто. Те използват народния изказ, постъпват нормално според сируацията, обикновени средни хора са. И въпреки това са интересни образи, както и самата проза на Пушкин, която е ту иронична, ту весело-закачлива, ту тъжна. Най-често обаче иронична и разполагаща със снизходителното отношение към героите и тяхното поведение. Всичко това, създадено от Пушкин, поставя една много плодородна традиция в белетристиката, която да бъде усъвършенствана по- късно.
Творчеството на Антон Павлович Чехов е последният ,завършващ етап от бляскавия ХІХ век на руската класическа литература, когато тя достига най-високите си върхове и своята световна слава и признание.Творческият път на Чехов продължава по-малко дори от четвърт век –от 1880 г до средата на 1904 год.,когато в малкото австрийско градче Баденвайлер идва краят на живота му. За пръв път в 1880 год в седмичника “Осколски” под литературната пародия “Писмо до учения съсед” се появява едно ново име –Альоша Чехонте,дадено му още в гимназията от учителя по литература Покровски. И д о днес тази пародия в стила на невежествената претенциозност събужда смях с остроумието си ,с вникването в психологията на начетената глупост. След нея идват пародии на литературните баналности и пошлости,на романтичната патетика и детективските съчинения,които разкриват своеобразна реакция срещу пошлия еснафски вкус,срещу масовото оглупяващо изкуство.Чехов преобразява късия хумористичен разказ,влагайки в него широко социално съдържание и остри сатирични мотиви.Разкази като “Смъртта на чиновника” или “Хамелеон” не са безобиден,развлекателен хумор,от тях подава страшната си физиономия обезличеното рабско същество,бездънната хамелеонщина. В тях се появяват характерната Чехова тъга,тъжната усмивка. Автора осмива обществените недъзи,създава психологически типове с голямо обобщение,какъвто е унтерофицерът Пришибеев-въплъщение на деспотизъм и произвол,на целия тогавашен ред,изграден върху безправие и подтисничество. В разказите “Беда”,”Мъка”,”Ванка” се вмества социално и психологическо съдържание,което разкрива цели човешки съдби.Първият сборник разкази на младия А.П.Чехов е озаглавен “Пъстри разкази”.Това съвпада с времето на получаваното от Чехов писмо от стария писател Дмитрий Григорович,съвременник на Белински и Тергунев.Въпросното писмо има знаков символ –изпълнено е с топли ободряващи думи ,даващи увереност на младия писател.То е причината Чехов да продължи пътя си на писател с по-мащабни произведения ,доказвощи неговия талант.Изчезнал от литературния хоризонт на периодичния печат в Русия не след дълго А.П.Чехов написвайки повеста “Степ” се утвърждава като писател от висока класа в измеренията на руската литература.В тази повест възкръсва Гоголевото епично начало,Гоголевите видения за птицата тройка и за богатирския размах иширота,усещането за необятния простор на Русия, за безкрайните пътища,които сами предизвикват приказни видения,сякаш сами създадени от великаните на юнашкия епос. Тези видения контрастират със сънния застоъ в степта,със сегашните и стопани,които кражат като ястре*и над нея. Степта тъгува за щастие ,за нов стопанин,достоен за нейния простор.През 90-те години Чехов създава своите шедьоври,които го нареждат сред най-великите писатели на Русия. В разказите му се появява грой ,който гръмко протестира и открито заклеймява несправедливостта и насилието. Страшното и трагичното е в това,че насилието и произволът са станали нещо всекидневно и безнаказано,умният човек е беззащитен и всеки момент може да се окаже зад решетките на палата №6 ,сред лудите/”Палата №6”/. И въпреки всичко един от героите в разказа ,Громов ,вярва в тържеството на правдата и завършва с монолога:”Напред!Бог да ви помага,приятели!”.Новите интонации,новото настроения в разказите от това време свидетелстват за идейната зрелост на писателя. Все по-често се появяват герои ,които бягат от сладкия живот и тихото семейно щастие,търсят друго поприще,на което да се отдадат до самозабрава. Те намират сили да скъсат с пошлостта на скучните и нищожни хора, за да започнат нов, съзнателен живот. Такива са художникът от разказа “Дом с мецанин”,ветеринарният лекар Иван Иванович от разказа “Френско грозде” и особено девойката Надя от последния разказ на Чехов “Годеницата”.Тя открива изхода:главното е да се преобрази животът ,а всичко останало е ненужно.Чехов твори в една от най-мрачните епохи на руската история,когато започва реакционния поход срещу всичко прогресивно и либерално.Разгрома над революционните организации на народниците е последван от време на всеобщо доносничество и хамелеонство,отказ от граждански прояви и сгушване в мрачните хралупи на дребните еснафски интереси.Това е времето на Беликовци ат разказа на Чехов “Човекът в калъф”.Този разказ е част от трилогия,която излиза в 1898 година и включва още разказите “Френско грозде” и “За любовта”. Обединяващото начало в тях е общия замисъл двама от героите разказвачи-ветеринарния лекар Иван Иванич иучителят Буркин. Някои изследователи смята ,че трите разказа са написани на принципа на държавата-“Човекът в калъф” ;собствеността е”Френско грозде” ;”За любовта”-семейството.Учителят по старогръцки език Беликов е гротексна фигура,образ, в който се крие мащабно социално –историчеко обобщение. У него всичко е в калъф,всичко е бягство от живота,от свежия полъх на нормалното всекидневие и поведение. Самата му специалност –стапогръцки език ,е своеобразен калъф,той емного далече от днешния ден. Целият му облик, репликите,разсажденията му пред неговти колеги,всичките му жизнени функции са заключени в щампи. Постоянните галоши и лете, и зиме,чадърът,всичките му предмети са в калъф,тъмните очила,памукът в ушите и накрая дори комчегът на мъртвия Беликов е калъф,но последния калъф е идеалния-в него той се скрива завинаги. Гротеската придава на образа преувеличен ,почти символичен смисъл.”Калъфът-пише Георгий Бяли- е външна обвивка,която защитава човека от външните влияния,ограничава го от тях,позволява му да се скрие от действителния живот”.Древните езици също са убежище,което го отделят от съвременния живот,привързаността на Беликов към реда и ясните и точни забрани са също метафора на ограниченост на мисълта му. Срещу всички нови или битови идеи той има едно непоклатимо възражение:”да не би да стане нещо”. Всичко живо и нормално е угаснало в него, човешкото съзнание,човешката душевност са се деформирали до такава степен ,че той се е превърнал в символ на мъртвило.Беликов е олицетворение на консервативна,охранителна сила,той не е безобиден,от калъфите страда не само той, а и околните,защото неговия девиз е:”Вие сте длъжни да се отнасяте с уважение към властите”. Самият той се превръща във власт,в плашило,опасно за колегите му. Който не желае сам да мисли ,той смята за нужно да докладва за мислите на другите на директора,а това е вече реална заплаха за порядъчните хора.Сам посебе си Беликов е болезнено слаб ,самотен и плах и живее в постоянна тревога и патологичен страхи се бои от своя слуга Афанасий. Но тук действа принципът на внушението на самохипнозата. Хората се подчиняват не на силата, а на слабостта ,т.е на призрачната сила. Достатъчно е да се намери един свободен и смел човек,който блъска Беликов на стълбата, и той се прибира в къщи и умира. С жестока откровенност разказвачът завършва историята на нещастния Беликов:”Признавам си голямо удоволствие е да погребваш такива хора като Беликов.”Разказвачът си спомня за едно време,когато децата са тичали час-два в градината и са се наслаждавали на пълна свобода и възкликва:”Ах,свободата,свободата! Дори намекът ,дори слабата надежда,че е възможна,окриля душата ,нали?”.Беликов е погре*ан ,“но колко още такива хора в калъф останаха,колко още има да се родят”-възкликва разказвачът.Беликов е обществена патология. Болно е самото общество,в него най-трудно живеят честните и свободните хора,а мракобесието,тържествуващата реакция пораждат демони като героя на разказа. Извънредно знаменателен е финалът ,крайният извод на един от главните герои:”Не, така повече не може да се живее!”А.П.Чехов е на страната на честните и свободни хора,заклеймявайки в своето творчество лъжата и подтисничеството.Създадените безсмъртни негови творби са безсмъртен защитник на човешкото достоинство.
Александър Сергеевич Пушкин е национален Руски поет. Неговият житейски път е кратък, но въпреки това той е оставил богатото литературно наследство – стотици стихотворения, детски поеми, ненадминати произведения. И сред тях – романът в стихове “Евгений Онегин” – силна, ярка творба, сътворена от гениалния руски поет. Роман, в който оживява Русия. Творба, отразяваща по-неповторим художествен начин, живата история на необятната руска земя.Десетки са героите в романа, характерни за онази много ликаисторическа епоха. Сред тях с особена сила и яркост се открояват образите на Татяна и Евгени Онегин. С много любов и топлота е изградил тези два образа Пушкин. Героинята буди възторга ни със своята пламенна – емоционална култура, а Онегин е представител на руското дворянство от 10-те до 20-те години на 19 век. Той произлиза от петербургските дворянски среди. Принадлежи към петрбургската аристокрация. Но колко самотен и угнетен се чувства, в това общество, в което цари само фалш и лицемерие. Затова постоянен спътник на Онегин е мрачното му, тягостно настроение. То е породено от нравственото превъзходство на героя, който вижда големите недъзи в живота на руската аристокрация, В тогавашното руско общество, но се чувства безсилен да промени нещо в него. Постоянно го измъчва това дълбоко раздвоение – недоволство от заобикалящата го действителност и липса на ясен поглед за бъдещето.Самотник е Онегин и в любовта. Противоречията в характера му отново стават причина той да страда дълго. От начало в него е влюбена Татяна – прекрасна девойка. Влюбена е дълбоко, искрено. Тя има силата сама да изповядва своите чувства в писмото до Онегин, въпреки че това не е прието в тогавашното общество: “Друг!…не, сърцето вече знае:друг няма да му стане мил!Аз твоя съм – твой бог желае,тъй съд върховен е решил;животът ми на теб обречен,за тая среща без залог;знам, ти си май пазител вечени тук те е изпратил бог …”Но Евгени Онегин не отговаря на чувствата на девойката. Той не я обича. Защо да я мами? Постъпва честно, откровено.Но когато се връща от дълго пътуване из Русия, след години и среща отново Татяна, вече красавица от висшето светско общество, омъжена за знатен княз, Онегин се влюбва в нея и силно страда от несподелената си любов. Пламенното му писмо е израз на силните му искрени чувства:“Да знаехте как е ужаснов любовна жажда да гориши с жаден разум – всекичасно жарта в кръвта си да гориш”.Макар да обича Онегин тя не иска да гради своето щастие върху нещастието на своя съпруг. Дълбоко в нейната душа е заложено онова здраво чувство за истинска нравственост в съпружеския живот, което не и позволява да мами своя мъж. Тя иска да му остане вярна до край:“Обичам Ви (защо да лъжа),но ме венчаха за друг човеки вярна ще съм му навек”.Така още веднъж Татяна доказва връзката си с нравствената сила на руския живот. Не може да има щастие, изградено върху лъжа и измама, върху подлост и лукавство. Истинската красота на жената се състои в това да бъде почтена, да бъде вярна на своя съпруг, на своето семейство. Така поетът е разкрил и своя идеал за жена.Образът на Татяна Ларина, тази обаятелна героиня на Пушкин, ще вълнува всяко човешко сърце със силата на волята и характера си, със своята истинска нравствена красота, докато Евгени Онегин е любим герой на читателите. Той е самотник страдащ от противоречията в характера си. Задушава се от бездейността и от подлостта на живота.
