Свободата-избор и изпитание
(Есе)

Една интересна двойка върви по прашните пътища на изстрадала Испания-дон Кихот и Санчо Панса.Те разговарят за възвишени неща,които разумът на един безумен рицар успява да осмисли,а ограничеността на оръженосеца не разбира,но усеща,че в тях има повече истина,отколкото в безумните дела на неговия господар.Най-силните думи,превърнали се в крилати мисли,на странстващия рицар:”Свободата,Санчо,е най-висшето благо…”съдържат в себе си смисъла на човешката същност,закодирала стремежа към свободата на цели народи.Тя е осмислила саможертвата и героизма на обикновени хора и велики личности.Ho какво е свободата?Не е ли възможността на човека да мисли,изказва свободно мнението си и създава духовни и материални ценности,като същевременно това не му се налага със сила и не зависи от нищо друго.Следователно свободата е онова,което дава възможността на човека да се чувства личност.Не случайно Сервантес е казал,че на света има два вида хора-свободни и несвободни.
Наблюдавайки хората от възникването им до сега се вижда,че те не живеят изолирани,а в някакво общество.В етапите му на развитие човека се е сремял към свобода.Парадоксално е,че свободата на действие понякога ражда тирания.Но и най-хуманните идеи могат да се превърнат в ограничение на волята.Например християнството,което е свързано с идеята за любовта към ближния,създава Инквизицията.Ето защо свободата е право да правиш всичко,което не накърнява правата на другите.
Може ли да има абсолютна свобода?
Жан Пол Сартър е казал:”Човек е осъден да бъде свободен”.Може би думите на този модерен мислител най-точно изразяват същността на свободата,защото ако една личност се стреми към истинската свобода,тя не може да не чувства отговорността,изпитанието,на което е подложена.Да сме свободни и да правим каквото искаме е лесно,но ние също трябва да носим отговорност за стореното.Защото всяко действие носи съответните последствия,били те положителни или отрицателни.
Свободата е не само висша ценност,но и непосилно бреме.Всички хора се сремят към нея,но някои не са достигнали зрелостта да бъдат свободни.
В такъв случай бихме могли да кажем,че отделната личност може да постигне една относителна свобода,т.е.такава,която да не нарушава обществените порядки.
Никой и по никакъв начин няма право да ограничава свободата на ближния си и да го поставя в зависимост.Но отново има парадокс-това е право на личен избор.Защото от тук се тръгва в две посоки.Едната-на изпитания и страдания при отстояване на тази ценност,а другата-на смирение и търпимост,създавайки привидно спокойствие.Такова е спокойствието на роба от галерите,гребящ в зададения такт.Но ако се чувстваш добре като окован,то заслужаваш да бъдеш такъв.Свободната мисъл не може да се окове.Човек може да е свободен дори когато е силно ограничен.Свободата е такова състояние на духа,което е накарало Коперник,излизайки от съда на Инквизицията да промълви:”И все пак тя се върти…”Никой не може да ограничи свободаа на духа,защото това е най-силното оръжие.Само силата на волята удържа победа над физическата сила.

Всеки ден животът ни поставя пред изпитания,предизвикателства,в които имаме право да изберем своята позиция,да действаме или да проявим пасивност.
Да бъдеш подлец,да се примириш с наглостта,грубостта на по-силните от теб означава да бъдеш роб на страха.Другият избор е да бъдеш свободна личност,която не се страхува от последиците,да кажеш,че “царят е гол”,да не замълчиш пред гаврата с другите,да се вълнуваш за съдбата на онеправданите.
Какъв е смисълът да си свободен,ако тази свобода няма да те постави в позицията на личност,която живее в хормония с другите,вълнува се за бъдещето и върви по пътя на доброто?Защото орелът е свободен само тогава,когато има крила.

В разказа „Дядо Йоцо гледа\" Ив. Вазов разработва темата за мястото на българина в променящото се време след Освобождението на България. На тази тема са подчинени композиционните, смисловите и образните структури на творбата. Самият автор е разпределил текста на 11 фрагмента, чиито смислови връзки могат да бъдат представени (в силно схематичен вид) по следния начин:а) I и ХI фрагмент (пролог и епилог);б) III, V, VII и IХ фрагмент - героят „вижда“ отделни факти от живота на свободна България;в) II, IV, VI, VIII и Х фрагмент - описание на изживяванията на героя, съпроводено с разсъжденията на разказвача, в които стойностите на живота се разглеждат предимно от позицията на главния герой.Очевидно е, че главният герой е носител на голямата идея на творбата - за духовното зрение, което превръща стареца в единствения „окат“ сред множеството „зрящи“.Нека да разгледаме начина, по който е изградена представата на „окатия“ дядо Йоцо за свободната вече родина. Разказвачът изтъква, че зрящите не виждат големия смисъл на свободния живот: „В своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите на всекидневния живот той (Дядо Йоцо - в с. н. - Зв. Б.) не усещаше нищо особено ново. Си същите хора със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата; същите селски крамоли, същите борби с нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света.“ Единствен главният герой, лишен от физическата светлина, е в състояние да оцени значенето на свободата. Той я изживява пълноценно, имайки „зрение“ за нейната същност. Изживяването се извършва чрез субституиране на образа на свободна България върху спомените за черния робски свят и за неговата знаковост. От такава гледна точка се оказва, че околийският началник „е нещо като каймаканин, като паша.- Ама български паша? - пита той, запъхтян от вълнение.- Български, ами какъв! - отговарят му.- Наш си? Българин?... - пита пак учуден.“И така, съселяните на дядо Йоцо му представят околийския началник като „паша“. Това е единственият начин, по който администраторът може „да влезе“ в разбираемия за дядо Йоцо свят. Така се самоописва и самият началник:- Ваша милост ли си, синко?- Аз съм дядо.- Пашата ли?- Той същият - каза началникът усмихнат.“Принципно същият механизъм действа и при срещата на дядо Йоцо с войника. „Едничкият от това село войник“ е видян от слепия старец като „аскерлия“. „И дядо Йоцо цял час разпитва за българския зарай в София, за българските топове, за българския талим и за всичко...“Срещите на дядо Йоцо със свободна България са общо три. Първата е с околийския началник, който е представител на държавната администрация. Втората е с войника, който е представител на армията. Администрацията и армията са най-важните белези за наличието на една свободна държава, затова тях ги има и свободна България - така, както ги е имала и Турската империя. Но ако „свободата“ се изразява само със замяна на едни личности с други (при запазване на старите социални структури!), то тя безсп*рно не заслужава особена възхита. Разказът „Дядо Йоцо гледа“ обаче внушава, че свободна България има и нещо много повече от Османската империя - и това нещо е железницата. Трудно е да се прокара железен път през Искърския пролом - „Из това усте, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?...“ Затова „една голяма царщина“ (Османската империя) не е могла да построи железница, затова „паши и големци и френски мендизи“ са казвали, че железница не може да мине пролома.Оказва се обаче, че онова, което не е по силите на Турция, ще бъде извършено от свободна България. Нашата родина разполага с по-учени инженери от „френските мендизи“ и има „милионите, хилядите милиони“, необходими за изграждането на железницата. Едва тогава „българското“ се представя на дядо Йоцо като „нещо велико, могъществено, необятно... Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие.“Показателно е и това, че Турция не може да предложи на главния герой наглед, върху който да бъде положена представата за железницата, защото по време на робството не е имало железен път. Затова дядо Йоцо си представя железницата „като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България“. Очевидно е, че от гледна точка на дядо Йоцо железницата не е обикновено средство за придвижване (тя е такова средство за неговите съселяни и за други герои, „окатите“ хора), а е начин за прослава на свободна България. Затова слепият старец нито веднъж не се вози на влака, но „възкръсваше“ при неговия ехтеж.Другите герои не могат да оценят големия напредък на свободната родина. Новите кондуктори на влака питат дали старецът, който маха с шапка, не е „някой луд“, а селяните „си казваха ухилено“, че дядо Йоцо гледа. Но това, което ухилените селяни не разбират, е оценено по достойнство от разказвача. Затова репликата „Дядо Йоцо гледа“, лишена от своята ирония, е извадена като заглавие на текста.Намирайки се в планината, дядо Йоцо изгражда свой модел на свободното отечество, полагайки вижданията си върху познати дадености от епохата на турското робство и от митологията. И така, субституцията се оказва смисленотворен механизъм на текста. Чрез нея авторът въвежда внушенията за стойността на свободния живот.Талантът на писателя е безсп*рно доказан и чрез вплитането на културни универсалии в смислотворния механизъм на разказа. Още в античността слепотата е възприемана като знак за мъдрост и Вазов неслучайно използва този „вечен“ мотив от европейската цивилизация, за да изгради образа на мъдреца от планината. Така античните мотиви намират свое проектиране в типично българския космос, в който планината е сакралният център на родното. Да не забравяме, че тъкмо железницата е убедителното доказателство за дядо Йоцо, че България е вече свободна. В дискурса на разказа железницата проправя път за свободата. Отново извечният мотив за пътя се оказва знаков носител за авторовата цел - не физически зрящите, а духовно „окатите“ осмислят битието в неговата пълнота и значимост. Лишени от светлина (в денотативен план), те притежават оня чуден дар на мъдростта, който изчиства света от прах и сенки, от второстепенното, и могат да прозрат смислите на битието с нещо много по-значимо - с дара на сърцата си. Ето така субституцията в разказа „Дядо Йоцо гледа“ получава завършена форма, защото вплита културни универсалии, както типично антични, така и типично български, изграждащи голямата идея за значимостта на свободата.

"Шинел"

Kато естетически категории комичното и трагичното в изграждане на своите образи са застъпили много писатели.Николай Василиевич Гогол в комичен аспект разкрива героите си в поемата “Мъртви души.” Най-ироничен е писателят към Плюшкин,когото нарича “дупка на човечеството.”Трагичното идва,когато героят носи благородни чувства,но не намира щастие в живота.В повестта “Шинел” Гогол изгражда образа на депертаменския чиновник Акакий Акакиевич.Трагичното откриваме в съдбата на този човек,който не може да се защити,не знае как да потърси правата си.Комичното идва от неговата интелектуална ограниченост,от облеклото му,от отношението на другите към него.Той е човек,обиден от съдбата.Още при рождението му трудно се ориентират какво име да му дадат-наричат го на баща му.Не е известно как със своите ограничени умствени възможности става чиновник.Неговата задача е да преписва служебните бележки и самият той се превръща в пишеща машина.Съдържанието на преписаното не го интересува.Навън не поглежда към никого,не се интересува от развлечения.Неговото усърдие в службата се възнаграждава с малко повишение.За него е много трудно да променя глаголното време и лицето на докладите,които преписва.Не може да преодолее тази трудност.Естествено,че за околните той е обект на ирония т.е. комична личност.Комичното се подсилва и от външния му вид.Неговият шинел,каквото е и заглавието на повестта,е целият в кръпки.Дори шивачът,който се представя като негов приятел,го насочва да си купи нов шинел.Трагичното идва от неговото финансово положение.Именно Гогол защитава обикновения човек,който не може да си позволи нищо друго освен оскъдна храна.От неговата мизерна чиновническа служба е събрал 40 рубли,а за шинел му трябват още толкова.Подлага се на лишения,на глад и накрая е в нов шинел.От обкръжението го поздравяват и искат да полеят новата дреха.Тъжният проблем е,че няма пари.Гогол не е безразличен към героя си,защото е писател хуманист.Той винаги защитава онеправданите.Не може да прикрие неговата интелектуална ограниченост,но не може и да го вини за нещастната му съдба,за бедността,за старанието му да живее.Трагичното идва много наскоро,когато новият му шинел изчезва.Акакий е изправен пред най-голямата беда-трябва да облече изкърпения шинел и отново да буде за присмех на другите.Той не намира думи да каже на генерала как са го нападнали разбойници,как са го пре*или и са взели шинела му.Генералът вижда пред себе си един нищожен бедняк,който не знае какво иска.Грубо го изгонва.Душевната мъка на Акакий продължава.От неговите силни преживявания,че никой не го разбира,никой не му помага,заболява и умира.Пак възприемаме Гогол като защитник на обикновения човек и критичен към високопоставените личности.Никой не знае за смъртта на Акакий.Генералът се досеща за посещението,трогва се и го търси,но Акакий е скромно погре*ан.Носи се мълва,че той оживява и нощем съблича нови шинели.”Мъртвецът” се крие под някакъв мост.Всеобщо смущение настава-дори и стражите се страхуват за себе си.Един ден неизвестният крадец взема шинела и на генерала.От този момент шинели вече не изчезвали.Гогол с ирония подчертава,че изглежда добре му е прилегнала дрехата.Самият Гогол не усмива героя си-иронизацията идва от околните.Целта на писателя е да предизвика състраданиекда трогне читателя с картината на човешкото унижение.От друга страна той иска да събуди чувства към всички нещастни.Всъщност Акакий е добродушен човек.Той има благородно сърце,а ето че в своето нещастив умира.За нас е трагичен образ,защото носи доброта,а не намира щастие в живота.Чиновниците го подиграват,а той мълчи и много рядко казва:”Оставете ме!Защо ме обиждате?” Така писателят съпоставя двата свята:гордите,високопоставените,заможните,а от друга страна унижените и оскърбениете,които носят благородни сърца,на никого не пречат,но искат да живеят.Повестта вълнува именно с умението на Гогол да защити обикновения човек и да го противопостави на присмехулниците,които за писателя са горди,надменни,безсърдечни.Именно те са обект на иронизация в повечето от неговите произведение-“Портрет”,”Мъртви души” и др.

