Свободата-избор и изпитание
(Есе)
Една интересна двойка върви по прашните пътища на изстрадала Испания-дон Кихот и Санчо Панса.Те разговарят за възвишени неща,които разумът на един безумен рицар успява да осмисли,а ограничеността на оръженосеца не разбира,но усеща,че в тях има повече истина,отколкото в безумните дела на неговия господар.Най-силните думи,превърнали се в крилати мисли,на странстващия рицар:”Свободата,Санчо,е най-висшето благо…”съдържат в себе си смисъла на човешката същност,закодирала стремежа към свободата на цели народи.Тя е осмислила саможертвата и героизма на обикновени хора и велики личности.Ho какво е свободата?Не е ли възможността на човека да мисли,изказва свободно мнението си и създава духовни и материални ценности,като същевременно това не му се налага със сила и не зависи от нищо друго.Следователно свободата е онова,което дава възможността на човека да се чувства личност.Не случайно Сервантес е казал,че на света има два вида хора-свободни и несвободни.
Наблюдавайки хората от възникването им до сега се вижда,че те не живеят изолирани,а в някакво общество.В етапите му на развитие човека се е сремял към свобода.Парадоксално е,че свободата на действие понякога ражда тирания.Но и най-хуманните идеи могат да се превърнат в ограничение на волята.Например християнството,което е свързано с идеята за любовта към ближния,създава Инквизицията.Ето защо свободата е право да правиш всичко,което не накърнява правата на другите.
Може ли да има абсолютна свобода?
Жан Пол Сартър е казал:”Човек е осъден да бъде свободен”.Може би думите на този модерен мислител най-точно изразяват същността на свободата,защото ако една личност се стреми към истинската свобода,тя не може да не чувства отговорността,изпитанието,на което е подложена.Да сме свободни и да правим каквото искаме е лесно,но ние също трябва да носим отговорност за стореното.Защото всяко действие носи съответните последствия,били те положителни или отрицателни.
Свободата е не само висша ценност,но и непосилно бреме.Всички хора се сремят към нея,но някои не са достигнали зрелостта да бъдат свободни.
В такъв случай бихме могли да кажем,че отделната личност може да постигне една относителна свобода,т.е.такава,която да не нарушава обществените порядки.
Никой и по никакъв начин няма право да ограничава свободата на ближния си и да го поставя в зависимост.Но отново има парадокс-това е право на личен избор.Защото от тук се тръгва в две посоки.Едната-на изпитания и страдания при отстояване на тази ценност,а другата-на смирение и търпимост,създавайки привидно спокойствие.Такова е спокойствието на роба от галерите,гребящ в зададения такт.Но ако се чувстваш добре като окован,то заслужаваш да бъдеш такъв.Свободната мисъл не може да се окове.Човек може да е свободен дори когато е силно ограничен.Свободата е такова състояние на духа,което е накарало Коперник,излизайки от съда на Инквизицията да промълви:”И все пак тя се върти…”Никой не може да ограничи свободаа на духа,защото това е най-силното оръжие.Само силата на волята удържа победа над физическата сила.
Всеки ден животът ни поставя пред изпитания,предизвикателства,в които имаме право да изберем своята позиция,да действаме или да проявим пасивност.
Да бъдеш подлец,да се примириш с наглостта,грубостта на по-силните от теб означава да бъдеш роб на страха.Другият избор е да бъдеш свободна личност,която не се страхува от последиците,да кажеш,че “царят е гол”,да не замълчиш пред гаврата с другите,да се вълнуваш за съдбата на онеправданите.
Какъв е смисълът да си свободен,ако тази свобода няма да те постави в позицията на личност,която живее в хормония с другите,вълнува се за бъдещето и върви по пътя на доброто?Защото орелът е свободен само тогава,когато има крила.
неделя, 30 март 2008 г.
В разказа „Дядо Йоцо гледа\" Ив. Вазов разработва темата за мястото на българина в променящото се време след Освобождението на България. На тази тема са подчинени композиционните, смисловите и образните структури на творбата. Самият автор е разпределил текста на 11 фрагмента, чиито смислови връзки могат да бъдат представени (в силно схематичен вид) по следния начин:а) I и ХI фрагмент (пролог и епилог);б) III, V, VII и IХ фрагмент - героят „вижда“ отделни факти от живота на свободна България;в) II, IV, VI, VIII и Х фрагмент - описание на изживяванията на героя, съпроводено с разсъжденията на разказвача, в които стойностите на живота се разглеждат предимно от позицията на главния герой.Очевидно е, че главният герой е носител на голямата идея на творбата - за духовното зрение, което превръща стареца в единствения „окат“ сред множеството „зрящи“.Нека да разгледаме начина, по който е изградена представата на „окатия“ дядо Йоцо за свободната вече родина. Разказвачът изтъква, че зрящите не виждат големия смисъл на свободния живот: „В своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите на всекидневния живот той (Дядо Йоцо - в с. н. - Зв. Б.) не усещаше нищо особено ново. Си същите хора със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата; същите селски крамоли, същите борби с нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света.“ Единствен главният герой, лишен от физическата светлина, е в състояние да оцени значенето на свободата. Той я изживява пълноценно, имайки „зрение“ за нейната същност. Изживяването се извършва чрез субституиране на образа на свободна България върху спомените за черния робски свят и за неговата знаковост. От такава гледна точка се оказва, че околийският началник „е нещо като каймаканин, като паша.- Ама български паша? - пита той, запъхтян от вълнение.- Български, ами какъв! - отговарят му.- Наш си? Българин?... - пита пак учуден.“И така, съселяните на дядо Йоцо му представят околийския началник като „паша“. Това е единственият начин, по който администраторът може „да влезе“ в разбираемия за дядо Йоцо свят. Така се самоописва и самият началник:- Ваша милост ли си, синко?- Аз съм дядо.- Пашата ли?- Той същият - каза началникът усмихнат.“Принципно същият механизъм действа и при срещата на дядо Йоцо с войника. „Едничкият от това село войник“ е видян от слепия старец като „аскерлия“. „И дядо Йоцо цял час разпитва за българския зарай в София, за българските топове, за българския талим и за всичко...“Срещите на дядо Йоцо със свободна България са общо три. Първата е с околийския началник, който е представител на държавната администрация. Втората е с войника, който е представител на армията. Администрацията и армията са най-важните белези за наличието на една свободна държава, затова тях ги има и свободна България - така, както ги е имала и Турската империя. Но ако „свободата“ се изразява само със замяна на едни личности с други (при запазване на старите социални структури!), то тя безсп*рно не заслужава особена възхита. Разказът „Дядо Йоцо гледа“ обаче внушава, че свободна България има и нещо много повече от Османската империя - и това нещо е железницата. Трудно е да се прокара железен път през Искърския пролом - „Из това усте, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?...