“Шинел’’ е част от цикъла “ Петербургски повести “, като творбата е писана за изключително дълъг период от време от 1834 до 1842 г . Самият автор преминава през много трудности , докато я създаде , защото по това време в руската държава царят размирици .През 30 – те и 40 – те години на 19 век в Русия се оформя ново течение , наречено натурализъм . Неговото създаване е провокирано от социалните промени , конфликти и противоречия в обществото . Гогол се стреми да пресъздаде атмосферата , която преобладава в столицата , изобразявайки живота на обикновения човек . Той е представен с всички негови трудности , а дехуманизацията помага за най – точното му изобразяване . Авторът пресъздава обективно мрачното и недружелюбно пространство на града , където хората са самотни , студени , притиснати от социалните противоречия.
В цикъла “Петербургски повести “ централно място заема повестта “Шинел “ . Тя представлява художествено обобщение на темата за “малкия човек” . На преден план виждаме обикновения Акакий Акакиевич , превърнал в основен стимул на живота си преписването на писма . Още от самото му раждане личи неговата нравствена обезличеност- името му означава обувка , а това подсказва , че героят ще страда много , като ще бъде тъпкан от останалите . Акакий има само една мечта , а тя е сдобиването с нов шинел . Мечтаната дреха причинява най –големите му страдания . Заради нея той прекарва безсънни нощи , мислейки по какъв начин ще успее да събере необходимата сума за неговото ушиване . Героят е истински щастлив , когато го облича за първи път , но щастието му е твърде кратко . Още на първия ден той трябва да се прости с него , защото е нападнат от крадци , а шинелът му е откраднат . Това е краят за Акакий , като той може да се определи само с помощта на няколко думи , а това са- мъка или лутане между живота и смъртта . Авторът не оставя терзанията на главния си герой ненаказани . Това е причината повестта да завършва с този финал , защото фантастичното дава възможност на “малкия човек “ да си отмъсти . Акакий оставя хората на спокойствие , след като смъква шинела на длъжностното лице . Това разбира се е финалът в повестта, но за нещастие в истинския живот той е невъзможен , защото е подвластен на бюрократичната система , а тя не се поддава на промени .
Времето на написване на “Шинел “ е най – подходящото, за да се изрази абсурдният живот в руската столица . Гогол е потресен от безчинствата по това време , в което животът е организиран от чиновниците , които не напускат своите департаменти , правейки живота на обикновения човек все по – труден .Повестта “Шинел “ представлява изключително обективна картина на времето в руската столица. Самият автор не скрива своите негативизми , свързани с нея . Той с голяма болка е принуден да признае , че нищо не е в сила да промени досегашния ред .
Повествованието започва с главния герой , като той е представен изключително небрежно: “… в един департамент служеше един чиновник …” . Той не се отличава с нищо в света , в който цари бюрокрацията . Образът му става все по – колоритен , тъй като са използвани много описания както на външния му вид , така и на отношението му с останалите . Портретната характеристика преобладава , като кум нея авторът прибавя и гротеската : “…той беше нисък , лицето му беше малко сипаничаво , имаше червеникава коса и дори малко недовиждаше , беше пооплешивял , със сбръчкани бузи , а цветът на лицето му беше , както се казва , хемороиден …” . Прочитайки това описание , оставаме с впечатлението за наслагване на наречието “малко “. Неговата употреба ни навежда на мисълта за обезличаването на човешката личност . Авторът се е постарал да я принизи възможно най – много , за да ни убеди в това , че “малките хора “ нямат свое място в тази бюрократична система . Ограничеността му се проявява дори и в отношенията му към езика , с който общува – той използва предимно предлози , частици и наречия , които нямат никакво значение .
Времето също се е постарало да заличи следите от престоя на Акакий Акакиевич : “Кога , по кое време е постъпил в департамента и кой го е назначил – никой не можеше да си спомни “ . От този момент нататък единствената му цел е преписването на писма . Това е стимулът на героя , като той го превръща в смисъла на живота си : “Едва ли можеше да се намери друг човек , който така да се е вживял в своята длъжност “ . На пръв поглед може да прозвучи странно , но за героя това е смисълът на живота . Писането му носи вътрешно задоволство : “По лицето му се изписваше наслада ; някои букви му бяха любимци и стигнеше ли до тях , цял се унасяше : усмихваше се , смигаше , помагаше си с устни и по лицето му като че можеше да се прочете всяка буква , която изписваше неговото перо “ . Това е истинското щастие за героя , но към него трябва да прибавим и желанието му да бъде уважаван от останалите . Тази негова мечта обаче се оказва много трудна задача , защото околните го възприемат за странен човек и не пропускат да се подиграват с него . Въпреки неспирните нападки Акакий не забравя нито за миг своя идеал , а той се изразява в преписването на писма . За героя животът би бил загубен , ако не съществуваха буквите . Той никога не се весели , а прекарва свободното си време вкъщи , отново отдаден на работата . По своята привързаност към професията се различава от останалите .Не трябва да забравяме , че всеки човек има право на избор , а Акакий решава да живее по този начин .
Друг проблем , за който авторът не пропуска да спомене -това е оскъдното му облекло: ”Яката му беше тясна , нисичка и макар шията му да не беше дълга , нали се подаваше от яката – изглеждаше източена като на гипсовите котенца с олюляващи се главички …”. Акакий Акакиевич се чувства щастлив , докато не разбира , че шинелът му не може повече да се закърпи . Мисълта , че ще трябва да даде толкова много пари за себе си го плаши . Прекарва безсънни нощи в мислене , надявайки се да намери решение на този проблем . Но това не се получава . Докато събира парите за ушиването на новата дреха, душата му се радва . Не минава и ден , през който да не се замисли за своя нов шинел . Животът му се променя , преписването на писма е заменено от мисълта за новата дреха, която ще го пази от “здравия северен студ”. За човек с доход от 400 рубли годишно ушиването на нов шинел е скъпо удоволствие . То изисква много средства , но целта си заслужава . Писарят трябва да се откаже от храната , за да събере необходимите средства , но той се храни духовно , а шинелът заема мястото на “една приятна другарка “ . Бавно , но постепенно героят се променя : “Той някак се оживи , характерът му стана по – твърд , като на човек , който е взел решение и вече има цел “. Авторът използва всички възможни изразни средства , за да пресъздаде вълнението в душата на своя герой . Според него “това е тържественият от живота на Акакий Акакиевич ден” . Той е щастлив , защото е сбъднал мечтата си . Шинелът е произвел нов човек . Пременен в новата дреха , героят е забелязан от всички :”Почнаха да го поздравяват , да му честитят …”Съдбата не е благосклонно настроена към обикновения писар . За съжаление той има много малко време да се радва на своя шинел , защото развоят на събитията е в отрицателна за героя светлина . Съдбата идва да му напомни , че щастието е само за богатите , а той не е от тях . Героят не може да се порадва на своята нова дреха , тъй като това е част от абсурдите в живота на “малките хора “ в руската столица по онова време .Той е нападнат от крадци , които взимат шинела му , а това е краят на неговото щастие . Героят преминава през много трудности , опитвайки да се пребори с несправедливостта . Случилото се променя дори колегите му , които до този момент не са го уважавали . Те решават да съберат пари за нов шинел , но за съжаление не успяват , защото те не са достатъчни . Въпреки това важно значение за героя има жестът . Той е принуден да извърви трудния и тежък път на борба с правосъдието . Акакий Акакиевич се оказва сам срещу цялата бюрократична жестокост, в която няма място за съчувствие към онези , които не притежават власт и сила в обществото .
Срещата с “важното лице “ има много важна роля в повествованието . Авторът говори затова как един обикновен човек трябва да изкачи стълбата от чиновнически постове , за да намери решение на проблемите си . “Важното лице “ има за цел да смаже с тежестта си безпомощния “малък човек “. Смъртта му е незначителна :” И Петербург остана без Акакий Акакиевич , като че той никога не бе съществувал в него” . От службата му късно разбират , че той вече не е сред тях , а “важното лице” си спомня за него много дори след неговите колеги . В предсмъртните си часове героят изрича някои от “най- страшните си думи “. Това е израз на преживяното дълбоко унижение от чиновника . “ Смиреният вид на Акакий Акакиевич и неговият вехтичък висмундир “са достатъчно основание за “важното лице “ да издевателства над него . Той го превъзхожда по всичко , а това е достатъчна предпоставка да акцентира върху собствената си важност : ”Как така , уважаеми господине – продължи той отривисто , - не знаете ли реда ? Де сте дошъл ? Не знаете ли как се вършат тия работи ?”. В тези думи , отправени към горкия Акакий се долавя студенината на “важното лице” , който не обръща внимание на дребните човешки неволи . Бюрократът се радва единствено от демонстрацията на своята власт :”Разбирате ли кой стои пред Вас ?” . За него това е повод да изрази превъзходството си над останалите , без да се замисля дали наранява обикновените хора . Акакий умира не от болест , а наранен от бездушието и студенината на хората .
Гогол избира фантастичен финал на своята повест , тъй като той е свързан с мотива за възмездието . Чрез своето фантастично възкресение Акакий Акакиевич има за първи път в живота си възможността да си отмъсти за причиненото му нещастие . Това става с помощта на мистичното бродене из града , събличайки всички шинели , които види . След като е взел и този на чиновника , духът му намира покой , защото е отмъстил за стореното зло . Образът на Акакий Акакивич е даден в развитие – в самото начало той е плах , задълбочен единствено в своята работа , а накрая търси сметка за стореното му зло . По този начин той си връща човешкото достойнство .
В повестта “Шинел” Гогол ни напомня , че съществува абсурден ред , който обезмисля нормалното човешко съществуване . Според автора в този свят е невъзможно да се живее нормално , защото обикновеният човек е превърнат в марионетка . Това причинява огромно унижение за човешката душа , а тя неминуемо ще загине . Срещу този свят трябва да има бунт , за да се възобнови нормалното човешко съществуване , лишено от проблеми . Затова се бори Акакий Акакиевич в повестта “Шинел”.
В цикъла “Петербургски повести “ централно място заема повестта “Шинел “ . Тя представлява художествено обобщение на темата за “малкия човек” . На преден план виждаме обикновения Акакий Акакиевич , превърнал в основен стимул на живота си преписването на писма . Още от самото му раждане личи неговата нравствена обезличеност- името му означава обувка , а това подсказва , че героят ще страда много , като ще бъде тъпкан от останалите . Акакий има само една мечта , а тя е сдобиването с нов шинел . Мечтаната дреха причинява най –големите му страдания . Заради нея той прекарва безсънни нощи , мислейки по какъв начин ще успее да събере необходимата сума за неговото ушиване . Героят е истински щастлив , когато го облича за първи път , но щастието му е твърде кратко . Още на първия ден той трябва да се прости с него , защото е нападнат от крадци , а шинелът му е откраднат . Това е краят за Акакий , като той може да се определи само с помощта на няколко думи , а това са- мъка или лутане между живота и смъртта . Авторът не оставя терзанията на главния си герой ненаказани . Това е причината повестта да завършва с този финал , защото фантастичното дава възможност на “малкия човек “ да си отмъсти . Акакий оставя хората на спокойствие , след като смъква шинела на длъжностното лице . Това разбира се е финалът в повестта, но за нещастие в истинския живот той е невъзможен , защото е подвластен на бюрократичната система , а тя не се поддава на промени .
Времето на написване на “Шинел “ е най – подходящото, за да се изрази абсурдният живот в руската столица . Гогол е потресен от безчинствата по това време , в което животът е организиран от чиновниците , които не напускат своите департаменти , правейки живота на обикновения човек все по – труден .Повестта “Шинел “ представлява изключително обективна картина на времето в руската столица. Самият автор не скрива своите негативизми , свързани с нея . Той с голяма болка е принуден да признае , че нищо не е в сила да промени досегашния ред .