Tартюф
Лицемерие и лековерие

“Тартюф” е шедьовър, който е запечатал не просто състоянието на умовете на своето съвремие, а нещо значително повече – същностните черти на самата човешка природа”, така се изразява Жорж Бордонов в критическия си материал за комедията на Жан Батист Поклен-Молиер – “Тартюф”. В произведението си, авторът, подчинявайки се на нормативната естетика на класицистичното изкуство, разкрива категориите лицемерие и лековерие. Взаимно обвързани, те вървят неизменно и могат да донесат непоправими беди на личността и на обществения живот.Затова комедиографът се наема с художествената задача да изобличи двете порочни сили,, опирайки се на образи от своята действителност.
Комедията представлява осмислена картина срещу лицемерната набожност, религията и глупостта на своето време. В нея е разкрита философията на двуличието и особено опасното и въздействие върху лековерните и наивни хора, чиято ценностна система е твърде нестабилна и неспособна да и се противопостави. Творбата на Молиер намира най-жизнения прототип на своята епоха в образа на главния герой – Тартюф, въплащаващ двойнствения лик на неискрения фалшив морал на времето и обществените нрави.
Всеки от персонажите в Молиеровата творба въплащава определена етична категория. В лицата на госпожа Пернел и Оргон авторът представя носителите на религиозния фанатизъм, породен от догмата. Главният герой Тартюф е не само живо лице, характеризиращо един от основните недъзи на епохата, но и дълбоко социално явление. Превърнал се в синоним на човешкото двуличие, героят е мним набожник, похотливец и съвършен измамник. Така чрез поведението си, той се превръща в основния виновник за конфликтите в семейството на Оргон. Користното отношение на лицемера към слабостта на верующите, използването на религиозните заблуждения на Пернел и Оргон е разобличено от здравия разум на Дорина и Клеант, от чистото чувство на Валер и Мариана, от пламеннатаоткровеност на Дамис и от умната Елмира. Началото на комедийния конфликт набелязва различната позиция на участниците в него. Разделени на два лагера, от една страна госпожа Пернел и синът и, а от друга – останалите членове на семейството, те изграждат в словесния двубой основната характеристика на Тартюф. Оригиналният сценичен похват на писателя – да изведе Тартюф едва в трето действие, цели явно да освети пространно и задълбочено неговата същност и да създаде определена нагласа за правилното и възприемане от зрителите. Така на прекомерните хвалби на госпожа Пернел за Тартюф се противопоставят изводите на Дорина от наглото поведение на натрапения гост в дома на Оргон:
Как тоя, що дойде изпаднал, гол и бос,
във твоя собствен дом високо вири нос
и стига веч до там във своята забрава,
че съди и кори и господар ти става.
По този начин авторът частица по частица сглобява основните моменти от характера на набожника. Предупреждението, което се съдържа в думите на Дорина, звучи като предизвикателство да бъде изобличен докрай двуличника, който се стреми само към лична облага:
За вас е той светец, но вярвайте ми вие,
безбожен лицемер под маската се крие.
В мрежите на измамника, скрит под маската на добродетелен човек, трайно се е заплел Оргон. Заслепен от Тартюф, по думите на Дорина, “откак дружи със тоя мях надут, нещастния човек е станал просто луд.” За него гостът му се е превърнал в изповедник и съветник, по-значим от близките му. Той олицетворява типичните черти на френския богаташ от тази епоха, който не е нито глупав, нито лош, но е доста лабилен и лековерен. Тези слабости, но не порочности в характера му го правят достъпна жертва за лицемерния набожник. Наглото му измамничество и мошеничество са немислими без наличието на наивност и заслепение. Тартюф е невъзможен без Оргон. Молиер на практика осъжда чрез произведението си не само на типове като Тартюф, които лекомислено лижат и заблуждават, но и поведението на тези, които са се оставили да бъдат подведени.
Лековерност откриваме и в реакциите на госпожа Пернел, насочена срещу всички, които застават срещу двуличника. Те отдавна са доловили фалшав проповедите му, обругаващи Божието слово. Пернел се противопоставя на близките си , защото е твърдо убедена в религиозното чувство и чест на новодошлия и не може да се примири с отношението на неприрязън към неговата благочестива личност. Тя и Оргон през мътните очила на религиозния догматизъм виждат у лицемера само привидните му качества на християнски моралист: смирен, изпълнен с любов към ближния, безкористен, целомъдрен и милосърден. Разбира се той подвежда лековерните, като изтъква на показ своите “добродетели” и постъпки с най-възвишени религиозни подбуди.
Това обаче не може да подведе Дорина. На мазните и гладки думи за целомъдрие, тя отговаря безцеремонно и саркастично, поставяйки на място похотливия мошеник. Непримирим изобличител на безочието на нахалния двуличник е Клеант. Като неподкупен и непримирим съдник, той е първият, който напада заблудения Оргон.
Ролята на набожния лицемер е добре обмислена и блестящо изиграна, щом така умело постига набелязаната си цел. Прибран в дома на заможния, но наивен Оргон. Тартюф е значително улеснен от него, за да може да реализира това, към което в действителност се стреми, скрит под маската на добродетелта. Философията му на лицемер става напълно ясна в начина, по който говори на Елмира(в пета сцена на четвърто действие). Убеден в безпогрешната си формула как да мами лековерните, Тартюф е съвсем безцеремонен по отношение на реакцията на Оргон: “аз тоя харен мъж го водя за носа.” Читателят вече се е убедил в това как нахалния измамник може да обърне всяка ситуация в своя изгода и да излезе чист от явния си грях. Обвинението на Дамис той дори не отрича, напротив, върху него изгражда самоовинението си, укорите към самия себе си и влага толкова жар във всичко това, че в крайна сметка невинният Дамис е изгонен от бащния си дом, лишен от наследство. Така, в блестящо изиграната роля на оклеветен, лицемерът приближава своята цел – да заграби имота и богатството на Оргон.
След явното му разобличаване обаче Тартюф нито се примирява, нито се оттегля от набелязаната си цел. Напротив, става още по-нагъл и настъпателен, защото държи в ръцете си всичко, което му е поверил Оргон. Лицемерния злодей не само се възползва от наивната доверчивост, за да живее в чужд дом, обграден с внимание и грижи, но и стига дотам, че без сянка на угризение се готви да изхвърли цялото семейство на Оргон от къщата, а самия него да предаде на властта.
В образа на Тартюф Молиер е пресъздал типа на един особено опасен за обществото коварен измамник, чието изобличение съвсем не е лесно. В края на пиесата, когато Тартюф е най-сетне със свалена маска, става ясно, че двуличието у него е всъщност дълбоко заложено, че то е истинската му страна – не маска, а същност, втора природа!

Образът на Ахил

Теза: Ахил е типичен епически герой, който носи всички черти на героическия епос. В неговия образ Омир въплъщава своя идеал за воин и човек.Ахил е сложен образ, един от най-задълбочените в психологическо отношение образи в античната литература.
Доказателство:1.Ахил е митологичен герой – син на морската богиня Тетида и земния цар Пелей.Лишен е от божествено безсмъртие, но е най-велик между земните герои. Съзнава силата и величието си. Те са му дар от боговете. Героят съчетава тази свръхчовешка сила с човешка слабост, затова е сложен образ.Съдбата му е предопределена – да участва в Троянската война, да загине млад, но постигнал завидна слава. Покровителстват го най-могъщите богини на Олимп – Хера и Атина Палада.2. Героят е жертвоготовен. Майка му Тетида го предупреждава, че ако отиде в бой ще загине. Без коле*ание той избира славната смърт пред безславно дълголетие.3. Ахил олицетворява идеала на древните гърци за епически герой-воин и човек. Той съчетава в едно физическа сила, мощ, храброст и наред с тях душевно благородство и нравственост.А/ физическа сила – подробно описание на външния вид на героя в “Илиада” няма. Омир изгражда портретната характеристика на воина с помощта на постоянни епитети: Ахил е “божествен”, “богоравен”, “исполински”, “превъзходен”, “бързоног”. Представата за героя се допълва от един детайл – “руси коси”. Това е достатъчно, за да се утвърди идеята за изключителна красота и физическа сила и да се индивидуализира героят. Ахил е ненадминат по блясък във великолепните доспехи, изковани от бог Хефест.Б/Ахил живее на границата между земния и божествения свят. Боговете бдят над него, помагат му в битките( с подкрепата на Атина побеждава Хектор). Въпреки че е галеник на боговете героят притежава силно развито чувство за нравственост. Той се включва във войната, за да изпълни дадената дума пред бащата на хубавата Елена. Ахил е воин в истинския смисъл на думата – не таи омраза към троянците, а ги възприема и уважава като достоен враг.4. Характерът на героя е представен от Омир като напълно изграден, завършен, с утвърдени качества, а не в развитие. Ахил е честолюбив. Именно чувството за войнска чест става причина за неговия справедлив гняв от постъпката на Агамемнон. Ахил се явява защитник на реда на късното родово общество, който защитава равенството при разпределението на благата. Според него те трябва да се дават в съответствие с воинските заслуги. Гневът на Ахил не е обикновеният гняв на земен човек, а на свръхчовек, от който зависи хода на войната. Героят е преди всичко воин и за него участието в битките е въпрос на чест. От неговата смелост и сила зависи съдбата и живота на ахейските войници. Ахил се отдава на чувството за накърнено достойнство и дава воля на гнева си – взема крайното решение да се оттегли от битката. Това се оказва пагубно за войските, защото ахейците се чувстват силни, когато Ахил е начело на боя.5. Основна цел в живота на епическия герой е славата – за себеси и за рода си(“да не срамиш рода на баща си”).6. Омир показва героя в различни състояния – ту увлечен в битките, силен, могъщ,обзет от разрушителна стихия, жесток (изпълва с трупове реката Ксант), ту нежен и слаб (към Бризеида), ту плаче ( пред майка си).Човешко отношение Ахил проявава и към страдащите родители на Хектор и връща тялота му.
Заключение: (Отношението на Омир към героя). Омир се възхищава от величието на Ахил, който е ненадминат герой в един свят на войни и битки

Какво преживява Алеко Константинов при срещата си с Ниагарския водопад?