“ Затова „една голяма царщина“ (Османската империя) не е могла да построи железница, затова „паши и големци и френски мендизи“ са казвали, че железница не може да мине пролома.Оказва се обаче, че онова, което не е по силите на Турция, ще бъде извършено от свободна България. Нашата родина разполага с по-учени инженери от „френските мендизи“ и има „милионите, хилядите милиони“, необходими за изграждането на железницата. Едва тогава „българското“ се представя на дядо Йоцо като „нещо велико, могъществено, необятно... Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие.“Показателно е и това, че Турция не може да предложи на главния герой наглед, върху който да бъде положена представата за железницата, защото по време на робството не е имало железен път. Затова дядо Йоцо си представя железницата „като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България“. Очевидно е, че от гледна точка на дядо Йоцо железницата не е обикновено средство за придвижване (тя е такова средство за неговите съселяни и за други герои, „окатите“ хора), а е начин за прослава на свободна България. Затова слепият старец нито веднъж не се вози на влака, но „възкръсваше“ при неговия ехтеж.Другите герои не могат да оценят големия напредък на свободната родина. Новите кондуктори на влака питат дали старецът, който маха с шапка, не е „някой луд“, а селяните „си казваха ухилено“, че дядо Йоцо гледа. Но това, което ухилените селяни не разбират, е оценено по достойнство от разказвача. Затова репликата „Дядо Йоцо гледа“, лишена от своята ирония, е извадена като заглавие на текста.Намирайки се в планината, дядо Йоцо изгражда свой модел на свободното отечество, полагайки вижданията си върху познати дадености от епохата на турското робство и от митологията. И така, субституцията се оказва смисленотворен механизъм на текста. Чрез нея авторът въвежда внушенията за стойността на свободния живот.Талантът на писателя е безсп*рно доказан и чрез вплитането на културни универсалии в смислотворния механизъм на разказа. Още в античността слепотата е възприемана като знак за мъдрост и Вазов неслучайно използва този „вечен“ мотив от европейската цивилизация, за да изгради образа на мъдреца от планината. Така античните мотиви намират свое проектиране в типично българския космос, в който планината е сакралният център на родното. Да не забравяме, че тъкмо железницата е убедителното доказателство за дядо Йоцо, че България е вече свободна. В дискурса на разказа железницата проправя път за свободата. Отново извечният мотив за пътя се оказва знаков носител за авторовата цел - не физически зрящите, а духовно „окатите“ осмислят битието в неговата пълнота и значимост. Лишени от светлина (в денотативен план), те притежават оня чуден дар на мъдростта, който изчиства света от прах и сенки, от второстепенното, и могат да прозрат смислите на битието с нещо много по-значимо - с дара на сърцата си. Ето така субституцията в разказа „Дядо Йоцо гледа“ получава завършена форма, защото вплита културни универсалии, както типично антични, така и типично български, изграждащи голямата идея за значимостта на свободата.
"Шинел"
Kато естетически категории комичното и трагичното в изграждане на своите образи са застъпили много писатели.Николай Василиевич Гогол в комичен аспект разкрива героите си в поемата “Мъртви души.” Най-ироничен е писателят към Плюшкин,когото нарича “дупка на човечеството.”Трагичното идва,когато героят носи благородни чувства,но не намира щастие в живота.В повестта “Шинел” Гогол изгражда образа на депертаменския чиновник Акакий Акакиевич.Трагичното откриваме в съдбата на този човек,който не може да се защити,не знае как да потърси правата си.Комичното идва от неговата интелектуална ограниченост,от облеклото му,от отношението на другите към него.Той е човек,обиден от съдбата.Още при рождението му трудно се ориентират какво име да му дадат-наричат го на баща му.Не е известно как със своите ограничени умствени възможности става чиновник.Неговата задача е да преписва служебните бележки и самият той се превръща в пишеща машина.Съдържанието на преписаното не го интересува.Навън не поглежда към никого,не се интересува от развлечения.Неговото усърдие в службата се възнаграждава с малко повишение.За него е много трудно да променя глаголното време и лицето на докладите,които преписва.Не може да преодолее тази трудност.Естествено,че за околните той е обект на ирония т.е. комична личност.Комичното се подсилва и от външния му вид.Неговият шинел,каквото е и заглавието на повестта,е целият в кръпки.Дори шивачът,който се представя като негов приятел,го насочва да си купи нов шинел.Трагичното идва от неговото финансово положение.Именно Гогол защитава обикновения човек,който не може да си позволи нищо друго освен оскъдна храна.От неговата мизерна чиновническа служба е събрал 40 рубли,а за шинел му трябват още толкова.Подлага се на лишения,на глад и накрая е в нов шинел.От обкръжението го поздравяват и искат да полеят новата дреха.Тъжният проблем е,че няма пари.Гогол не е безразличен към героя си,защото е писател хуманист.Той винаги защитава онеправданите.Не може да прикрие неговата интелектуална ограниченост,но не може и да го вини за нещастната му съдба,за бедността,за старанието му да живее.Трагичното идва много наскоро,когато новият му шинел изчезва.Акакий е изправен пред най-голямата беда-трябва да облече изкърпения шинел и отново да буде за присмех на другите.Той не намира думи да каже на генерала как са го нападнали разбойници,как са го пре*или и са взели шинела му.Генералът вижда пред себе си един нищожен бедняк,който не знае какво иска.Грубо го изгонва.Душевната мъка на Акакий продължава.От неговите силни преживявания,че никой не го разбира,никой не му помага,заболява и умира.Пак възприемаме Гогол като защитник на обикновения човек и критичен към високопоставените личности.Никой не знае за смъртта на Акакий.Генералът се досеща за посещението,трогва се и го търси,но Акакий е скромно погре*ан.Носи се мълва,че той оживява и нощем съблича нови шинели.”Мъртвецът” се крие под някакъв мост.Всеобщо смущение настава-дори и стражите се страхуват за себе си.Един ден неизвестният крадец взема шинела и на генерала.От този момент шинели вече не изчезвали.Гогол с ирония подчертава,че изглежда добре му е прилегнала дрехата.Самият Гогол не усмива героя си-иронизацията идва от околните.Целта на писателя е да предизвика състраданиекда трогне читателя с картината на човешкото унижение.От друга страна той иска да събуди чувства към всички нещастни.Всъщност Акакий е добродушен човек.Той има благородно сърце,а ето че в своето нещастив умира.За нас е трагичен образ,защото носи доброта,а не намира щастие в живота.Чиновниците го подиграват,а той мълчи и много рядко казва:”Оставете ме!Защо ме обиждате?” Така писателят съпоставя двата свята:гордите,високопоставените,заможните,а от друга страна унижените и оскърбениете,които носят благородни сърца,на никого не пречат,но искат да живеят.Повестта вълнува именно с умението на Гогол да защити обикновения човек и да го противопостави на присмехулниците,които за писателя са горди,надменни,безсърдечни.Именно те са обект на иронизация в повечето от неговите произведение-“Портрет”,”Мъртви души” и др.