Повествованието започва с главния герой , като той е представен изключително небрежно: “… в един департамент служеше един чиновник …” . Той не се отличава с нищо в света , в който цари бюрокрацията . Образът му става все по – колоритен , тъй като са използвани много описания както на външния му вид , така и на отношението му с останалите . Портретната характеристика преобладава , като кум нея авторът прибавя и гротеската : “…той беше нисък , лицето му беше малко сипаничаво , имаше червеникава коса и дори малко недовиждаше , беше пооплешивял , със сбръчкани бузи , а цветът на лицето му беше , както се казва , хемороиден …” . Прочитайки това описание , оставаме с впечатлението за наслагване на наречието “малко “. Неговата употреба ни навежда на мисълта за обезличаването на човешката личност . Авторът се е постарал да я принизи възможно най – много , за да ни убеди в това , че “малките хора “ нямат свое място в тази бюрократична система . Ограничеността му се проявява дори и в отношенията му към езика , с който общува – той използва предимно предлози , частици и наречия , които нямат никакво значение .
Времето също се е постарало да заличи следите от престоя на Акакий Акакиевич : “Кога , по кое време е постъпил в департамента и кой го е назначил – никой не можеше да си спомни “ . От този момент нататък единствената му цел е преписването на писма . Това е стимулът на героя , като той го превръща в смисъла на живота си : “Едва ли можеше да се намери друг човек , който така да се е вживял в своята длъжност “ . На пръв поглед може да прозвучи странно , но за героя това е смисълът на живота . Писането му носи вътрешно задоволство : “По лицето му се изписваше наслада ; някои букви му бяха любимци и стигнеше ли до тях , цял се унасяше : усмихваше се , смигаше , помагаше си с устни и по лицето му като че можеше да се прочете всяка буква , която изписваше неговото перо “ . Това е истинското щастие за героя , но към него трябва да прибавим и желанието му да бъде уважаван от останалите . Тази негова мечта обаче се оказва много трудна задача , защото околните го възприемат за странен човек и не пропускат да се подиграват с него . Въпреки неспирните нападки Акакий не забравя нито за миг своя идеал , а той се изразява в преписването на писма . За героя животът би бил загубен , ако не съществуваха буквите . Той никога не се весели , а прекарва свободното си време вкъщи , отново отдаден на работата . По своята привързаност към професията се различава от останалите .Не трябва да забравяме , че всеки човек има право на избор , а Акакий решава да живее по този начин .
Друг проблем , за който авторът не пропуска да спомене -това е оскъдното му облекло: ”Яката му беше тясна , нисичка и макар шията му да не беше дълга , нали се подаваше от яката – изглеждаше източена като на гипсовите котенца с олюляващи се главички …”. Акакий Акакиевич се чувства щастлив , докато не разбира , че шинелът му не може повече да се закърпи . Мисълта , че ще трябва да даде толкова много пари за себе си го плаши . Прекарва безсънни нощи в мислене , надявайки се да намери решение на този проблем . Но това не се получава . Докато събира парите за ушиването на новата дреха, душата му се радва . Не минава и ден , през който да не се замисли за своя нов шинел . Животът му се променя , преписването на писма е заменено от мисълта за новата дреха, която ще го пази от “здравия северен студ”. За човек с доход от 400 рубли годишно ушиването на нов шинел е скъпо удоволствие . То изисква много средства , но целта си заслужава . Писарят трябва да се откаже от храната , за да събере необходимите средства , но той се храни духовно , а шинелът заема мястото на “една приятна другарка “ . Бавно , но постепенно героят се променя : “Той някак се оживи , характерът му стана по – твърд , като на човек , който е взел решение и вече има цел “. Авторът използва всички възможни изразни средства , за да пресъздаде вълнението в душата на своя герой . Според него “това е тържественият от живота на Акакий Акакиевич ден” . Той е щастлив , защото е сбъднал мечтата си . Шинелът е произвел нов човек . Пременен в новата дреха , героят е забелязан от всички :”Почнаха да го поздравяват , да му честитят …”Съдбата не е благосклонно настроена към обикновения писар . За съжаление той има много малко време да се радва на своя шинел , защото развоят на събитията е в отрицателна за героя светлина . Съдбата идва да му напомни , че щастието е само за богатите , а той не е от тях . Героят не може да се порадва на своята нова дреха , тъй като това е част от абсурдите в живота на “малките хора “ в руската столица по онова време .Той е нападнат от крадци , които взимат шинела му , а това е краят на неговото щастие . Героят преминава през много трудности , опитвайки да се пребори с несправедливостта . Случилото се променя дори колегите му , които до този момент не са го уважавали . Те решават да съберат пари за нов шинел , но за съжаление не успяват , защото те не са достатъчни . Въпреки това важно значение за героя има жестът . Той е принуден да извърви трудния и тежък път на борба с правосъдието . Акакий Акакиевич се оказва сам срещу цялата бюрократична жестокост, в която няма място за съчувствие към онези , които не притежават власт и сила в обществото .
Срещата с “важното лице “ има много важна роля в повествованието . Авторът говори затова как един обикновен човек трябва да изкачи стълбата от чиновнически постове , за да намери решение на проблемите си . “Важното лице “ има за цел да смаже с тежестта си безпомощния “малък човек “. Смъртта му е незначителна :” И Петербург остана без Акакий Акакиевич , като че той никога не бе съществувал в него” . От службата му късно разбират , че той вече не е сред тях , а “важното лице” си спомня за него много дори след неговите колеги . В предсмъртните си часове героят изрича някои от “най- страшните си думи “. Това е израз на преживяното дълбоко унижение от чиновника . “ Смиреният вид на Акакий Акакиевич и неговият вехтичък висмундир “са достатъчно основание за “важното лице “ да издевателства над него . Той го превъзхожда по всичко , а това е достатъчна предпоставка да акцентира върху собствената си важност : ”Как така , уважаеми господине – продължи той отривисто , - не знаете ли реда ? Де сте дошъл ? Не знаете ли как се вършат тия работи ?”. В тези думи , отправени към горкия Акакий се долавя студенината на “важното лице” , който не обръща внимание на дребните човешки неволи . Бюрократът се радва единствено от демонстрацията на своята власт :”Разбирате ли кой стои пред Вас ?” . За него това е повод да изрази превъзходството си над останалите , без да се замисля дали наранява обикновените хора . Акакий умира не от болест , а наранен от бездушието и студенината на хората .
Гогол избира фантастичен финал на своята повест , тъй като той е свързан с мотива за възмездието . Чрез своето фантастично възкресение Акакий Акакиевич има за първи път в живота си възможността да си отмъсти за причиненото му нещастие . Това става с помощта на мистичното бродене из града , събличайки всички шинели , които види . След като е взел и този на чиновника , духът му намира покой , защото е отмъстил за стореното зло . Образът на Акакий Акакивич е даден в развитие – в самото начало той е плах , задълбочен единствено в своята работа , а накрая търси сметка за стореното му зло . По този начин той си връща човешкото достойнство .
В повестта “Шинел” Гогол ни напомня , че съществува абсурден ред , който обезмисля нормалното човешко съществуване . Според автора в този свят е невъзможно да се живее нормално , защото обикновеният човек е превърнат в марионетка . Това причинява огромно унижение за човешката душа , а тя неминуемо ще загине . Срещу този свят трябва да има бунт , за да се възобнови нормалното човешко съществуване , лишено от проблеми . Затова се бори Акакий Акакиевич в повестта “Шинел”.
Образът на любимата – конкретизация на небесното съвършенство в “ На А .П .Керн
“Пушкин е един от класиците в световната лирика. Той пише една от най – хубавите си творби ”На А. П. Керн” през 1825 г. Никой не може да разбере реалност или не е прекрасният женски образ, пресъздаден в стихотворението. По всичко личи, че красотата на тази жена е превзела душата на поета. Тя се е превърнала в неговото творческо вдъхновение.В стихотворението ”На А. П. Керн” авторът е пресъздал красотата на една обикновена жена, като ние често си задаваме въпроса дали тя наистина е толкова очарователна, колкото я описва поетът. Младата дама има тежка съдба. Още седемнадесет годишна родителите й решават да я омъжат за мъж, който е с тридесет и пет години по – възрастен от нея. Тя никога не е щастлива с него. В нея той винаги предизвиква отвращение, като животът им е сив и скучен. Анна винаги следва своя съпруг в Русия, тъй като той е генерал и трябва непрекъснато да пътува. Именно тези пътешествия я запознават с Пушкин. Срещата им се превръща в незабравим спомен, към който и двамата се завръщат непрекъснато. Те не се виждат цели шест години, но въпреки това мислят непрекъснато един за друг. Анна засилва спомена за младия автор, четейки неговите нови творби.При втората среща на младата дама с Пушкин тя е силно развълнувана и не посмява да каже дори и дума, защото е немислимо за една омъжена жена, която има своето място в обществото да се впуска в любовна връзка с един обикновен поет. Пушкин е влюбен в нея, а тя се превръща в източника му на вдъхновение. В нощта на тяхната среща поетът пише стихотворението ”На А. П. Керн”. То носи внушението, че е изречено на един дъх, превръщайки се в символ на чистата и истинска любов :Аз помня чудно мигновение :Яви ми се и отлетяТи – мимолетно видениеНа истинската красота …Това, което прави стиховете на Пушкин великолепни, е ”аз” формата на изказване, която подсказва, че всичко, написано е изживяно. Авторът не забравя никога да конкретизира мястото, на което се развива действието, а при творбата ”На А. П. Керн” това е село Михаеловское.Стиховете са изпълнени с любов, трепет, опиянение и преклонение пред любимата, която е като ”видение”.Творбата представлява любовна изповед, защото с нейна помощ Пушкин разкрива истинските си чувства пред Анна. В стихотворението няма нищо фалшиво. Чувствата на автора са възвишени, като е напълно възможно те дълго да тлеят: ”Течаха дни на заточение, / във край затънчен и суров / без божество, без вдъхновение, / без плач, без вяра, без любов”. За Пушкин Анна е ”ангел с небесните черти”, който осъществява пламването на голямата любов. Тя е въплъщение на най – възвишеното и”гений на чистата красота”. Прочитайки стихотворението, оставаме с впечатлението, че то е химн на истинската любов, която преобразява поета.В началото чувството е радостно, след това тъжно, а накрая се извисява до неизмерим възторг, предизвикан от красотата на Анна. В творбата поетът идеализира образа на любимата жена, но в края на стихотворението авторът не забравя, че чувството ”е миг, ще отлети, отлети ли, ще е мило”. Такава ще бъде съдбата на тяхната любов, защото двамата не са от едни и същи светове.Споменът за селото, където Анна и Пушкин се срещат тайно контрастира на атмосферата в дома на младата дама. Казарменият живот, на който тя непрекъснато трябва да се подчинява е изпълнен с грубости. През цялото това време Пушкин я обсипва с писма, които стоплят сърцето й. В тях той често я съветва да остави съпруга си, без да се страхува от нищо. Словата на поета са изпълнени с нежност към любимата, а те са най – силната причина да я накарат да се опълчи срещу грубата действителност, в която живее.В началото на 1826 г. Анна изоставя съпруга си и заминава за Петербург. Това е най – хубавият период от живота й. Тя живее няколко години със своя баща, като през това време поддържа контакти само с хора, на които се възхищава. Никой не знае защо през 1831 г. Пушкин се жени за Наталия Гончарова. Когато Анна разбира затова силно се разочарова, но двамата не прекратяват кореспонденцията си. Тя спира след смъртта на поета. Той умира, ранен в дуел от Дантес, а неговата смърт е жесток удар за Анна, която най – накрая е намерила спокойствие.Дамата встъпва отново в брак, за да забрави Пушкин. Това се случва през 1842 г. Съпругът й е доста по – млад от нея, но въпреки това чувствата мужду тях са истински. Анна запазва всичко, което е получила от Пушкин и след смъртта му. Споменът по него никога не угасва. В нейното сърце винаги има място за него. През 1865 й се налага да продаде всичките писма, получени от Пушкин, защото я мъчи отчайваща бедност. Нещастията я следват едно след друго. Скоро умира и съпругът, а тя е принудена да замине при своя син, където няколко месеца по – късно почива.Според една легенда, когато е вървяла траурната процесия за погребението на Анна Керн покрай тях е преминал бюст паметникът на Пушкин, който е трябвало да бъде поставен в Петербург. Това съвпадение означава, че двамата са се срещнали дори и мъртви.В стихотворението ”На А. П. Керн” Пушкин утвърждава поетическият свят на любовната лирика. В него преобладава светът на дълбоките и завладяващи чувства. Той утвърждава идеята, че любовта е вълшебство, което изпълва живота ни със смисъл и радост. Поетът написва стихотворението ”На А. П. Керн” от свой собствен опит, с който се стреми да убеди читателите какво завладяващо чувство е любовта, така че всеки да иска да го изживее, а когато човек е влюбен вижда своята любима като същество с неземна красота, а това засилва още повече чувствата по между им.