Голям поклонник на природата, Алеко отделя особено място на впечатленията си от срещата от Ниагарския водопад. Емоционален и чувствителен по природа , творецът – реалист създава пластично описание, което не губи своята естетическа и художествена стойност… Едно от най-големите постижения на Алеко в разказа за Ниагарския водопад се състои в умението му да направи читателите съпричастни на изживелите от него емоции. Умишлено забавяйки ритъма, творецът бавно и внимателни подготвя за среща с хармонията и съвършенството. Използваните подробности постепенно въвеждат в степента и силата на преживяванията, изпълнили душата му.Сякаш умишлено Алеко забавя срещата с водопада, за да помогне да се осети мощта на завладелите го емоции. Срещата с осемдесет годишната бабичка въвежда допълнителен нюанс в диапазона от чувства Благородна завист изпитва Алеко към тази, която макар и късно,е изпълнила една своя мечта.Ритъмът на разказа постепенно се усилва, заедно с чулото се вече бумтене на падащата вода.Пред очите на читателя е реката устремена към пропастта.Причастията: “устремена”, “запенена” внушават усещането за динамика, а недовършеността на изречението насища разказа с неизказаната сила на вълнението, нетърпението и учудването.В желанието си да въведе читателя в изживяваните състояния на възторг, нетърпение, недоумение, Алеко наблюдава реакцията на посетителите, отразена върху лицата: “излеко бели и като че ли изтръпнали”. Възклицателно изречение с скромна естественост обяснява душевното състояние на пътешественика: “който може нека опише тази картина, който може нека ея фотографира, нека е нарисува!”. . . аз не мога.Алеко използва три гледни точки, за да внуши цялото усещане на грандиозност, мащабност и красота на глед която дълбоко го е развълнувала. Водопада виждаме от три различни места: “зад каменната ограда”, “от канацкия бряг” и “острова на Трите сестри”. Въведените олицетворения, изобилието от глаголи в градация помага да се разбере растящото възхищение, удивление и благоговеен възторг от видяното. С усет към красотата пътеписецът улавя всяка потребност, която изпълва душата му с щастие. Видяна в различни агрегатни състояния, водата е разгледана в нейната могъща първична сила. Ценител и любител на природата,Алеко кара читателя да съпреживее усещането за красота, съвършенство и хармония. Глаголите: “припка”, “устремява се”, изброяването на епитети: ”къдрави”, “блестяща”, насищат картината с детайли, които създават звукови и зрителни внушения. Безглаголното изречение: “Долу – ад”, подчертава малчеливото недоумение и растящо възхищение при откриване на нови елементи от зашеметяващата гледка. Пътеписецът измерва всичко в оня мащаб на видяното, който създава усещане за могъщество. Нотки на романтика зазвучават във възклицанието: “Как ли ще изглежда в светла лунна нощ!”. Алеко твори със замах, но и с усет за промяната в емоционалните състояния, затова картината, която израства пред очите, поражда преживявания и настроения, които запознават читателя с богатата душевност и чувствителност на Алеко.Столетие дели от времето, когато Алеко посещава Америка. Описанието на Ниагара продължава да вълнува и радва с постиженията на творческия гений. Твореца създава образец на езиково и стилистично майсторство. Изпитаните пред фантастичната гледка чувства изграждат пред очите ни образа на един прям и чувствителен човек, с усет към красотата.

Картината на града в цикъла “Зимни вечери” на Христо Смирненски

І Увод:
Христо Смирненски е един от най-изявените български социални критици. По времето на написването на цикъла “Зимни Вечери” в България са се заменили ценностите на рода, майката, дома, семейството с надеждата за оцеляване в тежките дни.
ІІ Теза:
М1: Чрез з”Зимни вечери” христо Смирненски Показва как едността, безработицата са пуснали корен в умовете на хората от бедния работнически квъртал.
М2: Жените, децата и старците , най-слабата част от населението са пример за трудния живот на бедните хора по време на І-та световна война .
М3: Образът на бедния работнически квартал през зимата е доказателство за пречките и изпитанията пред хората.
М4: Веселбата е немислима, там където им само тъга, плач и смърт
М5: Скръбта и тягостната обстановка се носят като зараза- бързо и сигурно.

ІІІ Доказателствена част
М1: Чрез з”Зимни вечери” христо Смирненски Показва как едността, безработицата са пуснали корен в умовете на хората от бедния работнически квъртал.
1 Разсъждения
2. Доказателства
Целият квартал е в очакване на нещо тагично






Тъга скръб, мрачно тягостно нсатроение






Цялото население е обзето от тези чувства
“Като черна гробница и тази вечер пуст и мрачен е градът”-определяйки града като черна гробница , Смирненски поставя основната тема и определя един от нюанските в “Зимни вечери”
“глъхнат сградите, зловещо гледа всяка” “оскрежената топола- призрак сякаш” “мълком гаснеща от скръб”-природата и заобикалящите сгради допълват усещането


“Вървя край смълчаните хижи”- чрез тази ментонимия авторът внушава, че чувствата не са единични, а това е всеобщ проблем

Извод 1: В цикъла “Зимни вечери” Смирненски излага на показ чувствата и емоциите на всички бедни българи, показвайки
Преходно изречение: Като истинска зараза се носят скръбта и тъгата, превземайки най често сърцата на децата, жените и старците.


М2: Жените, децата и старците , най-слабата част от населението са пример за трудния живот на бедните хора по време на І-та световна война .
Няма нищо по-лошо от гледката на безнадежността в очите на детето

Бащата, който би трябвало да е патриарха в семейството, да дава надежда и мъдри слова, сега е в пълно противоречие с родовите ценности

Щом бащата е изпаднал в безразличие, какво остава за децата и жените. Те са описани в авторовото море от отрицателни емоции.
“Но ето къщурка позната в прозореца моминсо лице”



‘Завърнал се вкъщи безхлебен, пиян пак бащата ругай”- Обезличен, без право на друг избор, бащата приема съдбата си и дави мъката си в алкохол.
“Децата пищят и се молят, а вънка привела глава, сред своята скръб и неволя, жена проридава едва”
Извод 2: Смирненски показвайки жителите в бедния квартал, създава представата за пълна мизерия в капиталисическия град- пълна противоположност на демократичните идеи.
Преходно изречение: като най-тежък за преживяване сезон, зимата хвърля своя отпечатък върху живота на хората.


М3: Образът на бедния работнически квартал през зимата е доказателство за пречките и изпитанията пред хората.
Чрез описанието на зимата Смирненски обогатява цветовата картина в текста.





Снегът и зимата скриват всички други цветове и точно като трудните времена карат хората да оставят в душите си само мъка.


“Чертала е бялата зима неземни сребристи цветя”
“Спускат се змийки от лед”
“Оскрежената топола”
“И в мъглата жълто-пепелява”


“Като копия златни пламтят светлини и се губят по белия сняг”
“Синкави и жълти алени снопчета пламък трептят в огнен блясък запалени черни ковачи коват”




Извод 3: В “Зимни вечери” Смирненски създава картина изградена от три цвята: черно, бяло и жълто, сякаш хората се борят за своя живот.

Преходно изречение: Цветовата обагреност води само до мисълта за смъртта

М4: Веселбата е немислима, там където им само тъга, плач и смърт
Авторът отново акцентира на основните идеи на “Зимни вечери”



Използването на реторични въпроси засилва усещането за трагизъм и невъзможността за други чувства.
“БРатя мои, бедно мия братя”- чрез това попворерние Смирненски показваобщата съдба на хората.

“Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?”


Извод 4: Тъгата се е настанила там, където няма изход от нея и това е при всички хора, неизбежно и нежелано.

Преходно изречение: Авторът обобщава основната идея в цикъла “Зимни вечери”
М5: Скръбта и тягостната обстановка се носят като зараза- бързо и сигурно.

Авторът повтаря тази метонимя като показва колко вайно е значението и

ОТново децата с атук важна част от населението, бъдещаето, което сега расте със скръб.
“И пак край смълчаните хижи вървя в бледосиня мъгла”

“стоят две деца и треперят и дреме в очите им скръб”


Извод 5 : Това е съдбата надвиснала над БЪЛгария- скръб, мъка , тъга и мизерия.
ІV Заключение:

Извод 1: В цикъла “Зимни вечери” Смирненски излага на показ чувствата и емоциите на всички бедни българи, показвайки.
Извод 2: Смирненски показвайки жителите в бедния квартал, създава представата за пълна мизерия в капиталисическия град- пълна противоположност на демократичните идеи.
Извод 3: В “Зимни вечери” Смирненски създава картина изградена от три цвята: черно, бяло и жълто, сякаш хората се борят за своя живот.
Извод 4: Тъгата се е настанила там, където няма изход от нея и това е при всички хора, неизбежно и нежелано.
Извод 5 : Това е съдбата надвиснала над БЪЛгария- скръб, мъка , тъга и мизерия.