Tартюф
Лицемерие и лековерие
“Тартюф” е шедьовър, който е запечатал не просто състоянието на умовете на своето съвремие, а нещо значително повече – същностните черти на самата човешка природа”, така се изразява Жорж Бордонов в критическия си материал за комедията на Жан Батист Поклен-Молиер – “Тартюф”. В произведението си, авторът, подчинявайки се на нормативната естетика на класицистичното изкуство, разкрива категориите лицемерие и лековерие. Взаимно обвързани, те вървят неизменно и могат да донесат непоправими беди на личността и на обществения живот.Затова комедиографът се наема с художествената задача да изобличи двете порочни сили,, опирайки се на образи от своята действителност.
Комедията представлява осмислена картина срещу лицемерната набожност, религията и глупостта на своето време. В нея е разкрита философията на двуличието и особено опасното и въздействие върху лековерните и наивни хора, чиято ценностна система е твърде нестабилна и неспособна да и се противопостави. Творбата на Молиер намира най-жизнения прототип на своята епоха в образа на главния герой – Тартюф, въплащаващ двойнствения лик на неискрения фалшив морал на времето и обществените нрави.
Всеки от персонажите в Молиеровата творба въплащава определена етична категория. В лицата на госпожа Пернел и Оргон авторът представя носителите на религиозния фанатизъм, породен от догмата. Главният герой Тартюф е не само живо лице, характеризиращо един от основните недъзи на епохата, но и дълбоко социално явление. Превърнал се в синоним на човешкото двуличие, героят е мним набожник, похотливец и съвършен измамник. Така чрез поведението си, той се превръща в основния виновник за конфликтите в семейството на Оргон. Користното отношение на лицемера към слабостта на верующите, използването на религиозните заблуждения на Пернел и Оргон е разобличено от здравия разум на Дорина и Клеант, от чистото чувство на Валер и Мариана, от пламеннатаоткровеност на Дамис и от умната Елмира. Началото на комедийния конфликт набелязва различната позиция на участниците в него. Разделени на два лагера, от една страна госпожа Пернел и синът и, а от друга – останалите членове на семейството, те изграждат в словесния двубой основната характеристика на Тартюф. Оригиналният сценичен похват на писателя – да изведе Тартюф едва в трето действие, цели явно да освети пространно и задълбочено неговата същност и да създаде определена нагласа за правилното и възприемане от зрителите. Така на прекомерните хвалби на госпожа Пернел за Тартюф се противопоставят изводите на Дорина от наглото поведение на натрапения гост в дома на Оргон:
Как тоя, що дойде изпаднал, гол и бос,
във твоя собствен дом високо вири нос
и стига веч до там във своята забрава,
че съди и кори и господар ти става.
По този начин авторът частица по частица сглобява основните моменти от характера на набожника. Предупреждението, което се съдържа в думите на Дорина, звучи като предизвикателство да бъде изобличен докрай двуличника, който се стреми само към лична облага:
За вас е той светец, но вярвайте ми вие,
безбожен лицемер под маската се крие.
В мрежите на измамника, скрит под маската на добродетелен човек, трайно се е заплел Оргон. Заслепен от Тартюф, по думите на Дорина, “откак дружи със тоя мях надут, нещастния човек е станал просто луд.” За него гостът му се е превърнал в изповедник и съветник, по-значим от близките му. Той олицетворява типичните черти на френския богаташ от тази епоха, който не е нито глупав, нито лош, но е доста лабилен и лековерен. Тези слабости, но не порочности в характера му го правят достъпна жертва за лицемерния набожник. Наглото му измамничество и мошеничество са немислими без наличието на наивност и заслепение. Тартюф е невъзможен без Оргон. Молиер на практика осъжда чрез произведението си не само на типове като Тартюф, които лекомислено лижат и заблуждават, но и поведението на тези, които са се оставили да бъдат подведени.
Лековерност откриваме и в реакциите на госпожа Пернел, насочена срещу всички, които застават срещу двуличника. Те отдавна са доловили фалшав проповедите му, обругаващи Божието слово. Пернел се противопоставя на близките си , защото е твърдо убедена в религиозното чувство и чест на новодошлия и не може да се примири с отношението на неприрязън към неговата благочестива личност. Тя и Оргон през мътните очила на религиозния догматизъм виждат у лицемера само привидните му качества на християнски моралист: смирен, изпълнен с любов към ближния, безкористен, целомъдрен и милосърден. Разбира се той подвежда лековерните, като изтъква на показ своите “добродетели” и постъпки с най-възвишени религиозни подбуди.
Това обаче не може да подведе Дорина. На мазните и гладки думи за целомъдрие, тя отговаря безцеремонно и саркастично, поставяйки на място похотливия мошеник. Непримирим изобличител на безочието на нахалния двуличник е Клеант. Като неподкупен и непримирим съдник, той е първият, който напада заблудения Оргон.
Ролята на набожния лицемер е добре обмислена и блестящо изиграна, щом така умело постига набелязаната си цел. Прибран в дома на заможния, но наивен Оргон. Тартюф е значително улеснен от него, за да може да реализира това, към което в действителност се стреми, скрит под маската на добродетелта. Философията му на лицемер става напълно ясна в начина, по който говори на Елмира(в пета сцена на четвърто действие). Убеден в безпогрешната си формула как да мами лековерните, Тартюф е съвсем безцеремонен по отношение на реакцията на Оргон: “аз тоя харен мъж го водя за носа.” Читателят вече се е убедил в това как нахалния измамник може да обърне всяка ситуация в своя изгода и да излезе чист от явния си грях. Обвинението на Дамис той дори не отрича, напротив, върху него изгражда самоовинението си, укорите към самия себе си и влага толкова жар във всичко това, че в крайна сметка невинният Дамис е изгонен от бащния си дом, лишен от наследство. Така, в блестящо изиграната роля на оклеветен, лицемерът приближава своята цел – да заграби имота и богатството на Оргон.