Любовта-изпитание за свободни хора
Александър Сергеевич Пушкин е един от най-ярките представители на руската класическа литература,представящ социалните противоречия в руското общество.В произведението си “Евгений Онегин” Пушкин представя живота на един от руските богаташи,който се откъсва от еднообразието на обществото в града,отива на село и така успява да доопознае себе си.Голяма част от произведението си Пушкин отделя на любовта между Онегин и Татяна.Той изгражда тези два образа с много любов и топлота.
Любовта е най-силното и съкровено човешко чувство,тя е една от движещите сили на човечеството,тя дава сили,смелост и вдъхновение, “любовта е по-силна от всичко”.Евгений Онегин се среща с истинската любов,но тъй като е все още сляп за нея я отминава.Онегин е противоречива личност ,себелюбец,страдащ егоист,не показва истинската си същност,прикрива себе си.Прави се на такъв,какъвто искат хората да бъде.Неспособен е за приятелство именно заради голямата си прикритост.Самотен е и в любовта.
Татяна е лицето олицетворяващо руската народност,тя е нежно създание в среда,в която всичко е сухо и мъртво.Тя е едно рядко красиво цвете,има най-чисти и невинни чувства,тя е като едно дете.Характера на Татяна е свито момиче,мълчаливо,срещата и с Онегин я кара да опознае любовта,чувствата и емоциите,които тя изпитва са по-различни,искрени,неопитна,доверчива,затворена в себе си и в своя малък свят от романтика,влюбена.Татяна има силата сама да изрази своите чувства в писмото до Онегин,макар това да не е прието в тогавашното общество:
“Друг!...не,сърцето вече знае:
друг няма да му стане мил:
Аз твоя съм-твой бог желае,
тъй съд върховен е решил
животът ми на теб обречен,
за тая среща без залог;
знам,ти си май пазител вечен
и тук те е изпратил бог...”
Но Евгений Онегин не отговаря на чувствата на девойката.Той не я обича,постъпва честно и откровено без да я мами.Любовта между тях не може да се осъществи и поради това,че Татяна е романтик,за нея любовта може да бъде или най-великото блаженство,или най-голямото страдание.Онегин е на другия полюс,той е прагматик,човек искащ да извлече максимална полза от връзката си.Онегин е здраво свързан с действителността,в него няма нищо мечтателно,фантастично.При срещата с Онегин,Татяна мълчи,тя чака отговор,всичко е казала,чрез писмото си и е притеснена.Тази среща я кара да доопознае себе си,любовта я подтиква да направи неща,за който не е и предполагала преди.Татяна е нещастна в любовта поради това,че среща човек,който не разбира чувствата й и не може да изпълни мечтите й.
Друг образ в “Евгений Онегин” е Владимир Ленски,младеж,незапознат с неволите и жестокостите на живота,жив пълен с енергия,приема с усмивка света,иска да изживее прекрасния момент.Влюбен е и силно желае Олга.Онегин вижда у него това,което не си е позволил да бъде-непосредствен,прибързан,горделив.Тъжна е картината на дуела и смъртта на Ленски,как двама приятели погубват живота си,как ще сторят непоправимото,как една личност жадна за живот е погубена от свой приятел.
Олга Ларина е пълна противоположност на Татяна,Олга е много жизнерадостна,весела,привлекателна,приема живота си с лекота и наслаждение,но външната й красота не може дс скрие бедността на найния вътрешен свят.Тя живее по общоприетите дворенски правила.Смъртта на годеника й Ленски я притеснява съвсем за кратко,тя бързо се омъжва за друг.
След дълго патуване из Русия,след години Онегин отново среща Татяна,вече красавица от висшето светско общество,омъжена за знатен княз,Онегин се влюбва в нея и силно страда от несподелената си любов.Пламенното му писмо е израза на силните му искрени чувства:
“Да знаехте как е ужасно
в любовна жажда да гориш
и с жаден разум-всекичасно
жарта в кръвта си да гасиш”
Макар да обича Онегин Татяна не иска да гради своето щастие върху нещастието на своя съпруг.Чувството за изневяра в нежната душа не и позволява да мами мъжа си.Иска да му остане вярна до край:
“Обичам ви (защо да лъжа),
Но ме венчаха за друг човек
И вярна ще съм му навек”
Не може да има щастие изградено върху лъжа и измама,върху подлост и лукавство.Така голямата и чиста любов между Татяна и Онегин остава несподелена,а писмата между двамата-изповедите на две души.
Безпорно романът в стихове “Евгений Онегин” на Пушкин успява да се докосне до душата на читателя и да го накара да изпита чувствата на геройте.Образът на Татяна Ларина,ще вълнува всяко човешко сърце със силата на волята и характера си,със своята истинска нравствена красота,докато Евгений Онегин е любим герой на читателите.Любовта между двамата е трогателна,чиста,но за съжаление остава несподелена.
Любовта е най-силното и съкровено човешко чувство,тя е една от движещите сили на човечеството,тя дава сили,смелост и вдъхновение, “любовта е по-силна от всичко”.Евгений Онегин се среща с истинската любов,но тъй като е все още сляп за нея я отминава.Онегин е противоречива личност ,себелюбец,страдащ егоист,не показва истинската си същност,прикрива себе си.Прави се на такъв,какъвто искат хората да бъде.Неспособен е за приятелство именно заради голямата си прикритост.Самотен е и в любовта.
Татяна е лицето олицетворяващо руската народност,тя е нежно създание в среда,в която всичко е сухо и мъртво.Тя е едно рядко красиво цвете,има най-чисти и невинни чувства,тя е като едно дете.Характера на Татяна е свито момиче,мълчаливо,срещата и с Онегин я кара да опознае любовта,чувствата и емоциите,които тя изпитва са по-различни,искрени,неопитна,доверчива,затворена в себе си и в своя малък свят от романтика,влюбена.Татяна има силата сама да изрази своите чувства в писмото до Онегин,макар това да не е прието в тогавашното общество:
“Друг!...не,сърцето вече знае:
друг няма да му стане мил:
Аз твоя съм-твой бог желае,
тъй съд върховен е решил
животът ми на теб обречен,
за тая среща без залог;
знам,ти си май пазител вечен
и тук те е изпратил бог...”
Но Евгений Онегин не отговаря на чувствата на девойката.Той не я обича,постъпва честно и откровено без да я мами.Любовта между тях не може да се осъществи и поради това,че Татяна е романтик,за нея любовта може да бъде или най-великото блаженство,или най-голямото страдание.Онегин е на другия полюс,той е прагматик,човек искащ да извлече максимална полза от връзката си.Онегин е здраво свързан с действителността,в него няма нищо мечтателно,фантастично.При срещата с Онегин,Татяна мълчи,тя чака отговор,всичко е казала,чрез писмото си и е притеснена.Тази среща я кара да доопознае себе си,любовта я подтиква да направи неща,за който не е и предполагала преди.Татяна е нещастна в любовта поради това,че среща човек,който не разбира чувствата й и не може да изпълни мечтите й.
Друг образ в “Евгений Онегин” е Владимир Ленски,младеж,незапознат с неволите и жестокостите на живота,жив пълен с енергия,приема с усмивка света,иска да изживее прекрасния момент.Влюбен е и силно желае Олга.Онегин вижда у него това,което не си е позволил да бъде-непосредствен,прибързан,горделив.Тъжна е картината на дуела и смъртта на Ленски,как двама приятели погубват живота си,как ще сторят непоправимото,как една личност жадна за живот е погубена от свой приятел.
Олга Ларина е пълна противоположност на Татяна,Олга е много жизнерадостна,весела,привлекателна,приема живота си с лекота и наслаждение,но външната й красота не може дс скрие бедността на найния вътрешен свят.Тя живее по общоприетите дворенски правила.Смъртта на годеника й Ленски я притеснява съвсем за кратко,тя бързо се омъжва за друг.
След дълго патуване из Русия,след години Онегин отново среща Татяна,вече красавица от висшето светско общество,омъжена за знатен княз,Онегин се влюбва в нея и силно страда от несподелената си любов.Пламенното му писмо е израза на силните му искрени чувства:
“Да знаехте как е ужасно
в любовна жажда да гориш
и с жаден разум-всекичасно
жарта в кръвта си да гасиш”
Макар да обича Онегин Татяна не иска да гради своето щастие върху нещастието на своя съпруг.Чувството за изневяра в нежната душа не и позволява да мами мъжа си.Иска да му остане вярна до край:
“Обичам ви (защо да лъжа),
Но ме венчаха за друг човек
И вярна ще съм му навек”
Не може да има щастие изградено върху лъжа и измама,върху подлост и лукавство.Така голямата и чиста любов между Татяна и Онегин остава несподелена,а писмата между двамата-изповедите на две души.
Безпорно романът в стихове “Евгений Онегин” на Пушкин успява да се докосне до душата на читателя и да го накара да изпита чувствата на геройте.Образът на Татяна Ларина,ще вълнува всяко човешко сърце със силата на волята и характера си,със своята истинска нравствена красота,докато Евгений Онегин е любим герой на читателите.Любовта между двамата е трогателна,чиста,но за съжаление остава несподелена.