ДОБРОТВОРСТВОТО НА ЙОВКОВИТЕ ГЕРОИ.
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ДРУГИЯ В ЙОВКОВОТО ТВОРЧЕСТВО

~Необикновения дар на разказвач, който притежава Йордан Йовков, превръща всичко, до което се докосне в прекрасно. Той търси винаги красотата, която облагородява и неговите герои търсят хармония в момент на узряване или душевен прелом, творят добро за себе си и останалите. Те узнават себе си и откриват онова, което винаги е било в тях, но неосъзнато и непроявено. Ето защо Йовков вярва, че вътрешно свободния човек е способен на чудеса, турчин и българин се сродяват от човешкото и добро е всичко, което дава криле на човека. Всеки порив е оправдан, щом умножава човешкото богатство. Условието е да няма корист в порива : така се ражда добротворството. Всички образи са сложно обусловени, всеки индивид е вселена, неразгадана тайна, нравствено- духовна единица.~Съчувствието като прекрасно човешко чувство, добротворството, хуманизмът, са намерили трогателен израз в разказите “По жицата” , “Другоселец” , “Серафим” , “Песента на колелетата” и др. В тях са отразени добродетелите, преживяванията и страданията на обикновените селски труженици. На пръв поглед това са творби за малкия, безличен човек, но при по- задълбочено вглеждане читателят непременно ще открие че не е така, защото в тях се разкрива образът на “малкия” човек, който обаче е носител на големи и непреходни нравствени ценности. Тъкмо в тези разкази моралната извисеност е обоснована с удивително художествено майсторство. ~В “Другоселец” Йовков е показал нерадостната съдба на сломения от тежкото житейско бреме беден селянин, за когото домашното животно представлява неразделна част от неговото съществуване. Авторът майсторски мотивира първоначалното отношение на селяните към нарушителя- друселец, които се ръководят от чувствата си на добри стопани. Те са готови яростно да се нахвърлят върху човека, чието конче е навлязло в техния имот. Но след като кметът му налага сто лева глоба и другоселецът изважда синята си вехта кесия, всички забелязват треперещите му ръце и изтърканата му антерия, единствената му банкнота от двадесет лева. Писателят умело, само с един детайл обосновава прелома в душите на селяните. Щом разбират дълбоката мъка на другоселеца, всички изведнъж го обграждат със съчувствие и състрадание. Тези чувства намират спонтанен израз в думите на Торашко : “Ох, братко, братко ! От тебе ли намериха пари да искат, братко ?” . От тези реплики и от грижите на селяните за кончето, а също така и от вниманието на кмета, който нарежда да донесат и храна на изпадналия в беда техен брат, проличава нравствената извисеност на селянина, грижата му за другия. ~Нима не ни вълнува силно и благородната постъпка на Серафим от едноименния разказ? Дал на бедната селянка последните си пари, които е събирал за да си купи ново палто, той не съжалява, въпреки че пак ще трябва да носи окъсаните си дрехи. Голямо впечатление ни прави неговата открита, добра усмивка, която е присъща само на човек с благородно сърце. Съкровеното му желание е да помогне на хората, изпаднали в беда , да облекчи участта им, да внесе поне малко радост в техния живот.~Серафим наистина е божи пратеник, който не просто идва, а се “явява” по тия места. Той е носител на Христовата вселюбов и отзивчивост, която трябва да обърне в новата вяра Еньо. С всичките си качества, колкото и малко да са те в разказа, Еньо е изключително земен човек, практичен и явно с успех нарежда житейските си неща. Серафимидва да смени неговата ценностна система, да му даде нов закон и да пренареди живота му. Той е птичка Божия, небесен човек, дошъл да измие Еньовия грях. Самото му име е ангелско. ~Йовков е натоварил героя си с някои от христоматийните качества на библейските праведници. Той е окаян и беден. Очите му са влажни, замъглени, насълзени-като очите на плача. От друга страна, Серафим е изключително кротък. Той пипа бавно, отвръща кротко, тихичко си прибира хляба, не поглежда дори преминалата край него млада жена. Сякаш се бои да не обърка сложните нишки на живота край себе си. Той е незабележим. Яде само хляб, и то по малко, реже с костурката и сладко-сладко дъвче сухите залъци. В общите грижи за тленното си битие Серафим се радва на оскъдицата и Йовков държи да подчертае това-във финала героят хвали скъсаната си дреха с някаква особена радост в гласа си. ~Серафим излиза от сюжета на разказа с едно основно характеристика - милостив. Нещо повече-целият разказ сякаш е написан за да се изрази това му качество, то подчинява и обсебва творбата. Едва в края на повествуванието читателят разбира, че това не се случва за първи път, че той всъщност е все милостив, че години наред постъпва така. Серафим е чистосърдечен, у него няма и следа от каквато и да е корист, от някакви задни помисли. Упованието в Бога и вярата в човека са единствените мотиви на неговия подвиг. Той тайно дава парите си на Павлина. Нито Еньо, нито читателят, нито Йовков е разбрал как героят е открил жената, как е разбрал къде живее, кога е станало всичко това.~В Серафим има нещо изключително, което не е само във външния му вид. Птиците, които не разбират нито от дрехи, нито от пари, са го усетили-те идват без страх да се нахранят от добрата ръка на героя. Добротата на Серафим поразява дори безсловесните Божии твари, така че Еньо е обречен да го следва в пътя към доброто. Със своето поведение, със своите качества Серафим е идеалният пример за християнин. Той е отникъде и никакъв, няма професия, няма семейство. Притежава всичко, което го прави “свят човек”. С цялата си същност той се побира в името, което носи. Чрез името си напълно се себеизразява. Серафим съществува благодарение на страданието. И понеже знае, че краят и победата са много далеч, той учи хората да живеят при страданието, учи на състрадание. ~Развръзката на разказа всъщност не е белег на сюжета, а на скритото вътрешно действие на по-високия , духовен план на творбата- тя е там, където през сюжетните детайли, жестове и диалог се разкрива най-пълно вътрешния духовен смисъл на творбата. Затова светът на Йовков е повече от съвременен-той носи духа на вечността, който обрича самото творчество на писателя на измеренията на трайното и вечното. Героите му са добротворци. Те са способни да въдворят с един жест изгубената хармония. ~Нравствено- естетическите проблеми в “Песента на колелетата” са разкрити чрез изтъкване красотата на човека- творец и добротвориц в образа на Сали Яшар. Той търси и намира смисъла на живота в своя труд, чрез който прави хората по- добри и по- щастливи. Старият майстор осъзнава, че каруците, които са плод на ума и ръцете му, са “себап” и чрез тях споменът за него и неговото майсторство ще остане и след физическата му смърт, защото в тях е вложил и частица от себе си. Това е духовното богатство и мъдростта на Сали Яшар, за него има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго- любовта между хората. Душата на Сали Яшар е отворена за света и всяко движение край него променя мислите му. Приближаването на смъртта му помага да узнае нови истини за себе си. Образът на чешмата, за която мечтае Сали Яшар, с нейната изобилна, благодатна вода, сред сухото, жадно поле, означава живот. От всички представи за добро у Сали Яшар, тази е най - разгърната, най- красива и привлекателна, тя стои в мислите му като идеал и той не иска да я замени с нищо по- дребно и незначително. Във възклицанието му “ Каруци трябва да правя аз, каруци!” , присъства откритието , че най- хубавото, което можеш да дадеш на хората, е да им дадеш себе си. Неговите каруци са предназначени не да разделят, а да събират хората. Така Сали Яшар постига щастието. Ето как в “Песента на колелетата” можем да видим какво означава щастието за Йордан Йовков: висша реализация на човешките възможности, щастието на героя му означава активно присъствие в живота и възможност света да стане по- добър след него- това е най- далечния предел на човешките мечти. В отношението между просто и възвишено втози разказ се осъществява отношението между единичното и скромно съществуван на човека и големите мащаби на живота, реализацията на добротворството.~Дълъг е пътят на слепия мъдрец до мига на проглеждането. Непроумян остава и разказът на Джапар за връщането на Чауша и радостта, която донася звънът на каруцата му в осиротялата къща. Трудно е за вярване, защото и Сали Яшар е чувал, че е убит, бастисан по пътя. Песента на каруцата му опровергава мълвата и първа огласява вестта за завръщането. Като онези знахарки от началото на разказа, които “с няколко думи връщат живота на много умиращи”. Ковачът изслушва разказа изтръпнал, гледа в земята, мълчи и мисли. Преди да си тръгне, Джапар най- сетне формулира онова, което слепия мъдрец дири-истината за себе си и отговор на въпроса за себапа: “Сали уста-казва той-каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят в къщи и да из лязат да те посрещнат!”. По същество думите на Джапар обезсмислят идеята за себапа в онзи вид, в който го разбира и търси Сали Яшар. И още: друг себап не е нужен, защото истинския себап е вече сторен. Другото ще бъде само външен жест, друга форма на признание, което няма нищо да промени.~Все пак Сали Яшар сторва и друг себап- не само с труда си, но и с парите, припечелени от него. Същия следобед дава част от тях на Джапар, за да си купи нива. Формата, под която прави това, в случая не е толкова важна-в заем или не (уговорката, че Джапар ще му ги върне когто може, е направена повече от деликатност, за да се щади човешкото достойнство). В този момент той си представя одобрителния поглед на Шекире- единствената жива връзка с онези бедни, но щастливи години. Доброто е сторено и мисълта му може да намери покой. ~В разказа “По жицата” писателят по неповторим художествен начин е обрисувал трагедията на бедния, селски труженик. В образа на Гунчо са въплътени физически и духовни черти, типични за селячеството по онова време. Тръгнал да търси бялата лястовица, за да излекува заболялата си дъщеря, героят разтърсва до дъно душата ни, разкривайки мъката пред Моканина, който също така с болка в сърцето и безпределна човешка доброта и състрадание към болното момиче възкликва: “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”. Трогват ни и думите на бащата: “На мене да оставят, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е.” В моментното доближаване на човешките души, в човешките постъпки и съчувствието, се ражда хармонията. Всеки жест е надежда и вяра: “Ще я видите, чедо, ще я видите.Аз я видях, ще я видите и вие.” Именно тук, чрез тази лъжа, в един кратък мииг се докосват съдби. Една случайност води точно до онази жадувана от вътрешния порив хармония, която в случая е плод на върховно нравствено усилие. Човешките души са се докоснали и разгадали. След това отново идва безпомощността, но мигът , за който човек живее, мигът на добротворството, мигът посветен на другия, е изживян, а Йордан Йовков вярва в човека, способен на такъв миг.

АЗ, БЪЛГАРИЯ, СВЕТЪТ

БАЙ ГАНЬО ПЪТУВА…
МНОГО ГОДИНИ СЛЕД ТОВА
Есе


Обикновено мислим за света в трето лице – като за “него”. Аз, ние българите, България и светът. Сякаш сме извън него. Следователно предполагаме съществуването за всеки един от нас на поне три свята – моя малък свят /аз/, родното пространство /България/ и другите /големият свят/. Може ли да се постигне хармония между тези три свята?
Често чуваме констатации от рода на: “Българска работа!”, “Туй българите за нищо не ставаме!”и т.н. Дали защото не съм натрупала достатъчно житейски опит /за беда или за щастие/, но не са ми много ясни. Има ли нещо, което предопределя съдбата ти още с рождението? Обвързан ли си с определен топос – в случая България? Щом си българин, значи си “карък” – “На нас все така ни се случва”, “Великите сили си играят със съдбата ни”. Но трябва ли оттук нататък да се оправдаваме с петвековното робство например. Миналото ли да виним непрекъснато за сегашните си несполуки? То май и само с миналото се гордеем. С носталгия и надут патриотизъм се връщаме към “славните страници” от нашата история. Търсим основания за днешните си претенции във великите българи от миналото. Славни страници, ама минали. Велики българи, ама в миналото. А днес? С какво сме по-различни от “другите”. Нали сме просто хора – добри и лоши, забавни и скучни, умни и глупави, решителни и малодушни, нежни и жестоки и т.н. и т.н. Ако ми позволите, отказвам да бъда класифицирана в графата “аутсайдер” само защото съм родена в България.
Как ли мога да определя себе си? Родена съм в края на ХХ век. Живея в ХХІ.
Може би има символика в това /”гранична ситуация”все пак/. Нещо свършва, нещо започва. Новият век започва за мен и моите връстници с осъзнаването ни като личности, като Аз. Като се замислиш, това е много трудна работа. По-лесно и по-често се разпознаваме чрез общностите – “нашата тайфа”, “нашият клас”, “нашето поколение”… Но къде съм Аз? Аз съм май когато искам – искам винаги за себе си. Струва ми се доста претенциозно да търся връзката Аз – България- Светът. Перспективата ме плаши. Вече съм на 17 години и от мен се очаква известна зрелост – да вземам решения, да помисля за бъдещето си. А аз живея само в настоящето. Как виждам себе си? Каква е връзката между Аз и България? И България ли е посредникът между аза и света?
Омръзна ми да слушам ежедневно, ежечасно как се опитваме да извървим пътя до Европа / за нас май това е светът/. Ако България и българите в момента пътуват към Европа, то логично е да се запитаме къде са били досега и къде се намират в момента, къде е началото на пътя. И кога България е излязла от Европа, за да пътува сега към нея. Разбира се, не става въпрос за пространствения аспект на проблема, защото и за първокласниците е ясно, че географското местоположение на България е в Европа, източната част. Ключовата дума е “източна”. От справки с учебници, родители и други авторитетни източници се открояват ред исторически и недотам исторически причини, поради които в средата на ХХ век Европа е разделена на две – Старият континент поставя граница и се превръща в два подконтинента – Западна Европа и Източна Европа. Сега се опитва да събере двете части, но като всяко счупено нещо, трудно е да се слепят парчетата , без да остане видима следа.
Явно съдбата на България е все да бъде на пътя към Европа. Като част от изостаналата Османска империя българите полагат усилия да се впишат в Новото време и успяват, макар и без собствена държава – пробуждането на националното самосъзнание, възрожденският устрем правят възможно извоюването на църковната независимост, развитието на стопанството, образованието, културата, за да се роди съвсем естествено и жаждата за свобода. След Освобождението млада България изумява Европа с бързите темпове на развитие. Спомням си експресивните заглавия от учебника по история: “Стопанското “чудо” в сърцето на Балканите”, “Градивният устрем на българина”, “Българската култура търси място в света” . И тъкмо да влезем в Европа, ето ти несполучлив съюзник /на два пъти/, ето ти “желазна завеса”, ето ти “голям брат”, комунистически режим и отново безвремие и безпространственост – България е ситуирана единствено на Балканите /този топос обикновено е натоварен с пеоративно значение, “размирните Балкани”/. След разрушаването на Стената – ето ти отново пътя. Посоката е все същата – бленуваната Европа. Нали някой беше казал: “Човекът е човек, когато е на път”. Е, ние явно сме по-човеци от европейците, защото все пътуваме към тях. А те май хич не пътуват към нас. Живеят си по европейски европейския живот, работят си по европейски европейската работа, харчат си по европейски европейските заплати… А ние се пънем, задъхваме се и а-ха да влезем в Европа и да делим с тях бленуваните европейски блага – казват, че съвременното общество е потребителско. Чудя се защо – защото потребяваме или защото ни у-по-
требяват. Ние май главно за това сме зинали към Европа – да споделят братята европейци с нас европейските си заплати. Или ще кажете – това не е вярно, това е кощунствено, простащина, ние искаме да се приобщим към европейската култура. А какво е тя за нас? Познаваме ли достиженията на европейската литература например – съвременната, не задължително изучаваната в училище /не че и нея познаваме кой знае колко/. Какво са за нас “европейските” ценности? Готови ли сме за нормите на цивилизацията? Защото казват, че тя нямала нищо общо със свободията. Ако Европа е обетованата земя, какво можем да й дадем в замяна на благоденствието? Това сравнение с древността ме подсеща – дано и ние не вървим 40 години като евреите. Та ние и собствената си култура не познаваме – абсурдно е да запълваш свободното си време с четене на книги. Смешно! И писането не ни е любимо. Освен в “чата”. Но там пишем на латиница. И няма правила.
И така, пътува си България. И българите с нея. От време на време ни удрят през пръстите с някоя предпазна клауза, ако нетърпеливо посягаме към европейската баница. България един ден ще стигне до Европа. А българите? За тях не съм сигурна. Или поне не едновременно. Защото българинът се е превърнал в обратното на това, което е бил, което знаем от фолколора, от класиците, което се счита традиционно за българския бит и душевност. Мит е прословутото трудолюбие на българина / като казвам мит, имам предвид нещо, което не е реално/ - достатъчно е да погледнем обширните площи пустееща плодородна земя, заради която в миналото брат брата е убивал / и това го знаем от класиците/. Мит е прословутото гостоприемство на българина – колко пъти са ви канили на гости напоследък? Мит е прословувата жажда за знания на българина – жаждата си утоляваме с кока-кола, спрайт, джин, водка, чалга. Знание – няма питие с такава марка. Е, и днес, както и в патриархалния свят на “Под игото” например, нашите родители дават мило и драго да ни “уредят” в някое по-така училище и в университет да ни запишат, само дето на нас май никак не ни се учи. Или поне на повечето от нас. Е, добре, на повечето, които аз познавам. Да продължавам ли?
Мислите ми са доста объркани. Ама и темата е объркваща. Ясно е, че трябва и духовно да попътуваме.
С кое лице ще се представим в Европа, когато дойде краят на пътя? И ще ни познае ли тя? Или по-точно – ще ни при-познае ли? Да се тупаме ли в гърдите: “Булгар! Булгар!” , или да се молим никой да не разпознае националната ни принадлежност. По пътя трябва да се освободим от всичко, което ни пречи – снобизма, невежеството, завистта, дребнавостта, алчността… За да не възкликне Европа, като ни види: “А, бай Ганьо пак пътува из Европа!”.