След явното му разобличаване обаче Тартюф нито се примирява, нито се оттегля от набелязаната си цел. Напротив, става още по-нагъл и настъпателен, защото държи в ръцете си всичко, което му е поверил Оргон. Лицемерния злодей не само се възползва от наивната доверчивост, за да живее в чужд дом, обграден с внимание и грижи, но и стига дотам, че без сянка на угризение се готви да изхвърли цялото семейство на Оргон от къщата, а самия него да предаде на властта.
В образа на Тартюф Молиер е пресъздал типа на един особено опасен за обществото коварен измамник, чието изобличение съвсем не е лесно. В края на пиесата, когато Тартюф е най-сетне със свалена маска, става ясно, че двуличието у него е всъщност дълбоко заложено, че то е истинската му страна – не маска, а същност, втора природа!
Лицемерие и лековерие
“Тартюф” е шедьовър, който е запечатал не просто състоянието на умовете на своето съвремие, а нещо значително повече – същностните черти на самата човешка природа”, така се изразява Жорж Бордонов в критическия си материал за комедията на Жан Батист Поклен-Молиер – “Тартюф”. В произведението си, авторът, подчинявайки се на нормативната естетика на класицистичното изкуство, разкрива категориите лицемерие и лековерие. Взаимно обвързани, те вървят неизменно и могат да донесат непоправими беди на личността и на обществения живот.Затова комедиографът се наема с художествената задача да изобличи двете порочни сили,, опирайки се на образи от своята действителност.
Комедията представлява осмислена картина срещу лицемерната набожност, религията и глупостта на своето време. В нея е разкрита философията на двуличието и особено опасното и въздействие върху лековерните и наивни хора, чиято ценностна система е твърде нестабилна и неспособна да и се противопостави. Творбата на Молиер намира най-жизнения прототип на своята епоха в образа на главния герой – Тартюф, въплащаващ двойнствения лик на неискрения фалшив морал на времето и обществените нрави.
Всеки от персонажите в Молиеровата творба въплащава определена етична категория. В лицата на госпожа Пернел и Оргон авторът представя носителите на религиозния фанатизъм, породен от догмата. Главният герой Тартюф е не само живо лице, характеризиращо един от основните недъзи на епохата, но и дълбоко социално явление. Превърнал се в синоним на човешкото двуличие, героят е мним набожник, похотливец и съвършен измамник. Така чрез поведението си, той се превръща в основния виновник за конфликтите в семейството на Оргон. Користното отношение на лицемера към слабостта на верующите, използването на религиозните заблуждения на Пернел и Оргон е разобличено от здравия разум на Дорина и Клеант, от чистото чувство на Валер и Мариана, от пламеннатаоткровеност на Дамис и от умната Елмира. Началото на комедийния конфликт набелязва различната позиция на участниците в него. Разделени на два лагера, от една страна госпожа Пернел и синът и, а от друга – останалите членове на семейството, те изграждат в словесния двубой основната характеристика на Тартюф. Оригиналният сценичен похват на писателя – да изведе Тартюф едва в трето действие, цели явно да освети пространно и задълбочено неговата същност и да създаде определена нагласа за правилното и възприемане от зрителите. Така на прекомерните хвалби на госпожа Пернел за Тартюф се противопоставят изводите на Дорина от наглото поведение на натрапения гост в дома на Оргон:
Как тоя, що дойде изпаднал, гол и бос,
във твоя собствен дом високо вири нос
и стига веч до там във своята забрава,
че съди и кори и господар ти става.
По този начин авторът частица по частица сглобява основните моменти от характера на набожника. Предупреждението, което се съдържа в думите на Дорина, звучи като предизвикателство да бъде изобличен докрай двуличника, който се стреми само към лична облага:
За вас е той светец, но вярвайте ми вие,
безбожен лицемер под маската се крие.
В мрежите на измамника, скрит под маската на добродетелен човек, трайно се е заплел Оргон. Заслепен от Тартюф, по думите на Дорина, “откак дружи със тоя мях надут, нещастния човек е станал просто луд.” За него гостът му се е превърнал в изповедник и съветник, по-значим от близките му. Той олицетворява типичните черти на френския богаташ от тази епоха, който не е нито глупав, нито лош, но е доста лабилен и лековерен. Тези слабости, но не порочности в характера му го правят достъпна жертва за лицемерния набожник. Наглото му измамничество и мошеничество са немислими без наличието на наивност и заслепение. Тартюф е невъзможен без Оргон. Молиер на практика осъжда чрез произведението си не само на типове като Тартюф, които лекомислено лижат и заблуждават, но и поведението на тези, които са се оставили да бъдат подведени.
Лековерност откриваме и в реакциите на госпожа Пернел, насочена срещу всички, които застават срещу двуличника. Те отдавна са доловили фалшав проповедите му, обругаващи Божието слово. Пернел се противопоставя на близките си , защото е твърдо убедена в религиозното чувство и чест на новодошлия и не може да се примири с отношението на неприрязън към неговата благочестива личност. Тя и Оргон през мътните очила на религиозния догматизъм виждат у лицемера само привидните му качества на християнски моралист: смирен, изпълнен с любов към ближния, безкористен, целомъдрен и милосърден. Разбира се той подвежда лековерните, като изтъква на показ своите “добродетели” и постъпки с най-възвишени религиозни подбуди.
Това обаче не може да подведе Дорина. На мазните и гладки думи за целомъдрие, тя отговаря безцеремонно и саркастично, поставяйки на място похотливия мошеник. Непримирим изобличител на безочието на нахалния двуличник е Клеант. Като неподкупен и непримирим съдник, той е първият, който напада заблудения Оргон.
Ролята на набожния лицемер е добре обмислена и блестящо изиграна, щом така умело постига набелязаната си цел. Прибран в дома на заможния, но наивен Оргон. Тартюф е значително улеснен от него, за да може да реализира това, към което в действителност се стреми, скрит под маската на добродетелта. Философията му на лицемер става напълно ясна в начина, по който говори на Елмира(в пета сцена на четвърто действие). Убеден в безпогрешната си формула как да мами лековерните, Тартюф е съвсем безцеремонен по отношение на реакцията на Оргон: “аз тоя харен мъж го водя за носа.” Читателят вече се е убедил в това как нахалния измамник може да обърне всяка ситуация в своя изгода и да излезе чист от явния си грях. Обвинението на Дамис той дори не отрича, напротив, върху него изгражда самоовинението си, укорите към самия себе си и влага толкова жар във всичко това, че в крайна сметка невинният Дамис е изгонен от бащния си дом, лишен от наследство. Така, в блестящо изиграната роля на оклеветен, лицемерът приближава своята цел – да заграби имота и богатството на Оргон.