Пушкин
Руският поет,прозаик и драматург А.С.Пушкин се ражда в Москва на 26 май(нов стил 6 юни) 1799г.Потомък е по бащина линия на старинен дворяснки род,чието начало идва от XII век.Майка му е внучка на абисинския принц Ханибал сключил брак с рускиня(не без намесата на императора). Пушкин израства в семейство с богати култуни традиции.Отрано се увличa от от поезията на античната и на западноевропейската литература.Първите му поетически опити са на френски език.По-късно той усвоява руския народен език и фолклор благодарение на своята дойка-Арина Радионовна,която му повлиява силно с любовта към всичко родно.Пушкин ще обезсмърти тази жена в множество творби и ще я превърне в символ на своята земя и своя народ. Лицейският период.Завършва лицея за деца на аристократи в Царское село край Петербург(1811-1817),където получава отлично класическо образование по литература,история,философия и древни езици,и още тук блясва дарбата му на поет.Този период е твърде плодотворен за творчеството на Пушкин и минава под знака на един поетичен синкретизъм(съединяване), снемащ в себе си поетиката на класицизма и нововъзникналото течение на романтизма в литературата.На лицейския изпит блестящо трюмфира със стихотворението "Възпоминания в Царское село" в присъствието на вече стария поет Дерявин,които след рецитацията го благословил за велико бъдеще. Петербургският периодВторият период в творчеството на Пушкин е известен като петербургски.През това време Пушкин участва в дейноста на литературното общество "Арзамас" и в кръжока на декабристите"Зелената лампа".Неговата гражданска и свободолюбива лирика от този период е проникната от духа на декабристките идеи.По това време е създадена поемата "Руслан и Людмила",която донася огромен читатеслки успех на автора и спечелва възхищението на поета романтик В.Юковски. ЗатошениятаТретият период в житейската и литературна съдба на Пушкин е свързан с неговото южно заточение в Кавказ,Крим и Бесарабия(1820-1824).Там той създава романтичните поеми "Кавказки пленник","Бахчисараиски фонтан" и "Цигани",1ва глава от "Евгении о негин",както и много лирични творби в романтичен дух,между които "Загасна дневното светило"."Кинжал","Към морето","Демон" и др.Всички те са белязани от знака на високо и зряло майсторство. Радикалните му идеи,а също и любовните авантюри и дуелите са причината за въдворяването му на север,във фамилното имение в Михаловское,където създава поетическите шедьоври "Зимна вечер","На А.P.Керн",трагедията "Борис Годунов",както и три нови глави от "Евгении о негин".Написана в шекспировски дух,"Борис Годунов" поставя проблема за трагедията на властта,удивлява с новаторската си поетика и с визията за единството на доброто и злото в човешката природа. Пушкин пре*ивава в Михаловское,когато избухва декабристкият бунт.Но поетът несъмнено,ако беше в Петербург,би излязъл на Сенатският площад,както смело го заявява на император Николай И.А той успява да оцени не само гражданската му смелост,но и неповторимата му индивидуалност-след разговора с Пушкин императорът ще сподели пред граф Блюдов:"Тази сутрин аз разговарях с най-забележителния човек на Русия". По това време Пушкин създава стихотворенията си "Зимен път","Анчар", "Дар напразен,дар случаен",поемите "Полтава" и "Медният конник"-творби,в които преобладава проблемът за индивидуалният избор". Върхът на поетическото творчество на Пушкин е романът в стихове "Евгении о негин",завършен окончателно в Санкт Петербург през октомври 1831г.Романът на Пушкин,който е "енциклопедия на руския живот"(Белински),узаконява в руската и световната литература една нова художествена система,изградена върху синтеза на епичното начало и лиричната художествена стихия.Той внушава идеята за принципната незавършеност на шовешкото съзнание и битие,за двоситвеността на доброто и злото.Написан в 4-стъпен ямбичен стих и 14-стихова "онегинска строфа",този роман полага основата на реализма на руската класическа литература. През 1830г.,вече знаменит поет,Пушкин решава да сложи край на любовните си авантюри и през следващата година той-геният на словото,се венчава в Москва с Наталия Николаевна Гончарова-гении на Красотата. През първите години на семеен живот неговата творческа продуктивност се увеличава.Още в знаменитата болдинска есен на 1830г.,в период на размисълвърху бъдещия семеен живот Пушкин създава удивителни по своята сила художествени творби,сред които са двете последни глави от "Евгении о негин",стихотворението "Бесове",петте "Повести на Белкин"(с тях поставя началото на реализма в руската белетристика и на темата за "малкия човек"),цикълът малки трагедии-върхова изява на Пушкиновия универсализъм. Късно творчествоТо е ориентирано главно към "презряната проза" и историческата проблематика.Пише "Арапът на Петър Велики","Историята на Пугачов"(останали недовършени) и създава социално-философската повест "Дама пика"(1833).Най-значителните му лирически творби от този период са :"Време е,приятелю,време е!","Отново посетих...",както и "Паметник"-проникновена поетическа равносметка и завещание на Пушкиновия гении.В предпоследната година от своя живот(1836) Пушкин издава сп."Современник",с което повлиява на художествения вкус ма своите съвременници.Подкрепя младия Гогол,като му подарява сюжетите на "Ревизор" и "Мъртви души" Трагичният крайПроблеми от икономическо естество,враждебността на приближените към царския двор стават причина Пушкин да се заплете в мрежа от интриги и клевети.Подчиненото му положение в двора го огорчава твърде много,чувствата му минават границата на възможната търпимост.В резултат на всичко това Пушкин извиква на дуел един от поклонниците на жена си-френския барон Дантес.Ранен смъртоносно от Дантес,след двудневна агония Пушкин умира.Неговата смърт е непрежалима загуба за руския народ. Начало и връх в историята на руската литература,най-висшаеманация на руския гении,Пушкин има огромно значение за развитието на руската художествена мисъл и култура.*************************************************************ЕВГЕНИ ОНЕГИНПисмата на Татяна и Онегин – изповеди на две души Александър Сергеевич Пушкин е национален Руски поет. Неговият житейски път е кратък, но въпреки това той е оставил богатото литературно наследство – стотици стихотворения, детски поеми, ненадминати произведения. И сред тях – романът в стихове “Евгений Онегин” – силна, ярка творба, сътворена от гениалния руски поет. Роман, в който оживява Русия. Творба, отразяваща по-неповторим художествен начин, живата история на необятната руска земя. Десетки са героите в романа, характерни за онази много ликаисторическа епоха. Сред тях с особена сила и яркост се открояват образите на Татяна и Евгени Онегин. С много любов и топлота е изградил тези два образа Пушкин. Героинята буди възторга ни със своята пламенна – емоционална култура, а Онегин е представител на руското дворянство от 10-те до 20-те години на 19 век. Той произлиза от петербургските дворянски среди. Принадлежи към петрбургската аристокрация. Но колко самотен и угнетен се чувства, в това общество, в което цари само фалш и лицемерие. Затова постоянен спътник на Онегин е мрачното му, тягостно настроение. То е породено от нравственото превъзходство на героя, който вижда големите недъзи в живота на руската аристокрация, В тогавашното руско общество, но се чувства безсилен да промени нещо в него. Постоянно го измъчва това дълбоко раздвоение – недоволство от заобикалящата го действителност и липса на ясен поглед за бъдещето. Самотник е Онегин и в любовта. Противоречията в характера му отново стават причина той да страда дълго. От начало в него е влюбена Татяна – прекрасна девойка. Влюбена е дълбоко, искрено. Тя има силата сама да изповядва своите чувства в писмото до Онегин, въпреки че това не е прието в тогавашното общество: “Друг!…не, сърцето вече знае: друг няма да му стане мил! Аз твоя съм – твой бог желае, тъй съд върховен е решил; животът ми на теб обречен, за тая среща без залог; знам, ти си май пазител вечен и тук те е изпратил бог …” Но Евгени Онегин не отговаря на чувствата на девойката. Той не я обича. Защо да я мами? Постъпва честно, откровено. Но когато се връща от дълго пътуване из Русия, след години и среща отново Татяна, вече красавица от висшето светско общество, омъжена за знатен княз, Онегин се влюбва в нея и силно страда от несподелената си любов. Пламенното му писмо е израз на силните му искрени чувства: “Да знаехте как е ужасно в любовна жажда да гориш и с жаден разум – всекичасно жарта в кръвта си да гориш”. Макар да обича Онегин тя не иска да гради своето щастие върху нещастието на своя съпруг. Дълбоко в нейната душа е заложено онова здраво чувство за истинска нравственост в съпружеския живот, което не и позволява да мами своя мъж. Тя иска да му остане вярна до край: “Обичам Ви (защо да лъжа), но ме венчаха за друг човек и вярна ще съм му навек”. Така още веднъж Татяна доказва връзката си с нравствената сила на руския живот. Не може да има щастие, изградено върху лъжа и измама, върху подлост и лукавство. Истинската красота на жената се състои в това да бъде почтена, да бъде вярна на своя съпруг, на своето семейство. Така поетът е разкрил и своя идеал за жена. Образът на Татяна Ларина, тази обаятелна героиня на Пушкин, ще вълнува всяко човешко сърце със силата на волята и характера си, със своята истинска нравствена красота, докато Евгени Онегин е любим герой на читателите. Той е самотник страдащ от противоречията в характера си. Задушава се от бездейността и от подлостта на живота. *************************************************************Проблемът за неосъществената любов между Татяна и Онегин "Евгений Онегин” е едно от най-добрите произведения на Пушкин. Великият руски поет е бил замислил тритомна поредица на своя роман, но поради преждевременната му смърт дори първият остава недовършен. Голяма част от произведението си Пушкин отделя на любовта между Онегин и Татяна. Те се запознават благодарение на общия си приятел Ленски, който представя цяла част от Руското общество. Противно на всички тогавашни разбирания, Татяна, не можейки да скрие в себе си своята любов към Евгени, първа му изпраща писмо, в което му описва чувствата си, но главният герой остава безразличен поне външно. Това писмо е голям риск за по-малката дъщеря на семейство Ларини, защото ако то бъде разкрито, това ще бъде голям позор за нея. Любовта между тях не може да се осъществи и по друга причина – Татяна е романтик, за нея любовта може да бъде или най-велико блаженство, или най-голямото бедствие, без всякаква примирителна среднина. Пушкиновият главен герой е на други полюс – той е прагматик, човек, искащ да извлече максимална полза от връзката си. Онегин е здраво свързан с действителността, в смисъл, че в него няма нищо мечтателно, фантастично, че той може да бъде щастлив или не само в действителността и чрез действителността. По-късно, след смъртта на Ленски, Онегин също изпраща писмо на Татяна, но тя подобно на него запазва мълчание, но не за да не разкрие Онегин, а защото така му оказва психологично въздействие. И докато писмото на Татяна е изповед на нейната душа, написаното от Евгени е свързано типично с неговия характер, макар че чрез него се представя и част от развитието му в духовен смисъл. По този начин Пушкин отново ни показва различията между двамата си герои. При тях се наблюдават разлики и в начина и мястото им на живот, а Татяна, въпреки че също има богати родители, е възпитана в обичаите на селското общество. Евгени започва да се променя, чак след като е прекарал дълго време на село. Когато на края главният герой отива при Татяна, а да и признае обичта си, тя вече е омъжена и не желае да изневерява на мъжа си. В творбата си Пушкин разкрива Руския живот и неговите особености през XІX век. В основата на “Евгени Онегин” е отношението на прогресивно мислещата дворянска интелигенция към съвременността. Това се разкрива чрез образа на главния герой. *************************************************************
Философската и нравствена етична проблематика в “Евгений Онегин” План-тезис 1.Увод-Александър Сергеевич Пушкин е един от ярките представители на руската класическа литература, представящ социалните противоречия в руското общество. В произведението си “Евгений Онегин” Пушкин представя живота на един от руските богаташи, който се откъсва от постоянното еднообразна общество в града, отива на село и така успява да доопознае себе си. “Евгений Онегин” е първият социално-психологически роман с поглед към обществото, навлизащ в проблемите на хората. 2.Теза-Евгений Онегин е пренуден да извърви дълъг път, докато открие истинската личност. Принуден е да се срещне дори с истинската любов, но тъй като е все още сляп за нея я отминава. Пушкин представя по-подробно и още две фигури-Татяна, която има смелостта да се влюби в Онегин и Владимир Ленски, приятел а Онегин. Чрез теди три личности авторът представя проблемите между хората, любовта между тях, приятелството и самият им живот. 3.Изложение 1.Евгений Онегин -човекът в обществото -човекът в природата -верността -приятелството -любовта-изпитва ли той любов към Татяна? Пушкин изгражда противоречива личност, себелюбец, страдащ егоист, тъй като всички ходят”с маски” той също не показва истинската си същност и прикрива се*и си и чевствата си.Прави се на такъв, какъвто искат хората да бъде. Неспособен е за приятелство именно заради голямата прикритост. Той е глух и сляп за целия свят, егоист е, жертва е на едно лицемерно общество. Естетичен ли е начинът, по който той постъпва с Татяна? Да. Той не е способен да я обикне. Твърде наситен е от градските наслади, насите е и на жените и не еска да проумее, че тя е различна, не иска да я нарани. 2.Татяна-лицето олицетворяващо руската народност -тя е нежно създание в среда, където всичко е сухо и мъртво; тя е едно рядко, красиво цвете поникнало в пукнатините на една скала -има най-чисти и невинни чувства; тя е като едно дете -характера на Татяна-тя е свито момиче, мълчаливо, срещата й с Онегин я кара да опознае любовта, чувствата и емоциите, които тя изпитва са по-различни; искрена, неопитна, доверчива, затворена в себе си и своя малък свят от романите, влюбена -при срещата й, очакваща отговор от Онегин тя мълчи, защото в писмото си тя е написала всичко това, което иска да му каже; няма какво повече да му каже, притеснена е -срещата й с Евгений Онегин я кара да доопознае себе си, любовта я подтиква да направи неща, за които не е и предполагала преди. 3.Владимир Ленски -младеж, незапознат с неволите и жестокостите на живота, жив, пълен с енергия, приема с усмивка света, иска да изживее прекрасния момент. -Онегин вижда у него това, което не са и не си е позволил да бъде -непосредствен, преви прибързани решения, горделив -етична ли е постъпката на Онегин спрямо Ленски-Да, защото той не иска да го нарани, не иска да му покаже какво наистина представлява живота, никой няма право да наранява или да си играе с чевствата на другия.