Истинската любов
Интерпретативно съчинение

Сигурно е,че откакто съществува,човекът винаги се е сблъсквал със загадката на живота-Истинската любов.И докато ни има на този свят-все ще се изправяме изумени и стъписани пред нея.Защото тя носи всички хора на крилете на неземно щастие и пак тя е в основата на най-великите трагедии,както е и в разказа ,,Дервишово семе’’ на Николай Хайтов.Авторът умело напомня на читателите от къде идваме,а именно от любовта,и за какво сме създадени на този свят-създадени за любов.
Любовта е по-силна от смъртта,защото непрестано ражда живот.Така това съкрално чувство се възпламенява между обикновени хора като Рамадан и Силвина.Любовта е творец на живия свят. Любовта е творец на живия свят.Ала това не е ли Бог?Бог е любов…Тогава-любовта носи в себе си зародиша на безсмъртието…Нима любовта на Силвина и Рамдан да не е безсмъртна?Едва ли,защото любовта и безсмъртието са равносилни,равновелики.Всякакви определения и смисли се откриват и се приписват на истинската любов.Всеки човек сам за себе си търси и открива това най-чисто и най-светло чувство.А толкова различни сме ние хората,затова ще се спрем на един персонаж,а именно Рамадан.
Който поне веднъж в живота си е бил влюбен,той непременно е разбрал ,че това чувство го е направило вълшебник.Истинската любов ни облагородява и сътворява чудеса,затова и Рамадан ,влюбвайки се става по-великодушен. В такива моменти като че ли се срамуваме от собствените си слабости и искаме да постигнем съвършенство,за да заслужим чувствата на любимия.Търсим и откриваме собствената си доброта и щедро раздаваме духовните си съкровища така,както постъпва Рамадан спрямо Силвина.Затова от неговата душа изчезва злото като помисъл така,както изчезва и омразата.Така започва да тече времето.Малкото време на малките хора.Но покрай тях тече и голямото време на нацията.Възелът между Рамадан и Силвина е сплетен от закони,неподвластни на времето.Вечни.Така за отмъщението има две много сериозни причини-нарушаване на брачната връзка и с това застрашаването живота на рода и нарушаването на любовта.Но защо ли Рамадан се бави?И не само се бави.Дори се стига до парадокса той да носи дърва на своя съперник и душманин,да му сменя постелките.Защо?От човеколюбие?Едва ли.Той продължава да го мрази, но не може да пристъпи волята на любимата си.Но омразата изчезва като помисъл и злината като деяние.Излиза,че Рамадан е намерил в себе си божественото начало или поне търси пътя към жадуваното съвършенство.
По този начин той почти обожествява Силвина.Рамадан дарява любимата си с най-красивите черти и с най-светлата душа.Затова истинската любов е радостно опиянение и не е само стремеж.Рамадан да бъде телесно и душевно красив, а и стремеж да отдаде себе си на жената която обича и която никога не е почувствал близка.
Може би е вярно,че нашата земна човешка любов е искрица от извечната любов,към Бога. У всеки от нас живее един Вечен жених,който търси вечната невяста.Или една Вечна невяста,която търси своя Вечен жених.Тогава се налага извода ,че Истинската любов е сливане на небесното и земното,за да се роди животът и божественото начало.Душата на Рамдан лети като птица и излъчва неземна светлина и доброта.С поведението си той доказва,че Силвина е голямата му любов.Какво ли не прави той за нея-дълго търпи своя скъперник и е милостив към него,не завижда,не се гордее.Рамадановото сърце не се радва на неправдата,а ликува заедно с истината.Рамадан живее с надеждата,че Руфат ще си отиде от грешния ,в който живее и ще отиде там където че бъде наказан за всичките си деяния.Макар и през болката, през самотата,през скръбта –все към най-светлото чувство е устремена душата на страдащият Рамадан.
Рамадан е от Родопа планина,затова той може да бъде сравнен с митичния певец Орфей,а неговата любима Силвина с Евредика.Боговете са дарили Орфей с необикновена милост- да върне любимата си от Царството на сенките,от тъмните светове на мъртвите.В този смисъл да върне Силвина от мрачния свят на мъжа и.Условието за Орфей е да вярва на думата на боговете и да не обръща назад.Така и Рамадан според съветите на своя дядо трябва да се слее със Силвина-в първата брачна нощ.Орфей се обръща и пред очите му се стопява сянката на Евредика,Така и Родопския син не изпълнява заръката на своя дядо,заточа в този смисъл Силвина неговата Евредика-му е отнета.Боговете връщат Евредика в царството на сенките,а братята открадват Силвина и я продават на човек,който не я обича и не я зачита.Момичето попада в ръцете на истински звяр.
Безкраен път е Истинската любов.Път през Живота ,път през смъртта,търпеливостта,милостта и надеждата.Път към самия себе си и път към душевното богатство на любимия.А в края на всеки път е Домът,където всички ние-герои,страници и самотници в края на времената-намираме покой и светлина.Така Рамадан намира покой,макар и да не заживява със Силвина,Той е близо до нея и и се наслаждава.Рамадан изминава пътя към Истинската любов,към Вечността или пътят към Бога и всеопрощението.

СИЛАТА НА РОДОВАТА КРЪВ В СТИХОТВОРЕНИЕТО “ПОТОМКА” НА ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА/Литературноинтерпретативно съчинение/

Родът,семейството,традицията,са най-важните неща,които човек научава още с раждането си и които му дават усещането за принадлежност към определени хора,определена земя,определен личен свят. В стихосбирката на поетесата Елисавета Багряна,озаглавена “Вечната и святата”,има няколко творби,в които тя въплащава именно търсенето на личността си,на корените,от които идва българското й самочувствие.Вместо жената,покорна и посветена единствено на дома и семейството,в стихотворенията “Зов”,”Вик”,”Потомка”,пред читателя се изправя лирическата героиняна Багряна,която се взира в себе си,в своя вътрешен свят и търси измененията на характера си.Тя иска да опознае себе си,за да разбере “стихиите”,които бушуват в кръвта й.И ги открива!За да разбере настоящето,трябва да се върне в миналото – там чертите на племето ще дадат отговор на въпроса:Коя съм аз? Героинята на багряна е жена,в която “бие древна,скитническа,непокорна кръв”.Силна е тази кръв,щом се е предавала през поколенията,като е пренесла волността,свободолюбието,упоритостта на българката. Да се чувства носителка на родовия корен,подхранван от прародителската кръв – такава е героинята в “Потомка”.С особена гордаст тя говори за онова,което се е случило някога,преди стотици години: Може би прабаба тъмноока, в свилени шалвари и тюрбан, е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен,светъл хан. Непокорната прабългарка е изменила на рода и религията си,за да последва любимия.Така е смесила буйната сила на тъмното и светлото,в дено цяло. Нали ние,днешните българи ,носим в себе си онова силно начало,което ни е дало смесването на два толкова различни народи.Може би на това дължим упорството и умението да оцеляваме през вековни изпитания. Силата на родовата кръв!За Багряна тя е резултат от “греха ни пръв”,но може ли да се каже кое е греховно и кое праведно? От тази буйна кръв лирическата героиня е наследила любовта към “необхватните с око поля”,тя обича да гледа ”конски бяг” и да се наслаждава на своя “волен глас,по вятъра разлян”.И това е прекрасно като живота,като свободата,като любовта!Следователно,от родория корен носим у себе си онова неповторима,което другите народи не притежават.Затова тъй гордо и с такава любов поетесата заявява: аз съм само щерка твоя вярна,моя кръвна майчице земя. От цялата творба блика заразяващ устрем,жизнелюбие и синовна привързаност към всичко родно.В мелодията и съдържанието на това стихотворение всеки българин открива нещо свое,близко,съкровенно-то е завладяващата сила но радовия корен.

"Железният светилник” е първата книга от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота и борбите на българите от Македония за просвета, църковна и национална свобода. Героите от романа сами осъзнават истината, ре родовото е част от общобългарското, което обединява всички, изповядващи една вяра, говорещи един език и имащи една култура. Писателят се обръща към миналото, защото според него историята, спомените са незаменими източници на вълнения, на естетически изживявания. От друга страна, в интереса си към Македония писателят е ръководен от непреодолима носталгия. Носталгичното чувство е основният двигател, който импулсира неговите творчески търсения и открития.Романът е съставен от четири части. Първата, озаглавена “Хаджи Серафимовата внука” въвежда в епохата, в обстановката, запознава с главните герои Стоян Глаушев и Султана и тяхното свързване в едно семейство. Тук вниманието е насочено върху субективното начало в историческия процес – върху отделните личности, чрез действията на които историята се самосътворява.Втората част – “Тъмни времена” – измества повествованието от семейно- битовия план върху обществената действителност: борбите за съграждане на нова църква, за духовници и учители.Третата част – “Народът се пробужда” – предава първите открити сблъсъци в една борба за духовно освобождение.В последната част – “Корени и гранки” – социалният план е сменен от битово - семейния. Множи се многолюдното Стояново семейство. Един след друг се задомяват синове и дъщери. Раждат се внуци, семейството преживява и първата трагедия – смъртта на Катерина. Ния и Лазар свиват гнездо.Животът в Преспа тече като река, дълбае нейното корито, преодолява препятствията или ги заобикаля, проправя нови пътища. И навсякъде в началото бавно и незабележимо, но неумолимо идва новото и се налага чрез борби и конфликти. Султана прегазва законите на родовата традиция и въпреки волята на вуйко си Тасо, въпреки съпротивата на преспанските чорбаджии се жени за селянина Стоян. Нейната постъпка отеква като истински гръм в тихия и еднообразен живот на града. Решително и твърдо Султана брани правото си на лично щастие, на семйство и деца. Тя презира шушукането и подигравките, чорбаджийското високомерие, за да създаде свое семейство. В този момент тя се оказва над остарелите традиции. За Талев – художника, Султана е не само рушителка на една остаряла традиция, но в по-нататъшния ход на повествованието самата тя става пречка, задръжка на новото. На тази черта в нейния характер- властен и суров, плашещ околните - става жертва Катерина. Макар и да се обявява против традициите на рода, Султана ги носи дълбоко в себе си и ги отстоява с цената на престъплението. В образа й писателят открива раз рушителни сили и инстинкти, които водят началото си от родовата нравственост, от патриархалния морален кодекс. Ето защо престъплението на Султана е социално неизбежно. Защото, макар сама да въстава в родовата традиция, за да защити личното си право на щастие, тя я носи в своя нравствен свят. Драмата й се задълбочава от факта, че тя има ясно съзнание за престъплението си, защото е майка. И ако посяга на живота на своето дете, то тя го върши в името на честта и родовата традиция. Талев я моделира с черти, които на пръв поглед са несъвместими – Султана е сурова и властна, дори жестока- непреклонна в решенията си, а същевременно е нежна и любяща майка и съпруга, разумна и грижовна стопанка. В духовните лабиринти не нейния свят обаче тъмнината се разкъсва от железния светилник. Неговата светлина е все още слаба и треперлива и в борбата с мрака на средновековието не винаги надделява. За победата на светлината Султана трябва да отгледа Лазар, а заради родовата чест на семейството трябва да прати на смърт дъщеря си.След нейната смърт тя видимо се променя. Султана не е някакъв демон, който умъртвява децата си без угризения, без да изпитва страшната сила на греха. Тогава тя влиза в конфликт с най-близкия си, със снахата. Авторът противопоставя двете жени по един великолепен начин: срещу властната, сурова и непреклонна воля на възрастната жена се възправя с мекота и изящество красивата Ния. Стъпка по стъпка тя ликвидира монопола на Султана и удържа победа. Нейните предложения са по-разумните, затова се подкрепят от всички. Като добър познавач на човешките души писателят никъде на прекъсва родовата връзка между Султана и младите. Тя тъгува, тя се противи на новото, което иде, без да се съобразява с нейните планове за бъдещето на децата й. Времената са се променили, а тя е останала там, където е била, когато е срещнала Стоян. В тази нейна консервативност се оглежда стремежът да се съхрани българският бит, обичаи, вярвания, морал.В образа на Ния писателят влага продължения на Султанината преданост към мъж и семейство, към рода и българщината. Тя е красива, с чувство за такт и собствено достойнство, разумна не на годините си. Принадлежи към хармоничните натури, които природата сякаш е създала за утешение на останалите. В крайната цел на нейните стремежи и желания стои непобедимото влечение към красивото. Нейният образ е един от най-обаятелните женски образи в националната ни белетристика.Чрез образът на Лазар авторът разсъждава за смисъла на историческото развитие на човешкия живот изобщо. Лазар е човек с обществена кройка. Той бавно зрее за собственото си предназначение. В постъпките му се отразява т историческите повели на епохата. Той съчетава в себе си типичните черти на народния водач от епохата на националното възраждане.Всички образи в романа – главни и епизодични – взети заедно, създават неповторима атмосфера на автентичност и патриточтична приповдигнатост. За този роман, а и за цялата тетралогия, може да се говори много. Едно обаче е несъмнено: материалът на романа е попаднал в ръцете на майстор, в чиято душа носталгията е стигнала до предела на страданието, за да се преобрази в единствено възможната форма на художествено познание. Затова, след Вазов и Загорчинов, авторът на “Железният светилник” отбелязва нов момент в развитието на българския исторически роман.