След явното му разобличаване обаче Тартюф нито се примирява, нито се оттегля от набелязаната си цел. Напротив, става още по-нагъл и настъпателен, защото държи в ръцете си всичко, което му е поверил Оргон. Лицемерния злодей не само се възползва от наивната доверчивост, за да живее в чужд дом, обграден с внимание и грижи, но и стига дотам, че без сянка на угризение се готви да изхвърли цялото семейство на Оргон от къщата, а самия него да предаде на властта.
В образа на Тартюф Молиер е пресъздал типа на един особено опасен за обществото коварен измамник, чието изобличение съвсем не е лесно. В края на пиесата, когато Тартюф е най-сетне със свалена маска, става ясно, че двуличието у него е всъщност дълбоко заложено, че то е истинската му страна – не маска, а същност, втора природа!
Образът на Ахил
Теза: Ахил е типичен епически герой, който носи всички черти на героическия епос. В неговия образ Омир въплъщава своя идеал за воин и човек.Ахил е сложен образ, един от най-задълбочените в психологическо отношение образи в античната литература.
Доказателство:1.Ахил е митологичен герой – син на морската богиня Тетида и земния цар Пелей.Лишен е от божествено безсмъртие, но е най-велик между земните герои. Съзнава силата и величието си. Те са му дар от боговете. Героят съчетава тази свръхчовешка сила с човешка слабост, затова е сложен образ.Съдбата му е предопределена – да участва в Троянската война, да загине млад, но постигнал завидна слава. Покровителстват го най-могъщите богини на Олимп – Хера и Атина Палада.2. Героят е жертвоготовен. Майка му Тетида го предупреждава, че ако отиде в бой ще загине. Без коле*ание той избира славната смърт пред безславно дълголетие.3. Ахил олицетворява идеала на древните гърци за епически герой-воин и човек. Той съчетава в едно физическа сила, мощ, храброст и наред с тях душевно благородство и нравственост.А/ физическа сила – подробно описание на външния вид на героя в “Илиада” няма. Омир изгражда портретната характеристика на воина с помощта на постоянни епитети: Ахил е “божествен”, “богоравен”, “исполински”, “превъзходен”, “бързоног”. Представата за героя се допълва от един детайл – “руси коси”. Това е достатъчно, за да се утвърди идеята за изключителна красота и физическа сила и да се индивидуализира героят. Ахил е ненадминат по блясък във великолепните доспехи, изковани от бог Хефест.Б/Ахил живее на границата между земния и божествения свят. Боговете бдят над него, помагат му в битките( с подкрепата на Атина побеждава Хектор). Въпреки че е галеник на боговете героят притежава силно развито чувство за нравственост. Той се включва във войната, за да изпълни дадената дума пред бащата на хубавата Елена. Ахил е воин в истинския смисъл на думата – не таи омраза към троянците, а ги възприема и уважава като достоен враг.4. Характерът на героя е представен от Омир като напълно изграден, завършен, с утвърдени качества, а не в развитие. Ахил е честолюбив. Именно чувството за войнска чест става причина за неговия справедлив гняв от постъпката на Агамемнон. Ахил се явява защитник на реда на късното родово общество, който защитава равенството при разпределението на благата. Според него те трябва да се дават в съответствие с воинските заслуги. Гневът на Ахил не е обикновеният гняв на земен човек, а на свръхчовек, от който зависи хода на войната. Героят е преди всичко воин и за него участието в битките е въпрос на чест. От неговата смелост и сила зависи съдбата и живота на ахейските войници. Ахил се отдава на чувството за накърнено достойнство и дава воля на гнева си – взема крайното решение да се оттегли от битката. Това се оказва пагубно за войските, защото ахейците се чувстват силни, когато Ахил е начело на боя.5. Основна цел в живота на епическия герой е славата – за себеси и за рода си(“да не срамиш рода на баща си”).6. Омир показва героя в различни състояния – ту увлечен в битките, силен, могъщ,обзет от разрушителна стихия, жесток (изпълва с трупове реката Ксант), ту нежен и слаб (към Бризеида), ту плаче ( пред майка си).Човешко отношение Ахил проявава и към страдащите родители на Хектор и връща тялота му.
Заключение: (Отношението на Омир към героя). Омир се възхищава от величието на Ахил, който е ненадминат герой в един свят на войни и битки
Доказателство:1.Ахил е митологичен герой – син на морската богиня Тетида и земния цар Пелей.Лишен е от божествено безсмъртие, но е най-велик между земните герои. Съзнава силата и величието си. Те са му дар от боговете. Героят съчетава тази свръхчовешка сила с човешка слабост, затова е сложен образ.Съдбата му е предопределена – да участва в Троянската война, да загине млад, но постигнал завидна слава. Покровителстват го най-могъщите богини на Олимп – Хера и Атина Палада.2. Героят е жертвоготовен. Майка му Тетида го предупреждава, че ако отиде в бой ще загине. Без коле*ание той избира славната смърт пред безславно дълголетие.3. Ахил олицетворява идеала на древните гърци за епически герой-воин и човек. Той съчетава в едно физическа сила, мощ, храброст и наред с тях душевно благородство и нравственост.А/ физическа сила – подробно описание на външния вид на героя в “Илиада” няма. Омир изгражда портретната характеристика на воина с помощта на постоянни епитети: Ахил е “божествен”, “богоравен”, “исполински”, “превъзходен”, “бързоног”. Представата за героя се допълва от един детайл – “руси коси”. Това е достатъчно, за да се утвърди идеята за изключителна красота и физическа сила и да се индивидуализира героят. Ахил е ненадминат по блясък във великолепните доспехи, изковани от бог Хефест.Б/Ахил живее на границата между земния и божествения свят. Боговете бдят над него, помагат му в битките( с подкрепата на Атина побеждава Хектор). Въпреки че е галеник на боговете героят притежава силно развито чувство за нравственост. Той се включва във войната, за да изпълни дадената дума пред бащата на хубавата Елена. Ахил е воин в истинския смисъл на думата – не таи омраза към троянците, а ги възприема и уважава като достоен враг.4. Характерът на героя е представен от Омир като напълно изграден, завършен, с утвърдени качества, а не в развитие. Ахил е честолюбив. Именно чувството за войнска чест става причина за неговия справедлив гняв от постъпката на Агамемнон. Ахил се явява защитник на реда на късното родово общество, който защитава равенството при разпределението на благата. Според него те трябва да се дават в съответствие с воинските заслуги. Гневът на Ахил не е обикновеният гняв на земен човек, а на свръхчовек, от който зависи хода на войната. Героят е преди всичко воин и за него участието в битките е въпрос на чест. От неговата смелост и сила зависи съдбата и живота на ахейските войници. Ахил се отдава на чувството за накърнено достойнство и дава воля на гнева си – взема крайното решение да се оттегли от битката. Това се оказва пагубно за войските, защото ахейците се чувстват силни, когато Ахил е начело на боя.5. Основна цел в живота на епическия герой е славата – за себеси и за рода си(“да не срамиш рода на баща си”).6. Омир показва героя в различни състояния – ту увлечен в битките, силен, могъщ,обзет от разрушителна стихия, жесток (изпълва с трупове реката Ксант), ту нежен и слаб (към Бризеида), ту плаче ( пред майка си).Човешко отношение Ахил проявава и към страдащите родители на Хектор и връща тялота му.