Философската и нравствена етична проблематика в “Евгений Онегин” План-тезис 1.Увод-Александър Сергеевич Пушкин е един от ярките представители на руската класическа литература, представящ социалните противоречия в руското общество. В произведението си “Евгений Онегин” Пушкин представя живота на един от руските богаташи, който се откъсва от постоянното еднообразна общество в града, отива на село и така успява да доопознае себе си. “Евгений Онегин” е първият социално-психологически роман с поглед към обществото, навлизащ в проблемите на хората. 2.Теза-Евгений Онегин е пренуден да извърви дълъг път, докато открие истинската личност. Принуден е да се срещне дори с истинската любов, но тъй като е все още сляп за нея я отминава. Пушкин представя по-подробно и още две фигури-Татяна, която има смелостта да се влюби в Онегин и Владимир Ленски, приятел а Онегин. Чрез теди три личности авторът представя проблемите между хората, любовта между тях, приятелството и самият им живот. 3.Изложение 1.Евгений Онегин -човекът в обществото -човекът в природата -верността -приятелството -любовта-изпитва ли той любов към Татяна? Пушкин изгражда противоречива личност, себелюбец, страдащ егоист, тъй като всички ходят”с маски” той също не показва истинската си същност и прикрива се*и си и чевствата си.Прави се на такъв, какъвто искат хората да бъде. Неспособен е за приятелство именно заради голямата прикритост. Той е глух и сляп за целия свят, егоист е, жертва е на едно лицемерно общество. Естетичен ли е начинът, по който той постъпва с Татяна? Да. Той не е способен да я обикне. Твърде наситен е от градските наслади, насите е и на жените и не еска да проумее, че тя е различна, не иска да я нарани. 2.Татяна-лицето олицетворяващо руската народност -тя е нежно създание в среда, където всичко е сухо и мъртво; тя е едно рядко, красиво цвете поникнало в пукнатините на една скала -има най-чисти и невинни чувства; тя е като едно дете -характера на Татяна-тя е свито момиче, мълчаливо, срещата й с Онегин я кара да опознае любовта, чувствата и емоциите, които тя изпитва са по-различни; искрена, неопитна, доверчива, затворена в себе си и своя малък свят от романите, влюбена -при срещата й, очакваща отговор от Онегин тя мълчи, защото в писмото си тя е написала всичко това, което иска да му каже; няма какво повече да му каже, притеснена е -срещата й с Евгений Онегин я кара да доопознае себе си, любовта я подтиква да направи неща, за които не е и предполагала преди. 3.Владимир Ленски -младеж, незапознат с неволите и жестокостите на живота, жив, пълен с енергия, приема с усмивка света, иска да изживее прекрасния момент. -Онегин вижда у него това, което не са и не си е позволил да бъде -непосредствен, преви прибързани решения, горделив -етична ли е постъпката на Онегин спрямо Ленски-Да, защото той не иска да го нарани, не иска да му покаже какво наистина представлява живота, никой няма право да наранява или да си играе с чевствата на другия.
БАЛАДАТА „РУСАЛКА“ ОТ А. С. ПУШКИН - ПРОЯВЛЕНИЕ НА РОМАНТИЧЕСКАТА ПРЕДСТАВА ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА
Учебното съдържание по литература в горния курс е най-натоварено в 10. клас - тук то си поставя амбициозната задача да обхване голямо разнообразие от литературни направления, автори и творби. Западноевропейската литература е представена с шест културни епохи (развили се в течение на векове), а освен нея се изучава и възрожденска литература - общо 14 творби от 14 различни автори. За сравнение - в 11. и 12. клас се изучават съответно 7 и 8 от класиците на българската литература, творили общо в продължение на почти век. Явно преподаването на западноевропейската литература изисква особена прецизност, тъй като трябва да открои не само особеностите на отделни творби, автори, направления, но и да подчертае специфичното в културния развой на Европа и да свърже този развой със своеобразието (национално и художествено) на българската литература. Отговорността на преподавателя е породена и от още една особеност на учебното съдържание за 10. клас - то изисква в три случая учителят да избере кой автор или кои произведения от определен писател да бъдат изучавани. (В 9. клас този избор е само на две места, а в 11. и 12. клас такава възможност липсва.)
При избора на произведение учителят освен с личното си предпочитание трябва да се съобрази с няколко фактора:
1. В него да бъдат ясно проявени особеностите на съответното литературно направление;
2. Да се проявяват характеристиките на художествения стил на съответния автор;
3. Да бъде достъпно за анализ - като обем и като съдържание. Обемното произведение изисква повече часове; някои творби не са поместени дори в христоматиите на утвърдените учебници, липсват и в училищните библиотеки.
При избор на лирическо произведение трябва да се вземе предвид, че то е дело както на автора, така и в известна степен на преводача - тъй като в час се общува с превода, а не с оригинала.
Изборът на баладата „Русалка“ за едно от представителните произведения на Пушкин би изглеждал необичаен - тя не е от „христоматийните“ образци, в нея не присъства любовта на поета към родината, към руската природа, към всичко руско; не е открито проявена борбата срещу всякакъв вид тирания - все типични теми за Пушкин. Въпреки това един целенасочен прочит не само ще открои в баладата проявленията на романтичната естетика и на поетическия стил на Пушкин, но може да даде и основа за работа с някои литературоведски понятия в следващите часове.
И жанрът на произведението, и персонажите в него са пряко свързани с романтическата традиция. Русалката на Пушкин притежава чертите на източнославянските водни духове. В руския фолклор русалката има противоречиви характеристики - появата й може да донесе бури и градушки, но според други поверия там, където тя играе, тревата става по-гъста и тучна, зърнената реколта - по-плодородна. Но и в двата случая се променя естественият природен ход под влияние на загадъчна сила, която едновременно и произхожда от човека, и е загубила пряката си връзка с него. За произхода на водните духове също има различни фолклорни версии - в тях се „прераждат“ удавници, прокълнати от майките си дъщери или деца, починали некръстени. Явно Пушкиновата русалка се родее с последния случай. От една страна, детското в образа й е фиксирано и чрез конкретно, ясно определение - „у нея нещо детско има“, и чрез нейната палавост, чрез стремежа й към игра. Но по-важна е може би другата характеристика - връзката с християнството, осъществена чрез противопоставянето между монаха, търсещ християнското спасение, и езическото фолклорно съзнание.
Баладата започва с усамотението на отшелника - „край езеро, в една дъбрава“. В оригинала е използвана формата спасался (в буквален превод - се спасил), преведена от Стоян Бакърджиев като „намерил тих приют“. Монахът съзнателно търси уединение не за да се приобщи към природата, а за да намери пътя към бога. За него този път е свързан с „пост, молитви и със труд“, с бягство от света и цивилизацията. Към желанието за усамотение, за бягство от съблазните говорят и природните елементи. Те не са част от конкретен пейзаж. Функцията на дъбравата (леса, гората) и езерото не е свързана с локално ситуиране на действието в някаква реална обстановка, независимо дали е руска или екзотична. Природните елементи имат по-специфична роля - те отправят към първичното, тайнственото. Но това не е тайнственият език на първичните природни сили, неусложнени от цивилизацията, а са мистични знаци на човешката душа. Показателно е, че освен в първата строфа природните елементи се появяват, за да обозначат промяна в душевното състояние на монаха и да подчертаят появата на баладичния елемент:
Лесът все по-чернеел там.И езерна мъгла димяла,и червенеела луна,и като плавала, блестяланад езерната глъбина.
Горският мрак, мъглата, размиваща очертанията на предметите, тревожната лунна светлина създават мистично настроение, подготвят за тайнствени, необичайни събития. Необичайно противоречие има в самия пейзаж - и в двата случая, когато той е използван:
И пак луната заблестяла,гората се укрила в мрак.
Лунната светлина не разкъсва мрака, а като че ли го подчертава. Това създава определено напрежение, което е в пряко съзвучие с тревогата на монаха.
Луната има метафизично излъчване както в поетиката на романтиците, така и в други стихотворения на Пушкин (напр. „Луна“ - 1816 г.). Но в едноименната творба луната пряко насочва към любовта, към мечтите по любимата и болката от нейната загуба. В „Русалка“ небесното светило се свързва не с човешкото присъствие, а с друг природен елемент - езерото. Оглеждайки се във водите му, то осъществява връзката между два свята - небето и земята.
Действително, последният стих е „добавка“ на преводача - в оригинала отсъства отражението:
И красны месяц в облакахТихонко по небе катилсяНа воды стал глядет монах.
Но тази „добавка“ е пряко свързана с духа на цялата творба - сливането между небето и земята се проявява и на други нива. Още в първата строфа мислите на монаха са насочени единствено към небесата, но пък делата му са напълно човешки, всекидневни, земни - пост, молитви, труд; неговият път към вечността, към небето минава през пръстта - „И вече гроба си с лопата / старикът готвел в таен кът“. Мъглата също има подобна функция - стоейки между езерото и небето, тя съединява пряко двата свята.
Най-натоварен в този смисъл е художественият образ на русалката. От една страна, тя има физически черти, които, макар и да не я индивидуализират, създават усещането за земно, материално същество - това са голотата, влажните къдри, целувките, играта, стоновете... От друга страна, красотата й не е толкова физическа, женствена, колкото идеална - „прелестна осанка“, „дивна красота“, „лека като нощна сянка“, „бяла като сняг“. Особено последните две определения свързват образа с ангелското, с небесното. Но най-значимата характеристика на русалката е нейното придвижване в пространството:
В миг като падаща звездаполита - и неуловима -потъва в сънната вода.
Сравнението извиква представата за ангел, който от небесните висини слиза на земята. Но кой ангел е този - небесният пратеник, възвестяващ божията благодат, или падналият ангел, отрекъл се от бога, готов да повлече и други със себе си? Отговорът не може да се открие, без да се проследи взаимодействието между русалката и монаха, което е и основата на баладата.
Отшелникът посвещава остатъка от живота си на молитви и труд - две дейности, които в християнската традиция са неотменно свързани една с друга, те са като светлината и топлината в слънчевия лъч. Единствената мечта за него е „въжделената смърт“ - прякото приобщаване към бога. В крайна сметка той я постига - но дали това е жадуваният от него край, дали монахът е щастлив, дали действително е реализирал целта си?