Писмо – Вапцаров

Написана в х-рната за Вапцаров монополична форма. Сихотворението “Писмо” е една лирична изповед на бореца осмислил своя живот с участието си в големия двубой. В стих. Вапцаров влиза в ролята на лирическия събеседник , когото иска да върне към живота отчаяният си другар и да му внуши, че самоубийството не може да бъде решение на техните жизнени проблеми. С много приятелско съчувствие той се съгласява с депресирания млад човек, че животът е като затвор , в който са разрушени всички младежки илюзии. Безизходицата е внушена чрез ярка и запомняща се картина : ..Ти помнисш ли как .. много бързо .. ни хванаха в капана на живота? .. Опомнихме се .. късно .. Бяхме вързани .. като някакви животни в клетка .. светнаха .. очите жадно .. и търсеха .. и молеха .. пощада. .. А бяхме млади, .. бяхме толкоз млади!! Именно този живот и неговата всеотдайност подтиква не към отказ от борба , а към противопоставяне. Внушението , че животът е жесток към всички , но особено жесток към слабите. В случая самоубийството означава безсилие , поддаване на яростна агресия отвън , приемане на най-лесен път. За да спаси другаря си , лир. Герой сочи и други пътища – омразата в сърцето може да бъде трансформирана в “една борба , която днес клокочи”. Това е избор , който възвръща достойнството на човека. Вместо отчаян и безволен самоубиец отвърнал се от живота , той би могъл да поведе борба с него. Тогава смъртта му би била възвишена , не смърт от отчаяние , а смърт в битка , смърт –саможертва. Тя е друг тип смърт – свързана с високи идеали , красива смърт , която се отнася само за духовно свободни хора. В своя порив към свободата , устремена към светлината , може да загуби живота си , но такава съдба не е жалка. Крилата са белег на достоен живот и дързост. Такава смърт лирическия герой би посрещнал твърда и с достойнство , за разлика от без мисленото прекъсване на собствения живот. Тя носи героичен ореол , възвисява и осмисля човешкия живот. Чрез идеята за нея писмото до другия се превръща и в писмо до себе си. Лирическия герой рисува собствената си смърт и сам се убеждава , че човек трябва да се бори с живота , да страда , да умира достойно. От това стих. Изворът и омразата , и отчаянието , и вярата , която побеждава мрака на страха и примирението. Авторът ни внушава надеждата , идеята , че вярата и любовта, загубата на тези нравствено опори води до духовна смърт. Вапцаров разкрива убеждението , че вярата и саможертвата в името на живота е онази сила , която не само избавя от мрака на злото , но и прекроява земните пространства. Вярата е заличила омразата и е разчупила отчаянието , и е победила страха от смъртта. В това се изразява изповедното послание на текста : “..как вярвам аз и колко днес съм добър” . Вярата е възвърнала обичта – “Да знаеш ти , живото как обичам!”.

Анализи на творби на Дебелянов

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА

- Споменът е представен като алтернатива на действителността
- Картината на залеза в началото на творбата е полисемантична. “Гасненето” и“вечерта” като символни значения предпоставят невъзможността за връщането назад. “Заникът” е алегоричен образ на края на живота. Природната картина присъства в буквален смисъл като фон на романтичните мечти-видения, но тя е и персонифицирана като носител на майчинското начало и индректно насочва към обаза на майката
- Движението на времето е обусловено от противопоставянето между настоящето и света на спомените и мечтите
- Глаголите и причастните форми изразяват непреодолимия копнеж , внушават носталгичното чувство. Употребените да-конструкции в своята желателност и условност снемат на синтактично ниво особените настроения и преживявания на лирическия герой.
- Пространството е разполовено от стоящата на прага майка, очертаваща границата между свое(интимно) и чуждо, между света на хармонията и света на Злото. Прагът е и особено емоционално-смислово натоварен топос, тъй като той е мястото на прегръдката между майка и син, която цели възстановяване на разрушената хармония, окончателно пречистване от “черната умора”.
- Сетуацията актуализира библейската притча за завръщането на блудния син, търсенето на прошка и помирението със себе си. Но финалните стихове изцяло отхвърлят нейните смисли.
- Светът на родното е представен изцяло като сакрален. Негови символни знаци са “бащината къща” и “старата на прага”.Типичните за Дебеляновата поезия антитезни словесни повторения (неверна- вечер, дом- бездомин) тук са заменени от дублиращи повторения (тихи пазви – тиха нощ, плахи стъпки - радосст плаха...) . Те подчертават меланхолно носталгичния характер на копнежното завръщане.
- майката образно се дублира със старата икона (лика на Богородица), което още по-силно сакрализира смисъла на завръщането.
- Мотивът за смъртта е проектиран върху пространството на родното и носи значинията на утеха, успокоение, хармония на човека със самия себе си. Това е мечтаната смърт, назована като “мирен заник”.
- Родното пространство е затворено между “плахи стъпки” и “радост плаха” , затова е разкалебано между несигурността на спомена и реалността на настоящето. Молитвата на лир. Герой се разчита като признание за безсилието да победи тъмните сили и като готовност мълчаливо да приеме горчивата си орис.
- Многоточието в края на творбата е маркер за потъване, отдалечаване, самовглъбяване, но и знак за сепвване, събуждане от съня-илюзия.
- Последните стихове прекъсват спомена и завръщат лир. Субект в безотрадното настояще.


ПЛОВДИВ

- Подобно на други творби в нашата литература, които съдържат конкретноисторическа информация в заглавието (“Хаджи Димитър” на Ботев, “Арменци”наЯворов), и тук текстът се оттласква от конкретното и върви, развива се към универсалните послания и обобщения. В стихотворението е визиран образът на града така, както присъства в цялата Дебелянова поезия – с характеристиките на Злото, на отчуждението и страданието.
- Основен е мотивът за скитничеството , за броденето без цел, който смислово кореспондира с мотива за бездомничеството
- Образът на града е алегоризиран. Неговият глас налага забраните, ограниченията и потвърждава заложените в първата строфа характеристики на битието:”скръбни ...детски дни”, “се моя взор стъмни”, “буря сви над мене”.
- Както в целия текст всички знаци на светлината са отместени поради победата на тъмнинаат, така и в “репликата” на града(обществото) всички ценности на личността(вяра, търсене, любов, мечти) са дискредитирани чрез забрана и пленничество. Доказва се типичната Дебелянова идея за света на настоящето като затвор.
- Границите между минало, настояще и бъдеще тук са разрушени. Самотата и страданието бележат битието на лирическия човек изцяло. Затова “скръбния” град е назован като дом чрез често употребяваната от Дебелянов оксиморонна антитеза:”едничък дом на мойта скръб бездомна”.
- Образът на битието придобива измеренията на пустинята – “пустошта огромна”. Скитничеството обрича човека на “загубване “ в нея. Такава е съдбата на всеки, който е лишен от опорите и ориентирите на ценностите от миналото (тук задълбочаването на кризата е внушено чрез проектиране на страданието дори върху света на миналото).
- В жанрово отношение творбата е сонет, в чииито последни стихове (според класическия модел) се съдържа поантата. Тук тя представя идеята за отказването от спомена като крайно и пагубно решение за Дебеляновя лирически човек.


АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА

- Мотивът за спомена тук е разработен чрез темата за любовта и за раздялата. Но тук той не е отнесен единствено към миналото, а се изявява като съхраниттелен механизъм на ценностното, на хармонията:”Аз искам да те помня все така”(проекцията от минало презнастояще към бъдеще).
- Образът на любимата напомня едно от измеренията на ози образ в Яворовата любовна лирика – светът на Злото е успял да поругае чистотата му, да сложи зловещия отпечатък върху него. В тази творба жената е “скръбна”, “унила”, но и обичаща по един патриархално-идиличен начин мъжа – “лик склонила”, “В ръка ми вплела пламнала ръка”.
- Като образ-контрапункнт в текста се визира образът на града. Неговото появяване своеобразно отрича възможността за осъществяване на любовта.
- Пространството е конструирано по смисъла на опозицията горе-долу. Все пак “мътният дим” на Злото е отдалечен от влюбените, а трепетът на тяхната ллюбов е проектиран върху територията на хълма(горе) и е олицетворен чрез “тръпнещите” дървеса.
- Представената ситуация намира реално обяснение за драматизма на любовното изживяване чрез мотива за раздялата, която лир. Герой тълкува като гаранция за сакралност на любовта.
- Втора строф азвучи като аргументация на финалното заключение на първа строфа. Тръгването нси значенията на раздялата, но и на смъртта . Затова споменът се оказв аособено необходим като единствено бтие. (В поезията традиицонно смъртта се назовава с личното местоимение за женски род – 3 л. ед. ч.).
- Споменът според Дебеляновия герой е съхранител на надеждата за завръщането, за възстановяване на любовната хармония. Символнте образи на зората и ппролетта го доказват. Антиномичните асоциации – “буря-знак”, “смърт-пролет” се умиротворяват чрез молбите за “досънуването” на красивия сън за любовта.
- последната строфа изгражда смисловото поле на раздялата и смъртта:”пада нощ” – “мрежи” – “мрак” – “немощ”. Така споделената по-горе надежда е отречена, а е потвърдено типичното за Дебеляновия герой състояние на колебание, лутане, безверие. Това се доказва и от оксиморонната антитеза във финала:”а в свойта вяра сам не вярвам аз”.


ЧЕРНА ПЕСЕН

- Творбата започва с обикнатите от символистите оксимморонни антитези, чието начало води чак до ренесансовия поет Франсоа Вийон (“До самия поток от надежда аз умирам;/ разпален като жар, аз леденея в мраз...”) Самото заглавие също представлява оксиморон.
- Текстът последователно изгражда образа на напълно обърнатата перспектива между желание и живот, между изграждане и разрушение, като отвежда до идеята за безсмислието на човешкия живот.
- Кореспондирането между началото и финала на текста:”Аз умирам ...” – “плачът ми...”, изгражда представата за самооплакване, пардокс , на който творбата дава обяснение. Лирическият Аз съществува като самодостатъчен свят, изправен срещу всички, дори срещу самия себе си. Неговата основна философия е скепсисът.Онова, което го тласка към живота е противоречието. То е негово битие, но инегова мъка. Това отвежда към типичния за символистите мотив за желаната нежелана самота, отразяващ разкъсването на личността между това, което е, и това, което иска дабъде.
- Строфите на творбата всъщност визират градацията на противоречието. Първата противопоставя Аз-а на себе си. Втората и третата съответно представят конфликта между лир. Геро и света, между него и живота. А четвъртата строфа го изправя пред и срещу смъртта-битие.
- Във всеки един от конфликтите имплицитно присъства притчовостта, изразена чрез уподобяването с митологично или библейско същество.
- В първвата строфа образната символика е организирана в две смислови полета около понятията “живот” и “смърт” (“светло се раждам” и “умирам”). Присъства Ницшеанската идея за човека, който сам изгражда себе си и е отговорен за себе си. Пораждат се асоциации с образа на птицата феникс (умирането и възкръсването), както и с древната митологична прледстава за вечно умиращото и възкръсващо божество. Ключовият стих, код към смисъла на творбата (“разнолика, нестройна душа”) представя душата като съчетава в себе си стремежа към монолитност, цялостност, но и лутаща се в своето раздвоение (желанието на Дебелянов да имитира творческото присъствие в литературата ни едновременно на Славейков и на Яворов).
- Втората строфа разколебава Ницшеанската идея за величието на личността. Стихиите не се подчиняват на призивите на лир. Говорител. Той не властва над света, не е в хармония с него. Дисхармонията на душата по-скоро води към подобие със света (асоциации с Лермонтовия образ на Демона, противостоящ на света).
- Третата строфа кореспондира с мита за Икар и за цената за познанието (слепенето и изгарянето, креенето по непостигнатото непостижимо).
- В четвъртатат строфа асоциациите са с библейския мит за Скитника евреин и за неотменността на присъдата да се луташ между живота и смъртта. Животът е отделен, дистанциран от лир. Човек. Дори смъртта-пристан бяга от него. Така творбата зазвучава като Йеремиев плач в света-пустиня по изгубената възможност да бъдеш.
- Основна езикова единица са глаголите, чието засилено присъствие придава на текста пределна динамичност.


