АЗ, БЪЛГАРИЯ, СВЕТЪТ

БАЙ ГАНЬО ПЪТУВА…
МНОГО ГОДИНИ СЛЕД ТОВА
Есе


Обикновено мислим за света в трето лице – като за “него”. Аз, ние българите, България и светът. Сякаш сме извън него. Следователно предполагаме съществуването за всеки един от нас на поне три свята – моя малък свят /аз/, родното пространство /България/ и другите /големият свят/. Може ли да се постигне хармония между тези три свята?
Често чуваме констатации от рода на: “Българска работа!”, “Туй българите за нищо не ставаме!”и т.н. Дали защото не съм натрупала достатъчно житейски опит /за беда или за щастие/, но не са ми много ясни. Има ли нещо, което предопределя съдбата ти още с рождението? Обвързан ли си с определен топос – в случая България? Щом си българин, значи си “карък” – “На нас все така ни се случва”, “Великите сили си играят със съдбата ни”. Но трябва ли оттук нататък да се оправдаваме с петвековното робство например. Миналото ли да виним непрекъснато за сегашните си несполуки? То май и само с миналото се гордеем. С носталгия и надут патриотизъм се връщаме към “славните страници” от нашата история. Търсим основания за днешните си претенции във великите българи от миналото. Славни страници, ама минали. Велики българи, ама в миналото. А днес? С какво сме по-различни от “другите”. Нали сме просто хора – добри и лоши, забавни и скучни, умни и глупави, решителни и малодушни, нежни и жестоки и т.н. и т.н. Ако ми позволите, отказвам да бъда класифицирана в графата “аутсайдер” само защото съм родена в България.
Как ли мога да определя себе си? Родена съм в края на ХХ век. Живея в ХХІ.
Може би има символика в това /”гранична ситуация”все пак/. Нещо свършва, нещо започва. Новият век започва за мен и моите връстници с осъзнаването ни като личности, като Аз. Като се замислиш, това е много трудна работа. По-лесно и по-често се разпознаваме чрез общностите – “нашата тайфа”, “нашият клас”, “нашето поколение”… Но къде съм Аз? Аз съм май когато искам – искам винаги за себе си. Струва ми се доста претенциозно да търся връзката Аз – България- Светът. Перспективата ме плаши. Вече съм на 17 години и от мен се очаква известна зрелост – да вземам решения, да помисля за бъдещето си. А аз живея само в настоящето. Как виждам себе си? Каква е връзката между Аз и България? И България ли е посредникът между аза и света?
Омръзна ми да слушам ежедневно, ежечасно как се опитваме да извървим пътя до Европа / за нас май това е светът/. Ако България и българите в момента пътуват към Европа, то логично е да се запитаме къде са били досега и къде се намират в момента, къде е началото на пътя. И кога България е излязла от Европа, за да пътува сега към нея. Разбира се, не става въпрос за пространствения аспект на проблема, защото и за първокласниците е ясно, че географското местоположение на България е в Европа, източната част. Ключовата дума е “източна”. От справки с учебници, родители и други авторитетни източници се открояват ред исторически и недотам исторически причини, поради които в средата на ХХ век Европа е разделена на две – Старият континент поставя граница и се превръща в два подконтинента – Западна Европа и Източна Европа. Сега се опитва да събере двете части, но като всяко счупено нещо, трудно е да се слепят парчетата , без да остане видима следа.
Явно съдбата на България е все да бъде на пътя към Европа. Като част от изостаналата Османска империя българите полагат усилия да се впишат в Новото време и успяват, макар и без собствена държава – пробуждането на националното самосъзнание, възрожденският устрем правят възможно извоюването на църковната независимост, развитието на стопанството, образованието, културата, за да се роди съвсем естествено и жаждата за свобода. След Освобождението млада България изумява Европа с бързите темпове на развитие. Спомням си експресивните заглавия от учебника по история: “Стопанското “чудо” в сърцето на Балканите”, “Градивният устрем на българина”, “Българската култура търси място в света” . И тъкмо да влезем в Европа, ето ти несполучлив съюзник /на два пъти/, ето ти “желазна завеса”, ето ти “голям брат”, комунистически режим и отново безвремие и безпространственост – България е ситуирана единствено на Балканите /този топос обикновено е натоварен с пеоративно значение, “размирните Балкани”/. След разрушаването на Стената – ето ти отново пътя. Посоката е все същата – бленуваната Европа. Нали някой беше казал: “Човекът е човек, когато е на път”. Е, ние явно сме по-човеци от европейците, защото все пътуваме към тях. А те май хич не пътуват към нас. Живеят си по европейски европейския живот, работят си по европейски европейската работа, харчат си по европейски европейските заплати… А ние се пънем, задъхваме се и а-ха да влезем в Европа и да делим с тях бленуваните европейски блага – казват, че съвременното общество е потребителско. Чудя се защо – защото потребяваме или защото ни у-по-
требяват. Ние май главно за това сме зинали към Европа – да споделят братята европейци с нас европейските си заплати. Или ще кажете – това не е вярно, това е кощунствено, простащина, ние искаме да се приобщим към европейската култура. А какво е тя за нас? Познаваме ли достиженията на европейската литература например – съвременната, не задължително изучаваната в училище /не че и нея познаваме кой знае колко/. Какво са за нас “европейските” ценности? Готови ли сме за нормите на цивилизацията? Защото казват, че тя нямала нищо общо със свободията. Ако Европа е обетованата земя, какво можем да й дадем в замяна на благоденствието? Това сравнение с древността ме подсеща – дано и ние не вървим 40 години като евреите. Та ние и собствената си култура не познаваме – абсурдно е да запълваш свободното си време с четене на книги. Смешно! И писането не ни е любимо. Освен в “чата”. Но там пишем на латиница. И няма правила.
И така, пътува си България. И българите с нея. От време на време ни удрят през пръстите с някоя предпазна клауза, ако нетърпеливо посягаме към европейската баница. България един ден ще стигне до Европа. А българите? За тях не съм сигурна. Или поне не едновременно. Защото българинът се е превърнал в обратното на това, което е бил, което знаем от фолколора, от класиците, което се счита традиционно за българския бит и душевност. Мит е прословутото трудолюбие на българина / като казвам мит, имам предвид нещо, което не е реално/ - достатъчно е да погледнем обширните площи пустееща плодородна земя, заради която в миналото брат брата е убивал / и това го знаем от класиците/. Мит е прословутото гостоприемство на българина – колко пъти са ви канили на гости напоследък? Мит е прословувата жажда за знания на българина – жаждата си утоляваме с кока-кола, спрайт, джин, водка, чалга. Знание – няма питие с такава марка. Е, и днес, както и в патриархалния свят на “Под игото” например, нашите родители дават мило и драго да ни “уредят” в някое по-така училище и в университет да ни запишат, само дето на нас май никак не ни се учи. Или поне на повечето от нас. Е, добре, на повечето, които аз познавам. Да продължавам ли?
Мислите ми са доста объркани. Ама и темата е объркваща. Ясно е, че трябва и духовно да попътуваме.
С кое лице ще се представим в Европа, когато дойде краят на пътя? И ще ни познае ли тя? Или по-точно – ще ни при-познае ли? Да се тупаме ли в гърдите: “Булгар! Булгар!” , или да се молим никой да не разпознае националната ни принадлежност. По пътя трябва да се освободим от всичко, което ни пречи – снобизма, невежеството, завистта, дребнавостта, алчността… За да не възкликне Европа, като ни види: “А, бай Ганьо пак пътува из Европа!”.