Заключение: (Отношението на Омир към героя). Омир се възхищава от величието на Ахил, който е ненадминат герой в един свят на войни и битки
Какво преживява Алеко Константинов при срещата си с Ниагарския водопад?
Голям поклонник на природата, Алеко отделя особено място на впечатленията си от срещата от Ниагарския водопад. Емоционален и чувствителен по природа , творецът – реалист създава пластично описание, което не губи своята естетическа и художествена стойност… Едно от най-големите постижения на Алеко в разказа за Ниагарския водопад се състои в умението му да направи читателите съпричастни на изживелите от него емоции. Умишлено забавяйки ритъма, творецът бавно и внимателни подготвя за среща с хармонията и съвършенството. Използваните подробности постепенно въвеждат в степента и силата на преживяванията, изпълнили душата му.Сякаш умишлено Алеко забавя срещата с водопада, за да помогне да се осети мощта на завладелите го емоции. Срещата с осемдесет годишната бабичка въвежда допълнителен нюанс в диапазона от чувства Благородна завист изпитва Алеко към тази, която макар и късно,е изпълнила една своя мечта.Ритъмът на разказа постепенно се усилва, заедно с чулото се вече бумтене на падащата вода.Пред очите на читателя е реката устремена към пропастта.Причастията: “устремена”, “запенена” внушават усещането за динамика, а недовършеността на изречението насища разказа с неизказаната сила на вълнението, нетърпението и учудването.В желанието си да въведе читателя в изживяваните състояния на възторг, нетърпение, недоумение, Алеко наблюдава реакцията на посетителите, отразена върху лицата: “излеко бели и като че ли изтръпнали”. Възклицателно изречение с скромна естественост обяснява душевното състояние на пътешественика: “който може нека опише тази картина, който може нека ея фотографира, нека е нарисува!”. . . аз не мога.Алеко използва три гледни точки, за да внуши цялото усещане на грандиозност, мащабност и красота на глед която дълбоко го е развълнувала. Водопада виждаме от три различни места: “зад каменната ограда”, “от канацкия бряг” и “острова на Трите сестри”. Въведените олицетворения, изобилието от глаголи в градация помага да се разбере растящото възхищение, удивление и благоговеен възторг от видяното. С усет към красотата пътеписецът улавя всяка потребност, която изпълва душата му с щастие. Видяна в различни агрегатни състояния, водата е разгледана в нейната могъща първична сила. Ценител и любител на природата,Алеко кара читателя да съпреживее усещането за красота, съвършенство и хармония. Глаголите: “припка”, “устремява се”, изброяването на епитети: ”къдрави”, “блестяща”, насищат картината с детайли, които създават звукови и зрителни внушения. Безглаголното изречение: “Долу – ад”, подчертава малчеливото недоумение и растящо възхищение при откриване на нови елементи от зашеметяващата гледка. Пътеписецът измерва всичко в оня мащаб на видяното, който създава усещане за могъщество. Нотки на романтика зазвучават във възклицанието: “Как ли ще изглежда в светла лунна нощ!”. Алеко твори със замах, но и с усет за промяната в емоционалните състояния, затова картината, която израства пред очите, поражда преживявания и настроения, които запознават читателя с богатата душевност и чувствителност на Алеко.Столетие дели от времето, когато Алеко посещава Америка. Описанието на Ниагара продължава да вълнува и радва с постиженията на творческия гений. Твореца създава образец на езиково и стилистично майсторство. Изпитаните пред фантастичната гледка чувства изграждат пред очите ни образа на един прям и чувствителен човек, с усет към красотата.