МИГ

- Основен в творбата е проблемът за постигане на себе си, за осъзнаване на собственото място в живота. Но тук пътят към търсената хармония не е път-завръщане назад , към миналото, а път-устрем нагоре, към съприкосноввението с божественото.
- Лирическият Аз е противопоставен на тълпата. Той е “тъжен и морен” поради сблъсъка с реалността и неоправданите битийни очаквания
- Светът е визиран като пространство на фалша и суетата, на позора и греха (асоциации с библейската притча за Содом и Гомор). Той присъства с характеристиките на маскарада (подобно на Другите в Яворовото стихотворение “Маска”)
- Лирическия герой вижда света като “пропаст бездънна, образ, трайно присъстващ в Дебеляновата поетика. Драмата на субекта се ражда от осъзнаването на невъзможността да се промени ходът на битието, да се излекува светът от Злото. Този проблем е в основата на конфликта му с тълпата.
- Духовната криза се задълбочава поради несбъднатия миг на прозрението. Единствената надежда на лир. Човек е да промени света чрез съприкосновението си с Бога, който да преобърне представите на тълпата (“пиян е, безумен е!”) за низвергнатия Аз, като припознае него своя Месия. Но както връзката с Другите, така и тази с Бога е безвъзвратно прекъсната и човекът разбира своята тотална обреченост на отчуждение.


ГОРА

- Лирическият герой изразява своя копнеж по приказното пространство на мечтите, символизирано от образа на гората.
- Двата основни символа в текста, които очертават пространството, а индиректно – и времето, са гората и полето (миналото и настоящето, вълшебното отвъдно и ежедневното “тук и сега”).
- Присъства познатият от Яворовата лирика мотив за нирваната. Така гората заживява като амбивалентен символ – кано храм на спокойствието, на хармонията и като времме-пространство на смъртта. В митологичнот съзнание тя винаги е територияя на чуждостта, на хаоса, на заплахата от неизвестното.
- Лирическия човек е въведедн чрез мотива за пътя и за пътуването, за търсеното познание. Пътникът е способен да ообзре миналото, настоящето и бъдещето, чийто смисъл е отразен в мъдрото огледало на прозрението пред смъртта. Граничното пространство между живот и смърт променя законите на времето. Гората се осмисля като предверие на смъртта, в което е концентриран целият прредходен опит на човечеството.
- Идейните внушения се постигат и чрез специфичната лексика, която Дебелянов използва. Езикът е стилизиран и архаизиран – “приказките старинни” се разказват с помощта на думи като “прежни”, “участен ромон”, “присос”. Така образът на гората се обяснява като извън-времие.


ЕДИН УБИТ

- Противопоставяне на войната чрез общохуманистичната християнска идея за отнемането на живота като смъртен грях
- Войната като унифицираща не само човешките същности, но ичовешките съдби (падане на противопоставянето между наши и врагове пред лицето на смъртта).
- Пародирана е функцията на писмото – от знак за присъствие на личността то се променя в знак на нейното отсъствие (“с кръв написани писма”).
- Изводът на лирическия герой – “свой” и “враг” са политически нарожени роли, но смъртта оголва същностно човешкото и прави всички смъртни хора.
- Текстът разсъждава чрез реторичните въпроси за врага като съществуващ във време-пространството “отвъд и тогава”, като животът му се очертава от обикновено-битийни образи – майка, любов, утеха, приласкаване. “Тук и сега” причина за съществуването на човека във формата на някаква непонятна другост е единствено войната.
- Заглавието синтезира идейното внушение на творбата – мъртвият, пред когото лир. Герой дава воля на своите мисли и емоции, вече не подлежи на категоризация според опозицията свой-чужд. Той е “един убит”, а смъртта също унифицира, връщайки го в състояние на пред-битие.

МОТИВЪТ ЗА СПОМЕНА В ДЕБЕЛЯНОВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ
“ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ ТИХИЯ ДВОР”

Спомнянето е едно от основните състояния на Дебеляновия лирически герой. То е свързано с копнежа по постигане на безвъзвратно изгубената хармония на съществуването в детството, в прегръдките на майката, в сакралното пространство на дома. Характерен и за символистичната поезия, мотивът за спомена е по-скоро универсален поетичен мотив, който в световната литература присъства като знак за ценноститена миналото, за неотменността на изтичащото време, за съжалението, че човекът е неспособен да го спре, да преобърне хода му, да остане вечно в битието си на детска безметежност. В Дебеляновата поезия споменът винаги присъства като контрапункт на живеенето в градското простронство, в настоящето на отчуждение и безвремие. В нея странно са разместени времевите пластове, както представата за бъдещето се съизмерва ценностно с визията на миналото; мечта и спомен смислово се припокриват. Осъзнаването на човека, че времепространството на настоящето е невъзможно за пълноценно съществуване и осъществяване, сблъсква спомена с идеята за безсилието на живота. Така конфликтно двата мотива присъстват и в Дебеляновото стихотворение “Помниш ли...”
Композиционната схема на творбата е пределно ясна. Тя се оформя от вътрешнотекстовото диалогизиране на двата гласа – този на спомнящия си и този на отрезвелия човек. Ако в “Да се завърнеш в бащината къща” отрезвяването идва във финала като сепване, като събуждане от илюзията запостигане на дома в спомена, тук двата гласа присъстват абсолютно равностойно в целия текст. Техният диалог осъществява конфликта между мотива за спомена-блян и мотива за настоящето-отчуждение. Спомнянето в контекста на творбата е представено като път за спасение, не като носеща успокоение процедура. То е тегоба, раздразване на незаздравели рани. Затова в текста то присъства амбивалентно – съчетаващо удовлетворението на лирическия човек от мимолетния досег със света на хармонията и болката от осъзнаването на неговата непостижимост.
Използваната ти-форма напоетически изказ носи идеята за диалогичност. В литературната критика съществуват различни мнения по въпроса за обекта на споделянето, но условността на лириката налага приемането на възможността за диалог със себе си. Обикновено употребата на 2 л. ед. ч. Поетичнияттекст универсализира неговите послания, прави ги общовалидни, представя ги като типични за същността на лир. Човек и за пресъздаваната ситуация. Така стихотворението “Помниш ли” се осмисля като изповед за съкровеното желание да се постигне бленуваната хармония. В това всъщност е и очарованието на Дебеляновата лирика – да визира като общочовешки интимните проблеми на личността.
Имитираният диалог не само представя идеята за вътрешната конфликтност, но оформя и пространствената орентация на текста. Той символно разделя простанството на три пласта. Първият е свързан с визията за миналото. В цялата Дебелянова поезия то съществува със знаците на съвършенството и сакралността. Тук тези знаци се свеждат до образите на тишината, белоцветните вишни, светлия хор на ангелите – образи, асоциативно кореспондиращи с библейската представа за Рая.
Вторият символен пласт съдържа характеристиките на миналото, което също толкова еднозначно е определяно от Дебелянов като “мрачен затвор”, като пространство на “зак7лючеността”. Така се оформя и основната за творбатаопозиция от повтарящи се в текста и взаимно римуващи се словосъчетания “тихия двор” – “мрачен затвор”.
Връзката между тези два свята е спомнянето. Но то, за разлика от тях, присъства динамично, двупосочно в творбата, която смислово се разполовява между “помниш ли” и “ах, не проблясвайте”. Така се оформя представата за основното речево действие на лир. Субект като оплакване, като “жалба” от самотата и от невъзможността за съпричастност.
Движението и в двете посоки – към миналото и обратно към настоящето – е еднакво болезнено за човека. Миналото съдържа надеждата за битийна пълноценност. Но спомените са обявени в текста за “лишни”, миналите дни са определени като “казън”, защото са осъзнати като несбъдваеми в бъдщето. Тук се появяват и два също типични за Дебелановата поезия мотива – за греха и вината, но те са видени от поета като изначални и безпричинни, никаъде логически не се изясняват. По-скоро присъстват със смисъла на страха на Дебеляновия лир. Герой да не оскверни същността на онова, което е било, с покварата на съществуването такова, каквото е. Затова и финалът на “Помнш ли” така настойчиво твърди:
Сън е бил, сън е бил тихия двор,
Сън са били белоцветните вишни!
“Позорът” очевидно е бил в разкъсаната връзка между настоящето и миналото. хНевъзможността на лир. Човек да я възстанови очертава живота му като съществуване без корени, безопорни точки.
Основното идейно внушени ена творбатаобаче не разчита толкова на логическите обяснения, колкото на интонационно-смисловите впечатления. Дебляноватапоезия се подчинява на един от основните принципи на символизма – “музиката преди всичко”. Затова и тази творба може да се разглежда като изградена с любимите на символистите редувания на интонации и мотиви, подредени в схема – стихотворна техника, копираща ренесансовата игра със словото. Първите два стиха вариативно се повтарят в началото на втората строфа и в края на стихотворението, а вторите два са на предпоследно място. Третата двойка стихове следва непосредствено след началото на втора строфа. Така се оформя кръгова композиция, в която символните елементи, очертаващи образа на миналото, се оказват в силните позиции на текста – началото, средата и края. Ако имаме предвид не смисъла на думите, а само символите и емоционалните състояния, можем да установим, че позицията на Дебеляновия лрически герой представлява едно безкрайно лутане между вяра и безверие, утвърждаване и отрицание, сила и безсилие.
Отговор и разрешение на проблемите на героя привидно се дават във финалната категоричност (“сън е бил, сън е бил...), чрез която се отказва споменът. Всъщност, от тази гледна точка творбата представлява опит на лир. Човек да убеди сам себе си, че неговия космос е вече друг, свързан не свизията на двора, а с тази на затвора. Анафората на “моята” в края на първа строфа подчертава съзнателността на този избор. Аз-ът е постигнал знанието за собствената си безпомощност пред силите на хаоса в настоящето и за това “дните предишни” са се превърнали в негова “казън”(Дебелянов не случайно използзва бибилейска лексика, когато говори за грях, вина и изкупление чрез страданието).
Отказването от спомена е най- болезненото решение, което Дебеляновият герой може да вземе, защото духовно пълноценно той съществува единственов неговото време-пространство. Така лир. субект приема като неотменно “завръщането” в света на града, на настоящето като обективно наложена безизходност.
Път към разрешаване на проблемите ще открие военната лирика на поета, където АЗ-ът, потопен в колективността на множеството, ще види себе си като един от другите и ще потърси отговорите на битийните въпроси в земята – майка и в смъртта – дом.

” ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН”

”Евгений Онегин” е една от великите творби на Пушкин, която влияе на цялата руска литература. Пушкин пише своя роман в стихове и изразява духовността на героите си по изключително художествен начин. Той е пресъздал живота чрез невероятна поезия.Основният проблем в творбата е този за любовта и щастието в определена среда.Евгений Онегин е аристократ, който държи повече на материалното, а не на духовното, живее безгрижно и охолно. Той няма цел в съществуването си и това го прави духовно умрял. Животът му на село леко го успокоява, но не променя егоистичните му възгледи. Онегин започва приятелство с Ленски, който много му допада, въпреки че са противоположни по характер. Ленски обича Олга и това му изпълва живота. Евгений забелязва, че сестрата на Олга-Татяна е по-умна и притежава духовна красота. Авторът описва подробно нейните качества. Може би така иска да покаже, че въпреки не хубавата външност може да се крие велика духовност. Както и обратното-под прекрасна външност да се крие духовна грозота и простота. Тя расте усамотена, постоянно търсеща своята цел в живота и познание. Търси съвършенството дълбоко в света на книгите, които й изграждат фалшива представа за любовта. Виждайки Евгений Онегин тя от пръв поглед разбира, че той е нейният любим. Разбира по трепета, който душата изпитва при неговия вид. Решава да направи първата крачка и му пише писмо, в което разкрива душевните си вълнения и дълбоката искрена обич към него. Но Онегин не отговаря, така както тя е очаквала. Неговата душа остава затворена и пуста. Той продължава да бъде егоист, не се интересува от покрусата на Татяна. Може би той смята, че тя не е достойна за него. На тържеството Онегин нарочно ухажва Олга и Ленски го предизвиква на дуел. Евгений не прави това от чисто чувство, а защото се смята за предаден от приятеля си, който го е накарал да присъства на празника. Дуелът ще се състои и няма връщане назад. Смъртта на Ленски променя изцяло Онегин. Той е мъчен от гузна съвест и е принуден да замине. Олга скоро се омъжва отново, но Татяна още обича Евгений и търси допир с него. Това е доказателство за чиста и искрена любов, щом продължава и при изпитания. Тя би трябвало да го намрази, но не може. След време, когато Онегин се завръща в Москва той е коренно променен. Вече не е егоистичен и се вглежда в същността на хората, способен е на силни чувства. Той вижда голяма промяна и в Татяна, която не се изразява само в това, че се е издигнала в обществото. Той разбира колко грешна е била постъпката в миналото му. Обиква я с цялото си сърце и след време терзание решава да сподели любовта си с писмо. Татяна не вярва на неговата искреност и не отговаря на писмото. Срещата им убеждава Таня, че той е различен. Такъв, какъвто тя си го е представяла и обичала. Но вече тяхното общо щастие е неосъществимо. Тя го отблъсква, въпреки че още го обича. Станала е предпазлива и владееща чувствата си. Думите, които тя изрича-на една наскърбена и любеща жена са неповторими по своята вярност в цялата руска литература. Тя вече е била омъжена, но не по своя воля. Въпреки това колкото и да обича Онегин се е врекла на съпруга си, което не може да се пренебрегне. Омъжих се. От тоя денме вече оставете вие.Изпълва ви сърцето днеси гордост, и достойна чест.Обичам ви /защо да крия/.Но аз принадлежа на други вярна ще му бъда тук.Пушкин не пропуска в творбата си и най-малките душевни трепети. Неговата поезия е ненадмината в световната класика. Начинът, по който описва нещата, звуковете, които е избрал поетът са ненадминати. Все едно ти разказват зимна приказка и чуваш звъна на звънчетата на шейната и тропота на конски копита. Нещо невероятно красиво!