На пръв поглед такава смърт би означавала крах на религиозните стремежи, тъй като е резултат от поддаване на изкушение. Монахът е пленен от магическата красота на русалката, от поведението й. Двамата са на двата полюса на човешкия живот - отшелникът е в края на житейския си път; прозрял истините за света и примирен, той се надява единствено на смъртта; русалката е страстна, непредсказуема, по детски жизнена и енергична (неслучайно от всички думи, свързани с нея, глаголните форми са 20, а определенията - едва 13). Монахът възприема русалката като изпитание пред своята вяра и устойчивост - затова я гледа „със страх в гърдите“, затова „трепери от уплаха“. Действително, той не се поддава пряко на изкушението, но се стреми към русалката. Този стремеж дотолкова обхваща душата му, че се препокрива изцяло със стремежа към бога. Зовът към светците, призоваването на бога „до изнемога“ се трансформират в „страстно бдение“; мечтите за райския живот се заменят с „дивното видение“ на русалката.
Но на подобно възприемане противоречи внушението на пейзажа. В последната строфа неговият образ е представен само в два стиха:
Тъмнеела гората пак.Зора надвила тъмнината…
В предишните случаи природната картина пряко насочва към душевните терзания на монаха, „предупреждава“ за появата на неочакваното, тайн-ственото. И в трите момента присъстват както тъмнината, така и светлината. Но на третия ден от терзанията на монаха побеждава утрото, светлината. Независимо от изискванията на съответното литературно направление, независимо от особеностите на съответната културната епоха, светлината винаги се свързва с доброто, с живота - с бога. Присъствието й означава успех, реализиране на целите.
Това двустишие поставя под съмнение досегашните ценности на монаха. То утвърждава, че щастието и спасението могат да се търсят и тук, на земята, а не само в рая; че „дивната красота“ може да се открие и в реалния свят, а не само в отвъдния; че липсва категорична граница между човешко, природно и божествено.
Тези два стиха са пряко свързани и с внушението на цялата творба, в която земното и небесното сменят местата си:
Наличието на различни гледни точки и техният синтез се открояват и на морфологично равнище - в употребата на различни глаголни наклонения и времена. (Това явно е характерна черта на Пушкиновия поетически стил - проявява се и в други творби, като „На А. П. Керн“.)
В „Русалка“ е налице перфектна обвързаност между наклонението на глаголите и преживяванията на лирическия герой. Първата, втората, петата и седмата строфа са в преизказно наклонение - в тях присъстват „декорът“ на събитието и действията на монаха. Поведението на русалката и реакцията на отшелника са предадени чрез глаголни форми в сегашно време, изявително наклонение, което утвърждава истинността на ставащото. Действителна, реално съществуваща се оказва връзката на монаха с русалката, а не религиозните му помисли. Редуването на глаголните наклонения създава два различни центъра на свидетелско отношение, като заличава разликите между истина и измислица.
Последните три стиха могат да насочат към разбирането за многостранните прояви на Пушкиновия талант, за умението му да „превключва“ между различни лирически подходи. В края на творбата се появяват два елемента, които не присъстват в предишните строфи - местоимението за второ лице, единствено число, и новият художествен образ - на децата (нов, доколкото се появява отделно, а не като част от характеристиката на русалката). По този начин като че ли се разпада досегашната представа за осъществилото се единство между човек, природа и бог. Леко ироничното съдържание на възклицанието „Гледай ти каква беда!“ може да се тълкува и от гледна точка на модерния художествен субект, подлагащ света около себе си на хумористично-сатиричен анализ.
Подобни анализационни наблюдения, въпреки своята непълнота, обосновават разглеждането на баладата „Русалка“ от няколко гледни точки:
1. В нея са отразени основните елементи от поетиката на романтиците - стремеж към разчупване на обществените морални ограничения; отхвърляне на рационалистичния светоглед за сметка на емоционалния; активиране на фолклорните измерения на тайнственото и необичайното; интерес към екзотичното, чуждото.
2. В баладата проличават и някои от специфичните поетически похвати на Пушкин - майсторското използване на глаголните категории; умението му да създаде подходяща композиционна рамка на лирическото внушение; способността му за творческо превъплъщаване и за използване на елементи от различни поетики.
3. Работата с „Русалка“ дава възможност да се разглеждат различни равнища на художествения текст в зависимост от подготовката на учениците - търсене на съпреживяване; анализ на различните елементи; сравнение между оригинала на руски език и българския превод; откриване на чертите от поетическата програма на романтиците; търсене на символните измерения на някои от художествените елементи (езерото и сънната вода например). Тъй като финалът съдържа голяма доза недоизказаност, въпросът „Постигнал ли е монахът целта си?“ ще доведе до ползотворен сблъсък на мнения.
4. Жанровият анализ на текста изгражда подходяща основа за възприемане на една друга балада - „Изворът на Белоногата“.
5. Сравнително краткият обем на творбата дава възможност на всеки ученик да я прочете и да формира свое отношение към нея.
При избора на произведение учителят освен с личното си предпочитание трябва да се съобрази с няколко фактора:
1. В него да бъдат ясно проявени особеностите на съответното литературно направление;
2. Да се проявяват характеристиките на художествения стил на съответния автор;
3. Да бъде достъпно за анализ - като обем и като съдържание. Обемното произведение изисква повече часове; някои творби не са поместени дори в христоматиите на утвърдените учебници, липсват и в училищните библиотеки.
При избор на лирическо произведение трябва да се вземе предвид, че то е дело както на автора, така и в известна степен на преводача - тъй като в час се общува с превода, а не с оригинала.
Изборът на баладата „Русалка“ за едно от представителните произведения на Пушкин би изглеждал необичаен - тя не е от „христоматийните“ образци, в нея не присъства любовта на поета към родината, към руската природа, към всичко руско; не е открито проявена борбата срещу всякакъв вид тирания - все типични теми за Пушкин. Въпреки това един целенасочен прочит не само ще открои в баладата проявленията на романтичната естетика и на поетическия стил на Пушкин, но може да даде и основа за работа с някои литературоведски понятия в следващите часове.
И жанрът на произведението, и персонажите в него са пряко свързани с романтическата традиция. Русалката на Пушкин притежава чертите на източнославянските водни духове. В руския фолклор русалката има противоречиви характеристики - появата й може да донесе бури и градушки, но според други поверия там, където тя играе, тревата става по-гъста и тучна, зърнената реколта - по-плодородна. Но и в двата случая се променя естественият природен ход под влияние на загадъчна сила, която едновременно и произхожда от човека, и е загубила пряката си връзка с него. За произхода на водните духове също има различни фолклорни версии - в тях се „прераждат“ удавници, прокълнати от майките си дъщери или деца, починали некръстени. Явно Пушкиновата русалка се родее с последния случай. От една страна, детското в образа й е фиксирано и чрез конкретно, ясно определение - „у нея нещо детско има“, и чрез нейната палавост, чрез стремежа й към игра. Но по-важна е може би другата характеристика - връзката с християнството, осъществена чрез противопоставянето между монаха, търсещ християнското спасение, и езическото фолклорно съзнание.
Баладата започва с усамотението на отшелника - „край езеро, в една дъбрава“. В оригинала е използвана формата спасался (в буквален превод - се спасил), преведена от Стоян Бакърджиев като „намерил тих приют“. Монахът съзнателно търси уединение не за да се приобщи към природата, а за да намери пътя към бога. За него този път е свързан с „пост, молитви и със труд“, с бягство от света и цивилизацията. Към желанието за усамотение, за бягство от съблазните говорят и природните елементи. Те не са част от конкретен пейзаж. Функцията на дъбравата (леса, гората) и езерото не е свързана с локално ситуиране на действието в някаква реална обстановка, независимо дали е руска или екзотична. Природните елементи имат по-специфична роля - те отправят към първичното, тайнственото. Но това не е тайнственият език на първичните природни сили, неусложнени от цивилизацията, а са мистични знаци на човешката душа. Показателно е, че освен в първата строфа природните елементи се появяват, за да обозначат промяна в душевното състояние на монаха и да подчертаят появата на баладичния елемент:
Лесът все по-чернеел там.И езерна мъгла димяла,и червенеела луна,и като плавала, блестяланад езерната глъбина.
Горският мрак, мъглата, размиваща очертанията на предметите, тревожната лунна светлина създават мистично настроение, подготвят за тайнствени, необичайни събития. Необичайно противоречие има в самия пейзаж - и в двата случая, когато той е използван:
И пак луната заблестяла,гората се укрила в мрак.
Лунната светлина не разкъсва мрака, а като че ли го подчертава. Това създава определено напрежение, което е в пряко съзвучие с тревогата на монаха.
Луната има метафизично излъчване както в поетиката на романтиците, така и в други стихотворения на Пушкин (напр. „Луна“ - 1816 г.). Но в едноименната творба луната пряко насочва към любовта, към мечтите по любимата и болката от нейната загуба. В „Русалка“ небесното светило се свързва не с човешкото присъствие, а с друг природен елемент - езерото. Оглеждайки се във водите му, то осъществява връзката между два свята - небето и земята.
Действително, последният стих е „добавка“ на преводача - в оригинала отсъства отражението:
И красны месяц в облакахТихонко по небе катилсяНа воды стал глядет монах.
Но тази „добавка“ е пряко свързана с духа на цялата творба - сливането между небето и земята се проявява и на други нива. Още в първата строфа мислите на монаха са насочени единствено към небесата, но пък делата му са напълно човешки, всекидневни, земни - пост, молитви, труд; неговият път към вечността, към небето минава през пръстта - „И вече гроба си с лопата / старикът готвел в таен кът“. Мъглата също има подобна функция - стоейки между езерото и небето, тя съединява пряко двата свята.
Най-натоварен в този смисъл е художественият образ на русалката. От една страна, тя има физически черти, които, макар и да не я индивидуализират, създават усещането за земно, материално същество - това са голотата, влажните къдри, целувките, играта, стоновете... От друга страна, красотата й не е толкова физическа, женствена, колкото идеална - „прелестна осанка“, „дивна красота“, „лека като нощна сянка“, „бяла като сняг“. Особено последните две определения свързват образа с ангелското, с небесното. Но най-значимата характеристика на русалката е нейното придвижване в пространството:
В миг като падаща звездаполита - и неуловима -потъва в сънната вода.
Сравнението извиква представата за ангел, който от небесните висини слиза на земята. Но кой ангел е този - небесният пратеник, възвестяващ божията благодат, или падналият ангел, отрекъл се от бога, готов да повлече и други със себе си? Отговорът не може да се открие, без да се проследи взаимодействието между русалката и монаха, което е и основата на баладата.
Отшелникът посвещава остатъка от живота си на молитви и труд - две дейности, които в християнската традиция са неотменно свързани една с друга, те са като светлината и топлината в слънчевия лъч. Единствената мечта за него е „въжделената смърт“ - прякото приобщаване към бога. В крайна сметка той я постига - но дали това е жадуваният от него край, дали монахът е щастлив, дали действително е реализирал целта си?
На пръв поглед такава смърт би означавала крах на религиозните стремежи, тъй като е резултат от поддаване на изкушение. Монахът е пленен от магическата красота на русалката, от поведението й. Двамата са на двата полюса на човешкия живот - отшелникът е в края на житейския си път; прозрял истините за света и примирен, той се надява единствено на смъртта; русалката е страстна, непредсказуема, по детски жизнена и енергична (неслучайно от всички думи, свързани с нея, глаголните форми са 20, а определенията - едва 13). Монахът възприема русалката като изпитание пред своята вяра и устойчивост - затова я гледа „със страх в гърдите“, затова „трепери от уплаха“. Действително, той не се поддава пряко на изкушението, но се стреми към русалката. Този стремеж дотолкова обхваща душата му, че се препокрива изцяло със стремежа към бога. Зовът към светците, призоваването на бога „до изнемога“ се трансформират в „страстно бдение“; мечтите за райския живот се заменят с „дивното видение“ на русалката.