Голям поклонник на природата, Алеко отделя особено място на впечатленията си от срещата от Ниагарския водопад. Емоционален и чувствителен по природа , творецът – реалист създава пластично описание, което не губи своята естетическа и художествена стойност… Едно от най-големите постижения на Алеко в разказа за Ниагарския водопад се състои в умението му да направи читателите съпричастни на изживелите от него емоции. Умишлено забавяйки ритъма, творецът бавно и внимателни подготвя за среща с хармонията и съвършенството. Използваните подробности постепенно въвеждат в степента и силата на преживяванията, изпълнили душата му.Сякаш умишлено Алеко забавя срещата с водопада, за да помогне да се осети мощта на завладелите го емоции. Срещата с осемдесет годишната бабичка въвежда допълнителен нюанс в диапазона от чувства Благородна завист изпитва Алеко към тази, която макар и късно,е изпълнила една своя мечта.Ритъмът на разказа постепенно се усилва, заедно с чулото се вече бумтене на падащата вода.Пред очите на читателя е реката устремена към пропастта.Причастията: “устремена”, “запенена” внушават усещането за динамика, а недовършеността на изречението насища разказа с неизказаната сила на вълнението, нетърпението и учудването.В желанието си да въведе читателя в изживяваните състояния на възторг, нетърпение, недоумение, Алеко наблюдава реакцията на посетителите, отразена върху лицата: “излеко бели и като че ли изтръпнали”. Възклицателно изречение с скромна естественост обяснява душевното състояние на пътешественика: “който може нека опише тази картина, който може нека ея фотографира, нека е нарисува!”. . . аз не мога.Алеко използва три гледни точки, за да внуши цялото усещане на грандиозност, мащабност и красота на глед която дълбоко го е развълнувала. Водопада виждаме от три различни места: “зад каменната ограда”, “от канацкия бряг” и “острова на Трите сестри”. Въведените олицетворения, изобилието от глаголи в градация помага да се разбере растящото възхищение, удивление и благоговеен възторг от видяното. С усет към красотата пътеписецът улавя всяка потребност, която изпълва душата му с щастие. Видяна в различни агрегатни състояния, водата е разгледана в нейната могъща първична сила. Ценител и любител на природата,Алеко кара читателя да съпреживее усещането за красота, съвършенство и хармония. Глаголите: “припка”, “устремява се”, изброяването на епитети: ”къдрави”, “блестяща”, насищат картината с детайли, които създават звукови и зрителни внушения. Безглаголното изречение: “Долу – ад”, подчертава малчеливото недоумение и растящо възхищение при откриване на нови елементи от зашеметяващата гледка. Пътеписецът измерва всичко в оня мащаб на видяното, който създава усещане за могъщество. Нотки на романтика зазвучават във възклицанието: “Как ли ще изглежда в светла лунна нощ!”. Алеко твори със замах, но и с усет за промяната в емоционалните състояния, затова картината, която израства пред очите, поражда преживявания и настроения, които запознават читателя с богатата душевност и чувствителност на Алеко.Столетие дели от времето, когато Алеко посещава Америка. Описанието на Ниагара продължава да вълнува и радва с постиженията на творческия гений. Твореца създава образец на езиково и стилистично майсторство. Изпитаните пред фантастичната гледка чувства изграждат пред очите ни образа на един прям и чувствителен човек, с усет към красотата.
Картината на града в цикъла “Зимни вечери” на Христо Смирненски
І Увод:
Христо Смирненски е един от най-изявените български социални критици. По времето на написването на цикъла “Зимни Вечери” в България са се заменили ценностите на рода, майката, дома, семейството с надеждата за оцеляване в тежките дни.
ІІ Теза:
М1: Чрез з”Зимни вечери” христо Смирненски Показва как едността, безработицата са пуснали корен в умовете на хората от бедния работнически квъртал.
М2: Жените, децата и старците , най-слабата част от населението са пример за трудния живот на бедните хора по време на І-та световна война .
М3: Образът на бедния работнически квартал през зимата е доказателство за пречките и изпитанията пред хората.
М4: Веселбата е немислима, там където им само тъга, плач и смърт
М5: Скръбта и тягостната обстановка се носят като зараза- бързо и сигурно.
ІІІ Доказателствена част
М1: Чрез з”Зимни вечери” христо Смирненски Показва как едността, безработицата са пуснали корен в умовете на хората от бедния работнически квъртал.
1 Разсъждения
2. Доказателства
Целият квартал е в очакване на нещо тагично
Тъга скръб, мрачно тягостно нсатроение
Цялото население е обзето от тези чувства
“Като черна гробница и тази вечер пуст и мрачен е градът”-определяйки града като черна гробница , Смирненски поставя основната тема и определя един от нюанските в “Зимни вечери”
“глъхнат сградите, зловещо гледа всяка” “оскрежената топола- призрак сякаш” “мълком гаснеща от скръб”-природата и заобикалящите сгради допълват усещането
“Вървя край смълчаните хижи”- чрез тази ментонимия авторът внушава, че чувствата не са единични, а това е всеобщ проблем
Извод 1: В цикъла “Зимни вечери” Смирненски излага на показ чувствата и емоциите на всички бедни българи, показвайки
Преходно изречение: Като истинска зараза се носят скръбта и тъгата, превземайки най често сърцата на децата, жените и старците.
М2: Жените, децата и старците , най-слабата част от населението са пример за трудния живот на бедните хора по време на І-та световна война .
Няма нищо по-лошо от гледката на безнадежността в очите на детето
Бащата, който би трябвало да е патриарха в семейството, да дава надежда и мъдри слова, сега е в пълно противоречие с родовите ценности
Щом бащата е изпаднал в безразличие, какво остава за децата и жените. Те са описани в авторовото море от отрицателни емоции.
“Но ето къщурка позната в прозореца моминсо лице”
‘Завърнал се вкъщи безхлебен, пиян пак бащата ругай”- Обезличен, без право на друг избор, бащата приема съдбата си и дави мъката си в алкохол.
“Децата пищят и се молят, а вънка привела глава, сред своята скръб и неволя, жена проридава едва”
Извод 2: Смирненски показвайки жителите в бедния квартал, създава представата за пълна мизерия в капиталисическия град- пълна противоположност на демократичните идеи.
Преходно изречение: като най-тежък за преживяване сезон, зимата хвърля своя отпечатък върху живота на хората.
М3: Образът на бедния работнически квартал през зимата е доказателство за пречките и изпитанията пред хората.
Чрез описанието на зимата Смирненски обогатява цветовата картина в текста.
Снегът и зимата скриват всички други цветове и точно като трудните времена карат хората да оставят в душите си само мъка.
“Чертала е бялата зима неземни сребристи цветя”
“Спускат се змийки от лед”
“Оскрежената топола”
“И в мъглата жълто-пепелява”
“Като копия златни пламтят светлини и се губят по белия сняг”
“Синкави и жълти алени снопчета пламък трептят в огнен блясък запалени черни ковачи коват”
Извод 3: В “Зимни вечери” Смирненски създава картина изградена от три цвята: черно, бяло и жълто, сякаш хората се борят за своя живот.
Преходно изречение: Цветовата обагреност води само до мисълта за смъртта
М4: Веселбата е немислима, там където им само тъга, плач и смърт
Авторът отново акцентира на основните идеи на “Зимни вечери”
Използването на реторични въпроси засилва усещането за трагизъм и невъзможността за други чувства.
“БРатя мои, бедно мия братя”- чрез това попворерние Смирненски показваобщата съдба на хората.
“Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?”
Извод 4: Тъгата се е настанила там, където няма изход от нея и това е при всички хора, неизбежно и нежелано.
Преходно изречение: Авторът обобщава основната идея в цикъла “Зимни вечери”
М5: Скръбта и тягостната обстановка се носят като зараза- бързо и сигурно.
Авторът повтаря тази метонимя като показва колко вайно е значението и
ОТново децата с атук важна част от населението, бъдещаето, което сега расте със скръб.