Прозата на А. С. Пушкин

Интересът на Пушкин към прозата се появява още през 20-те години, като закономерно явление в развитието му от романтизма към реализма. Според А. Лежнев прозата на Пушкин се развива някак скришно, сякаш се стеснява, прикрита от общото внимание. За автора прозата изисква точност и краткост и “мисли и само мисли”. Първият сериозен опит в областта на прозата е исторически роман. Пушкин е считал историзма като задължително изискване на романа.
Прозата му е немалка по обем, работи върху около десетина романа и повести, най-значителните от които публикува. Това са “Повестите на Белкин” , “Капитанската дъщеря” , “Дама пика”. Романите “Арапът на Петър I” и “Дубровски” и други остават недовършени.
Белетристичния сборник “Повестите на Белкин” съдържа пет повести и предговор. Първото завършено художествено прозаично произведение е повестта “Майсторът на ковчези”, част от сборника. Останалите повести в него са “Изстрел”, “Виелица”, “Станционният надзирател”, “Господарката селянка”. След като е прибавен и предговорът “От издателя”, Пушкин издава сборника анонимно. Причините за анонимността са неизвесни. Едва във второто издание, той признава авторството.
Историите в петте кратки повести са лишени от смислова дълбочина, но пък сред тях има голямо проблемно и стилово многообразие, срещат се много и най-различни герои и човешки съдби. Включени са и почти всички слоеве на руското общество. Присъстват както поместното дворянство, така и армейското офицерство,занаятчиите, дребното и бедно чиновничество и крепостното селячество. Именно тук се създава и образът на малкия човек, най-ниско в йерархията, безащитен и отритнат от обществото. По-късно, този образ, широко навлиза в руската литература и други автори като Гогол, Достоевски, Чехов и др. заимстват от Пушкин, този литературен герой.
Първата повест от сборника е “Изстрел”. Идеята на историята е дуела, но разгледана по един необичаен начин, като незавършен дуел. Дуелиращите се са Силвио и Граф Б. Силвио, романтичен герой, поставя над всичко честта си и желанието за отмъщение. При първият дуел, вторият който стреля е Силвио, а той отлага изстрела си. Така той насъбирайки през годините, желанието за отмъщение, се среща с Граф Б. след години. Тази драматична среща, никога не бива забравена от дуелиращите се, особедно от Граф Б. и съпругата му Маша. Тук автора създава една игра на съдбата с човешките чувства, желание и възможности.
“Виелица” е посветена на сантиментално – романтичните преживявания на една девойка – Маря Гавриловна. Чрез бурята, се разглежда мотива за хаоса в живота, неуправляемостта му. Пушкин въвежда образа на природната стихия именно тук.
“Майсторът на ковчези”, първото завършено художествено прозаично произведение на Пушкин е твърде мрачно. Външно сякаш повестта е най-несъбитийната в сборника “Повестите на Белкин”. Тук е използвана и невербалната комуникация, чрез съня на ковчегарят Адриан Прохоров.
Чрез “Станционният надзирател” е даден образа на малкия човек. М.Горки казва, че с тази повес започва реализмът в руската литература. Той е поднесен като елегичен разказ на Самсон Вирин, чиято дъщеря е била похитена от хусаря.
Последната новела в сборника на Пушкин е “Господарката селянка”. Там шеговито е разказана една любовна история. Маскирайки се като селянка, главната героиня Лиза Муромска изпитва чувствата на Алексей Берестов. Единственно тук краят е щастлив. Двамата влюбени откриват истинските си лица и се събират, а междусемейната вражда между Муромски и Берестови приключва. В “Господарката селянка” Пушкин представя най – ярко иронията. Той иронизира цялата игра, особедно при сдобряването на бащите по време на лов.
Чрез “Повестите на Белкин” Пушкин създава един съвсем нов и непознат на руската лиература белетристичен стил, в който точността и краткостта се налагат като принцип. Пушкин избягва да анализира героите си. Те са достатъчно индивидуализирани, чрез своите постъпки и действия, те израстват и се превръщат в живи хора. За развръзка, авторът използва винаги непредполагаеми събития, както например във “Виелица”, където се оказва, че венчалите се някога съпрузи не могат просто да се познаят.
Това, което обединява петте новели е тайната. Тя се преплита със системата от мотиви, образувана от няколко остовни таматични линии. Мотивите са: дом, семейство, любов, щастие и грях. Когато се съберат мотивите и тайната се създава сюжета на всяка една от повестите в сборника.

В “Дама пика” се разглежда темата за страстта. Страстта между щастието и тайната, между чувствата и хазарта. Тук се появява и образа на руския европеец. Сблъскват се съзнанието на чуждата немска и руската петербургска култура. Героите в повестта са Лизавета Ивановна, Херман, както и старата графиня Ана Федотовна и други.
Лизавета Ивановна е представена като жертва. Тя е жертва не само на Херман, а и на настъпващият железен век и на старата графиня, на която не може постоянно да угоди. Лизанка е сантиментална, чете прекалено много. Но тя е и тази която отваря вратите на Херман.
Немецът, който наблюдава Лизинка е Херман. Той е пестелив и трудилюбив, обича хазарта, но гледа винаги отсрани, до момента в който чува историята за графинята, която знае трите печеливши карти. До този момент трите му верни карти на живота са умереност, трудолюбие и пресметливост. Съ6лазънта от лесната печалба, неутолената до този момен жажда и страст към хазарта, го водят към престъплението, убийството на графинята. Въпреки, че той без да иска я убива, но все пак извършва престъпление и това води до неговото морално и душевно погубване.
Така бленуваната тайна на трите карти, които носят печалба и щастие, бива разкривана от привидението на графинята. Това са тройката – седмицата – асо. Числата три и седем са използвани и друг път, като символика в творчеството на Пушкин, например в драмата “Борис Годунов”. Те са с кабалистична сакрална символика. А третата карта, асото е символ на желанието на героя да се превърне във фигура със самостоятелна ценност “Аз”. Тези три туза, равни на богатство, са равни и на желанието му да бъде той самия туз. Тайната на картите, се превръща в психологически двигател. За него всяка цел оправдава средствата. Той започва да бъде индентифициран с Наполеон и Мефестофел. Образът му, в рамките на прозореца, свъсен, скръстил ръце, напомня на Наполеон, който също не се спира пред нищо.
Сюжета включва и фантастични нотки. Кошмарите на Херман, призрака на графинята, намигащата дама пика, напомняща на графинята, всичко това е футуристично. В края на повестта, Херман става жертва на жертвата. Погубва го дама пика и той полудява. Но неговата лудост сякаш е някак романтична.
Романът “Капитанската дъщеря” е свързан не само с историческите занимания на Пушкин, с неговите интереси към миналото на Русия, ни и със селските вълнения от 30-те години на ХIХв., които още повече изострят вниманието му към ролята и съдбата на многомилионното руско селячество. Описани са най-драматичните години от управлението на Екатерина II – 1773, 1774 и по – специално Пугачовото въстание.
За написването на романа, Пушкин получава височайщото разрешение да работи в архивите. Той дори се отправя към Оренбурските степи и Поволжието, където е избухнало въстанието, среща се със стари хора, изучава преданията за мужика Емелян Пугачов. Там именно автора открива, че Пугачов носи в себе си не само свирепост, а широката руска душа, великодушие и способността да чувства красотата на живота.
В този исторически роман, Пушкин застъпва тезата, че историята трябва да бъде погледната през погледа на обикновения човек. Авторът е изведен извън повествованието, пише я като лична история, във формата на мемоари, в Аз – повествувание, водено от дворянина Пьотър Гриньов, очевидец на събитията и непосредствен участник в тях. Разгледани са три епохи – екатеринината, александровата и николаевата.
В текста съпъдстват два сюжета. Това са антагонизъмът на царската гвардия и любовния сюжет.Тук си проличава авторовата версия, за преодоляване на антагонизма – чрез човечност. Милосърдие към врага и въобще към ближния. Християнските ценности. Три пъти в сюжета, героите без да се замислят правят добро на врага. Първият път е когато аристократичния автор на записки вижда човек, който мръзне и му отстъпва заешкото си кожухче. Тук прозира библейският цитат за ризата. Добрината е получил именно Емилиян Пугачов. Втората добрина е при втората среща на Пугачов с Павел Гриньов. Сега жестът е върнат, чрез акта на помилване. Третия път е, когато Маша Миронова пише писмо до Екатерина II да помилва съпруга й и тя го помилва.
В “Капитанската дъщеря” отново присъства мотива за бурята, за стихията, която преобръща живота на героите и преплита техните съдби. Главните герои в романа, претърпяват метаморфози, които белязват живота им за винаги. Особедно ярки са при Пугачов и Гриньов, които във всяка ситуация са поставени в двойствена ситуация.
Пугачов е представен като уникален герой. Той е разбойник, престъпник, народен вожд, селски водач и изключително справедлив. Той, както и Гриньов, държи на думата си , на принципите си и честта. Поставен в желязната решетка като звяр, той не моли за милост, не се страхува от смъртта. Такъв обаятелен и величав образ на народния селски вожд никой преди Пушкин не е създавал – той е първият.
Другият герой Павел Гриньов първоначално е отдаден на лекомислие, мечтае за развлечения и удоволствия, но любовта му към капитанската дъщеря го променя. Той разбира сериозността на живота и изпълнява бащината си заръка, да пази честта си от младини.
Маря Мироновна е капитанската дъщеря. Тя е необразована, но притежава ум и сърце. В нея авторът е предал положителните черти на руската жена, нейната готовност докрай да устои на трудностите, които й сервира животът, но да остане вярна на дадена дума, на любовта към скъпия и близък на сърцето човек.
Тук се появява и образът на верният слуга Савелич. Той е предан до гроб. Той е наивен, а на моменти изглежда смешен, но е положителен герой. Притежава чувство на дълг и отговорност, както и човешко достойнство.
Единственият отрицателен герой в романа е столичния гвардейски офицер Швабрин, изпратен в Белогородската крепост за участие в дуел. Той е умен, образован, умее да води интересни разговори, но му липсва етика и морал. Готов е на всичко за да постигне целите си, завистлив е и продажен. Той е обобщаващ образ на руското дворянство, на неговото разслоение, на неговото разграничение и роля в живота на руското общество.
В повестта “Капитанската дъщеря” Пушкин разглежда темите за човешкото изпитание, за свободата, честта и справедливостта.
Героите на Пушкин в белетристичните му произведения не са много, не говорят много, нито пък се изказват цветисто. Те използват народния изказ, постъпват нормално според сируацията, обикновени средни хора са. И въпреки това са интересни образи, както и самата проза на Пушкин, която е ту иронична, ту весело-закачлива, ту тъжна. Най-често обаче иронична и разполагаща със снизходителното отношение към героите и тяхното поведение. Всичко това, създадено от Пушкин, поставя една много плодородна традиция в белетристиката, която да бъде усъвършенствана по- късно.