Но на подобно възприемане противоречи внушението на пейзажа. В последната строфа неговият образ е представен само в два стиха:
Тъмнеела гората пак.Зора надвила тъмнината…
В предишните случаи природната картина пряко насочва към душевните терзания на монаха, „предупреждава“ за появата на неочакваното, тайн-ственото. И в трите момента присъстват както тъмнината, така и светлината. Но на третия ден от терзанията на монаха побеждава утрото, светлината. Независимо от изискванията на съответното литературно направление, независимо от особеностите на съответната културната епоха, светлината винаги се свързва с доброто, с живота - с бога. Присъствието й означава успех, реализиране на целите.
Това двустишие поставя под съмнение досегашните ценности на монаха. То утвърждава, че щастието и спасението могат да се търсят и тук, на земята, а не само в рая; че „дивната красота“ може да се открие и в реалния свят, а не само в отвъдния; че липсва категорична граница между човешко, природно и божествено.
Тези два стиха са пряко свързани и с внушението на цялата творба, в която земното и небесното сменят местата си:
Наличието на различни гледни точки и техният синтез се открояват и на морфологично равнище - в употребата на различни глаголни наклонения и времена. (Това явно е характерна черта на Пушкиновия поетически стил - проявява се и в други творби, като „На А. П. Керн“.)
В „Русалка“ е налице перфектна обвързаност между наклонението на глаголите и преживяванията на лирическия герой. Първата, втората, петата и седмата строфа са в преизказно наклонение - в тях присъстват „декорът“ на събитието и действията на монаха. Поведението на русалката и реакцията на отшелника са предадени чрез глаголни форми в сегашно време, изявително наклонение, което утвърждава истинността на ставащото. Действителна, реално съществуваща се оказва връзката на монаха с русалката, а не религиозните му помисли. Редуването на глаголните наклонения създава два различни центъра на свидетелско отношение, като заличава разликите между истина и измислица.
Последните три стиха могат да насочат към разбирането за многостранните прояви на Пушкиновия талант, за умението му да „превключва“ между различни лирически подходи. В края на творбата се появяват два елемента, които не присъстват в предишните строфи - местоимението за второ лице, единствено число, и новият художествен образ - на децата (нов, доколкото се появява отделно, а не като част от характеристиката на русалката). По този начин като че ли се разпада досегашната представа за осъществилото се единство между човек, природа и бог. Леко ироничното съдържание на възклицанието „Гледай ти каква беда!“ може да се тълкува и от гледна точка на модерния художествен субект, подлагащ света около себе си на хумористично-сатиричен анализ.
Подобни анализационни наблюдения, въпреки своята непълнота, обосновават разглеждането на баладата „Русалка“ от няколко гледни точки:
1. В нея са отразени основните елементи от поетиката на романтиците - стремеж към разчупване на обществените морални ограничения; отхвърляне на рационалистичния светоглед за сметка на емоционалния; активиране на фолклорните измерения на тайнственото и необичайното; интерес към екзотичното, чуждото.
2. В баладата проличават и някои от специфичните поетически похвати на Пушкин - майсторското използване на глаголните категории; умението му да създаде подходяща композиционна рамка на лирическото внушение; способността му за творческо превъплъщаване и за използване на елементи от различни поетики.
3. Работата с „Русалка“ дава възможност да се разглеждат различни равнища на художествения текст в зависимост от подготовката на учениците - търсене на съпреживяване; анализ на различните елементи; сравнение между оригинала на руски език и българския превод; откриване на чертите от поетическата програма на романтиците; търсене на символните измерения на някои от художествените елементи (езерото и сънната вода например). Тъй като финалът съдържа голяма доза недоизказаност, въпросът „Постигнал ли е монахът целта си?“ ще доведе до ползотворен сблъсък на мнения.
4. Жанровият анализ на текста изгражда подходяща основа за възприемане на една друга балада - „Изворът на Белоногата“.
5. Сравнително краткият обем на творбата дава възможност на всеки ученик да я прочете и да формира свое отношение към нея.
Трагедия Анны Карениной
Роман «Анна Каренина» был задуман и написан в переломную эпоху, в 1873—1875 годах, когда русская жизнь преображалась на глазах. И Толстой как художник и человек был неотделим от этой драматической эпохи, которая и отразилась в его романе рельефно и отчетливо.
«Анна Каренина» — роман о всеобщем разрыве, каком-то всеобщем разводе во всех сферах жизни. Тут все одиноки и не могут понять друг друга, потому что утерян ключ любви, без которого нет семейной жизни.
Безлюбовная семья выступает в романе как обобщенный образ всей безлюбовной жизни человечества. Критикуя глазами семьи весь современный ему социальный строй, Толстой не выходит за рамки семейной темы; он раздвигает эти рамки, расширяет эту тему до всей жизни человечества.
Противопоставление жизнелюбия Анны безжизненности Каренина в романе проводится последовательно с характерной для художественного мышления Толстого заостренностью на непримиримости противоречия. Когда Алексей Александрович столкнулся с мыслью о том, что жена способна ему изменить, он почувствовал, что «стоит лицом к лицу перед чем-то нелогичным и бестолковым. Он стоял лицом к лицу перед возможностью любви в его жене к кому-нибудь, кроме его, перед жизнью. И каждый раз, когда он сталкивался с самою жизнью, он отстранялся от нее». Алексею Александровичу действительная жизнь не могла не представляться бестолковой и нелогичной, потому что она никак не может принять указанную форму, составляющую единственный смысл всей деятельности, всего существования героя. Отношение Алексея Александровича к Анне воплощало сущность его отношений с самою жизнью: игнорирование живой сложности, замена ее искусственной стройностью внешней логдки. Вновь и вновь можно почувствовать, каким насилием над жизнью были семейные отношения Каренина с Анной — медленным, повседневным, постоянным угнетением. Настоящая жизнь для Толстого — это страстное желание и умение человека жить жизнью всех людей, общей жизнью и каждой отдельной человеческой жизнью. Только такая жизнь для Анны Карениной и представляется настоящей.
Анна наделена самым ценным, с точки зрения Толстого, человеческим даром: даром общения, открытости для всех, понимания всех и сочувствования в буквальном смысле слова, то есть умения совместного чувствования с другими людьми. Это и создает поэтический мир Анны.
Безжизненные глаза Каренина — это глаза, какими взглянула на героиню романа окружавшая ее действительность. И то обстоятельство, что человек с этими безжизненными глазами был связан со всей жизнью Анны, обостряет трагизм ее одиночества в мертвой пустыне действительности, одиночества в самой любви.
Тема одиночества в любви пронизывает весь роман. Ей также посвящена и вся история отношений Анны и Вронского. Любовь Анны и Вронского обречена в романе с самого начала и этому предшествует дурное предзнаменование
— гибель человека под колесами поезда, прообраз гибели героини, гибели любви. Так уже само знакомство Анны с Вронским окрашено мыслью о смерти. И история любви оказывается историей смерти.
Близость, установившуюся между Вронским и Анной, Толстой изображает как убийство.
Любовь Анны неизбежно должна была прийти к своему собственному отрицанию, превращению в свою противоположность. Любовь, которая по сути означает самое полное единение людей, превращается в самое полное разъединение. Анна надеялась, что любовь заполнит их мир. Но оказалось, что любовь стала причиной утери мира и, следовательно утери самой себя: «Раздражение, разделявшее их, не имело никакой внешней причины, и все попытки объяснения не только не устраняли, но увеличивали его. Это было раздражение внутреннее...»
Ужасная развязка любви. Судьба Анны связана прежде всего с отношением к действительности, окружавшей Анну. В Анне Карениной воплощен образ человека, созданного для великой любви, но постигшего законы реальности, погубившей ее. Смысл эпиграфа приобретает глубокое значение в развитии романа. Становится ясно, что речь идет о силе судьбы и о том, насколько она руководит всеми деяниями человека и не признает оценочных суждений кого бы то ни было.
«Анна Каренина» — роман о всеобщем разрыве, каком-то всеобщем разводе во всех сферах жизни. Тут все одиноки и не могут понять друг друга, потому что утерян ключ любви, без которого нет семейной жизни.
Безлюбовная семья выступает в романе как обобщенный образ всей безлюбовной жизни человечества. Критикуя глазами семьи весь современный ему социальный строй, Толстой не выходит за рамки семейной темы; он раздвигает эти рамки, расширяет эту тему до всей жизни человечества.
Противопоставление жизнелюбия Анны безжизненности Каренина в романе проводится последовательно с характерной для художественного мышления Толстого заостренностью на непримиримости противоречия. Когда Алексей Александрович столкнулся с мыслью о том, что жена способна ему изменить, он почувствовал, что «стоит лицом к лицу перед чем-то нелогичным и бестолковым. Он стоял лицом к лицу перед возможностью любви в его жене к кому-нибудь, кроме его, перед жизнью. И каждый раз, когда он сталкивался с самою жизнью, он отстранялся от нее». Алексею Александровичу действительная жизнь не могла не представляться бестолковой и нелогичной, потому что она никак не может принять указанную форму, составляющую единственный смысл всей деятельности, всего существования героя. Отношение Алексея Александровича к Анне воплощало сущность его отношений с самою жизнью: игнорирование живой сложности, замена ее искусственной стройностью внешней логдки. Вновь и вновь можно почувствовать, каким насилием над жизнью были семейные отношения Каренина с Анной — медленным, повседневным, постоянным угнетением. Настоящая жизнь для Толстого — это страстное желание и умение человека жить жизнью всех людей, общей жизнью и каждой отдельной человеческой жизнью. Только такая жизнь для Анны Карениной и представляется настоящей.
Анна наделена самым ценным, с точки зрения Толстого, человеческим даром: даром общения, открытости для всех, понимания всех и сочувствования в буквальном смысле слова, то есть умения совместного чувствования с другими людьми. Это и создает поэтический мир Анны.
Безжизненные глаза Каренина — это глаза, какими взглянула на героиню романа окружавшая ее действительность. И то обстоятельство, что человек с этими безжизненными глазами был связан со всей жизнью Анны, обостряет трагизм ее одиночества в мертвой пустыне действительности, одиночества в самой любви.
Тема одиночества в любви пронизывает весь роман. Ей также посвящена и вся история отношений Анны и Вронского. Любовь Анны и Вронского обречена в романе с самого начала и этому предшествует дурное предзнаменование
— гибель человека под колесами поезда, прообраз гибели героини, гибели любви. Так уже само знакомство Анны с Вронским окрашено мыслью о смерти. И история любви оказывается историей смерти.
Близость, установившуюся между Вронским и Анной, Толстой изображает как убийство.
Любовь Анны неизбежно должна была прийти к своему собственному отрицанию, превращению в свою противоположность. Любовь, которая по сути означает самое полное единение людей, превращается в самое полное разъединение. Анна надеялась, что любовь заполнит их мир. Но оказалось, что любовь стала причиной утери мира и, следовательно утери самой себя: «Раздражение, разделявшее их, не имело никакой внешней причины, и все попытки объяснения не только не устраняли, но увеличивали его. Это было раздражение внутреннее...»
Ужасная развязка любви. Судьба Анны связана прежде всего с отношением к действительности, окружавшей Анну. В Анне Карениной воплощен образ человека, созданного для великой любви, но постигшего законы реальности, погубившей ее. Смысл эпиграфа приобретает глубокое значение в развитии романа. Становится ясно, что речь идет о силе судьбы и о том, насколько она руководит всеми деяниями человека и не признает оценочных суждений кого бы то ни было.
Абонамент за:
Публикации (Atom)