“И пак край смълчаните хижи вървя в бледосиня мъгла”
“стоят две деца и треперят и дреме в очите им скръб”
Извод 5 : Това е съдбата надвиснала над БЪЛгария- скръб, мъка , тъга и мизерия.
ІV Заключение:
Извод 1: В цикъла “Зимни вечери” Смирненски излага на показ чувствата и емоциите на всички бедни българи, показвайки.
Извод 2: Смирненски показвайки жителите в бедния квартал, създава представата за пълна мизерия в капиталисическия град- пълна противоположност на демократичните идеи.
Извод 3: В “Зимни вечери” Смирненски създава картина изградена от три цвята: черно, бяло и жълто, сякаш хората се борят за своя живот.
Извод 4: Тъгата се е настанила там, където няма изход от нея и това е при всички хора, неизбежно и нежелано.
Извод 5 : Това е съдбата надвиснала над БЪЛгария- скръб, мъка , тъга и мизерия.
І Увод:
Христо Смирненски е един от най-изявените български социални критици. По времето на написването на цикъла “Зимни Вечери” в България са се заменили ценностите на рода, майката, дома, семейството с надеждата за оцеляване в тежките дни.
ІІ Теза:
М1: Чрез з”Зимни вечери” христо Смирненски Показва как едността, безработицата са пуснали корен в умовете на хората от бедния работнически квъртал.
М2: Жените, децата и старците , най-слабата част от населението са пример за трудния живот на бедните хора по време на І-та световна война .
М3: Образът на бедния работнически квартал през зимата е доказателство за пречките и изпитанията пред хората.
М4: Веселбата е немислима, там където им само тъга, плач и смърт
М5: Скръбта и тягостната обстановка се носят като зараза- бързо и сигурно.
ІІІ Доказателствена част
М1: Чрез з”Зимни вечери” христо Смирненски Показва как едността, безработицата са пуснали корен в умовете на хората от бедния работнически квъртал.
1 Разсъждения
2. Доказателства
Целият квартал е в очакване на нещо тагично
Тъга скръб, мрачно тягостно нсатроение
Цялото население е обзето от тези чувства
“Като черна гробница и тази вечер пуст и мрачен е градът”-определяйки града като черна гробница , Смирненски поставя основната тема и определя един от нюанските в “Зимни вечери”
“глъхнат сградите, зловещо гледа всяка” “оскрежената топола- призрак сякаш” “мълком гаснеща от скръб”-природата и заобикалящите сгради допълват усещането
“Вървя край смълчаните хижи”- чрез тази ментонимия авторът внушава, че чувствата не са единични, а това е всеобщ проблем
Извод 1: В цикъла “Зимни вечери” Смирненски излага на показ чувствата и емоциите на всички бедни българи, показвайки
Преходно изречение: Като истинска зараза се носят скръбта и тъгата, превземайки най често сърцата на децата, жените и старците.
М2: Жените, децата и старците , най-слабата част от населението са пример за трудния живот на бедните хора по време на І-та световна война .
Няма нищо по-лошо от гледката на безнадежността в очите на детето
Бащата, който би трябвало да е патриарха в семейството, да дава надежда и мъдри слова, сега е в пълно противоречие с родовите ценности
Щом бащата е изпаднал в безразличие, какво остава за децата и жените. Те са описани в авторовото море от отрицателни емоции.
“Но ето къщурка позната в прозореца моминсо лице”
‘Завърнал се вкъщи безхлебен, пиян пак бащата ругай”- Обезличен, без право на друг избор, бащата приема съдбата си и дави мъката си в алкохол.
“Децата пищят и се молят, а вънка привела глава, сред своята скръб и неволя, жена проридава едва”
Извод 2: Смирненски показвайки жителите в бедния квартал, създава представата за пълна мизерия в капиталисическия град- пълна противоположност на демократичните идеи.
Преходно изречение: като най-тежък за преживяване сезон, зимата хвърля своя отпечатък върху живота на хората.
М3: Образът на бедния работнически квартал през зимата е доказателство за пречките и изпитанията пред хората.
Чрез описанието на зимата Смирненски обогатява цветовата картина в текста.
Снегът и зимата скриват всички други цветове и точно като трудните времена карат хората да оставят в душите си само мъка.
“Чертала е бялата зима неземни сребристи цветя”
“Спускат се змийки от лед”
“Оскрежената топола”
“И в мъглата жълто-пепелява”
“Като копия златни пламтят светлини и се губят по белия сняг”
“Синкави и жълти алени снопчета пламък трептят в огнен блясък запалени черни ковачи коват”
Извод 3: В “Зимни вечери” Смирненски създава картина изградена от три цвята: черно, бяло и жълто, сякаш хората се борят за своя живот.
Преходно изречение: Цветовата обагреност води само до мисълта за смъртта
М4: Веселбата е немислима, там където им само тъга, плач и смърт
Авторът отново акцентира на основните идеи на “Зимни вечери”
Използването на реторични въпроси засилва усещането за трагизъм и невъзможността за други чувства.
“БРатя мои, бедно мия братя”- чрез това попворерние Смирненски показваобщата съдба на хората.
“Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?”
Извод 4: Тъгата се е настанила там, където няма изход от нея и това е при всички хора, неизбежно и нежелано.
Преходно изречение: Авторът обобщава основната идея в цикъла “Зимни вечери”
М5: Скръбта и тягостната обстановка се носят като зараза- бързо и сигурно.
Авторът повтаря тази метонимя като показва колко вайно е значението и
ОТново децата с атук важна част от населението, бъдещаето, което сега расте със скръб.
“И пак край смълчаните хижи вървя в бледосиня мъгла”
“стоят две деца и треперят и дреме в очите им скръб”
Извод 5 : Това е съдбата надвиснала над БЪЛгария- скръб, мъка , тъга и мизерия.
ІV Заключение:
Извод 1: В цикъла “Зимни вечери” Смирненски излага на показ чувствата и емоциите на всички бедни българи, показвайки.
Извод 2: Смирненски показвайки жителите в бедния квартал, създава представата за пълна мизерия в капиталисическия град- пълна противоположност на демократичните идеи.
Извод 3: В “Зимни вечери” Смирненски създава картина изградена от три цвята: черно, бяло и жълто, сякаш хората се борят за своя живот.
Извод 4: Тъгата се е настанила там, където няма изход от нея и това е при всички хора, неизбежно и нежелано.
Извод 5 : Това е съдбата надвиснала над БЪЛгария- скръб, мъка , тъга и мизерия.
Абонамент за:
Публикации (Atom)